Христо Фотев, Моему отцу

На баща ми

В Бургас—
на края на града,
в Бургас—
ний, бежанците, някога живеехме.
Във събота ни идваха роднините.
Жените се отделяха във стаята—
на стълбите оставаха бащите ни
и слушаха със някакво смирение
безкрайните напеви на най-старите...
А старите говореха особено
и думите им вечно ни разсмиваха,
защото не приличаха на думите,
които ний четяхме във букварите...
О, старите говореха особено.
Живееха, по-точно, не живееха—
безшумно съществуваха с дърветата,
с конете и ралата, и каруците.
Навярно са забравили от бързане,
уплаха и безумие душите си
в далечните невероятни краища
с далечни и ухаещи названия—
с ухаещи далечни планини,
с ухаещи далечни долини
и сребърни реки
със златни
риби.
 
Ний, младите, не слушахме – тежаха ни,
омръзваха ни думите на старите...
Априлската възбуда ни влудяваше.
Примамваше ни веселата ябълка.
На клоните й мятахме въжетата
и люлките ни мятаха до слънцето,
което ний докосвахме с главите си...
А старите ни гледаха със някакво
ухаещо, далечно отчаяние
и казваха, че само ние, малките,
умееме да скачаме до слънцето,
защото ние, малките, не Знаем.
Не Помним... Не можем да си Спомним.
В Бургас—
на края на Бургас...
В Бургас
ний— бежанците —някога живеехме...
Събирахме се ний хиляда Тракии,
хиляда Македонии— и няколко
жестоко-маларични Беломория
ни хранеха със рибата на Черното
и своето,
и чуждото
море.

Христо Фотев


Моему отцу

В Бургасе,
на краю Бургаса
когда-то жили мы, ютились, беженцы.
К нам по субботам приходили родичи.
Кружком в светлице сиживали женщины.
Отцы наши стояли в ряд на лестнице,
и слушали с почтительным смирением
бескрайние напевы стариковские...
А старики певали по-особому.
Слова их нам казались смехотворными,
дразнили нас по букварю наученных.
А старики певали по-особому,
а жили они не как все живущие:
существовали, тихие, с деревьями,
да с лошадьми, плугами да телегами,
не иначе расставшиеся с душами,
забытыми недавно в диком ужасе
в далёких странах, сказочных несказанно,
с далёкими запашными  названьями,
с далёкими горами и долинами,
горами да садами, да равнинами,
с серебряными реками
и золотыми
рыбками.

Мы, молодые, морщились как слышали
несносные напевы стариковские.
Бесило нас веяние апрельское.
Манила нас улыбчивая яблоня.
Мы вожжи ей забрасывали на руки,
и на качелях уносились к солнышку,
бодали его лбами бесшабашными.
А старики дивились нам с отчаяньем
далёким и запашным, говоря себе,
что молодые мы одни способные
так безрассудно возноситься к красному,
не Помним же, Забыли и не Ведаем,
пренебрегли, мол, Памятью и Знанием.

В Бургасе,
на окраине Бургаса
фракийцев, нас ютилась с лихвой тысяча,
да македонцев с горкой горькой тысяча,
поболе— с Беломорья малярийного.
Кормились мы хамсою-чернорыбицей
из моря чуждого
да своего.

Перевод с болгарского Терджимана Кырымлы