Философията на Бенджамин

/Мнението на едно расово куче за човешките нрави/

Автор: Генка Богданова


Да ви се представя, аз съм куче – Бенджамин.
Знайте, че на чистокръвни дакели съм син.
Не съм аз малък самохвалко голословен.
И аз си имам славен корен родословен.
Та, чуйте, хора,от преди четир'сет века
дакелът  чаровен другар е на човека.
Нима не вярвате? В Египет отидете!
На пирамидите сами го прочетете!
Та, както вече казах, аз съм благородник,
но и унизен - с каишка и намордник!
Историята примери безброй познава,
човекът твари благородни покорява.
 
Стопаните? За тях какво да ви говоря?
Най-обикновени и "средна" класа хора!
Къде у тази "класа" благородни нрави?
И много грешки правят, ала  все са прави.
Уж аз им бях любимец, а беда се случи -
превърнаха и мене в простосмъртно куче.
На шията ми вързаха една каишка
и ме поведоха на някаква верижка,
но не към парка близък, за да ме разходят.
Не! Забелязах с ужас - в селото ме водят!
В село! И вързан при това! Каква обида!
Признавам, доброволно нямаше да ида.
 
Е, там на старци немощни ме зачислиха.
И не за"компаньон" - "пазач" ме назначиха!
Пазач! Представете си, какво падение,
каква обида и колко унижения...!
Аз, Хер Бенджи, дакел и куче - благородник -
в селската колиба кучешка и с намордник?!
Нима такъв живот за себе си мечтаех?
Аз, дето родословния си корен знаех!
Някога любимец на ласкави стопани и
от мъничък хранен с лакомства отбрани...
Чаровник-прелъстител, славно куче-хубост,
сега захвърлен в селото! Не е ли лудост?
 
Не вярвате, нали, че лесно се предадох?
Виех възмутено и с дни не пих, не ядох.
На два пъти успях да прегриза въжето,
но залови ме скоро старчето проклето!
Отчаян съм! От яд и от обида плача,
верига тежка на врата си нежен влача!
Така,  че нищо друго май не ми остана,
та затова реших че философ ще стана.
Завързан съм сега, не мога да лудувам,
но няма кой да ми попречи да мъдрувам?
Решил съм  даже като  Диоген с фенера,
"човешкото" в Човека смело да намеря.
 
Любовта какво е, аз първо размишлявах.
И колкото умувах – п;- се удивлявах.
Примери си спомних, анализи правих,
и скромния си опит даже не забравих...
Мислех я велика, красива, многостранна,
но май  сега намирам, че е малко странна.
Как можеш ти да връзваш същество любимо?
Човешки егоизъм в тази "обич" има.
Първо с обич слагат пръстен на ръката,
 а с вериги връзват след време и душата.
Да, само на Човека може да му хрумне
тази идея жалка във главата умна.

Аз може да съм малък, може да съм куче,
но на любов  Човека мога да науча!

Но в този ред на мисли, трябва да се каже
и, че любов без вярност нищичко не важи!
Е, как тъй - днес обичаш, а пък утре мразиш?
Възможно ли е лесно чувства да погазиш?
Уж си в някой влюбен  и Бог във него виждаш,
пък утре с изневяра любовта обиждаш!
Днеска ти звезди й сваляш, с ореол я кичиш,
утре я забравяш и другата обичаш...
Май Човекът само тъй може да погуби
този, що е любил и  този, що го люби!

Аз може да съм малък, може да съм куче,
ала това със мен не може да се случи!

Вчера чух да приказват две съседски баби,
че  уж "с памук душата на човек се вади".
Ама, че нелепо! – аз за момент помислих -
Но това е вярно! - веднага преосмислих.
Спомних си, когато аз злобничко залая,
винаги побоя ще отнеса накрая.
Но щом въртя опашка, весел и покорен,
тук всеки ме обича, всеки е доволен.
Така е. "Интересът май че клати феса?"
Е, може да е вярно, но не ми хареса!
 
Да,  може да съм малък, може да съм куче,
но на подлизурство аз няма да се уча!
 
А от съседа нощем мира не намирам.
Тихо се спотайвам и  в тъмното се взирам,
та, виждам го - прескача честичко стобора
и тайно се промъква на Иван във двора.
Питам се, може ли тревожно да залая,
или пък щом съм чуждо, трябва да си трая?
Няколко кокошки той онзи ден отмъкна.
А вчера пък, направо в къщата се вмъкна
и чак до днес злодея в спалнята остана!
Аз можех и в леглото даже да го хвана.
 
Та, може да съм малък, може да съм куче,
ала п; съм честен. Това поне научих -
в чужда територия лошо е да вляза!
Че спипат ли ме в нея, може да загазя!
 
Бил съм аз шармантен, ала и непокорен.
Да, свобода обичам, за това не споря.
Но като пес бездомен няма да дотичам,
дори и за саламче, щом не те обичам.
Имам си характер! И си го отстоявам.
Медал за постоянство, мисля, заслужавам.
А пък Човекът иска с бой да ме научи
да му се подчинявам, да съм вярно куче,
и весело да лая, даже да не искам.
Своята природа аз няма да потискам!
 
Може да съм малък  и  може да съм куче,
но съм си постоянен, туй поне научих!
 
Да, има теми, теми... Пък и много време...
Но дявол да го вземе! На кого му дреме,
че аз от слободия, седнал съм да вия
и тук на господаря критика да правя?
Нали  от памтивека мисли се Човекът
и за владетел земен и за Бог несменен?
А зная, "срещу Бога камък се не вдига!"
Та и аз си казвам: - Я, стига, Бенджи, стига!
Та ти си много малък, а пък си и куче.
От човека, братко, така не се поучи?
Спри се! Припомни си приказка позната,
че от много мисли те боли главата!