Г. Рупчев, Солнышко

Износване не слънцето

На балкона си двама седят с часове,
вече своето слънце износили.
Друго слънце отгоре набързо кове
свойте тънки, изострени гвоздеи.

Тя е едра, със рокля от тъмна басма
и подпряна на лакът се вглежда,
гледа в нещо, което не вижда сама,
но е сбърчила устни и вежди.

Той е седнал до нея в раиран костюм,
с вратовръзка и шапка е въпреки жегата
и шумът, упоритият обеден шум,
преминава затихнал през него.

Те стоят - и от колко ли време стоят -
между щайгите с ябълки, между саксиите
и от колко ли време във въздуха те се топят
както захар се стапя във вряла ракия.

Става старата, скрива прозявка в юмрук
и след нея увисва пердето заклатено.
После дядката внася един подир друг
двата стола— и бавно затваря вратата.

Георги Рупчев
 

Солнышко

На балконе застолье. Будильник-часы,
он же солнышко, рода как в кубе.
Солнце жарит как бог во хмелю от росы,
никого ни за что не голубя.

В платье тёмного ситца толстуха, она
подперев подбородки глядится
в никуда, морща брови и рот без вина,
словно видится ей или снится.

Рядом он в полосатом костюме в жару,
шляпа-галстук при нём, и застёгнут.
Тут шумок, уж не шум, затевает игру,
дабы с мухой в оконные стёкла.

А они как мертвы, не ровён на беду,
в самом сердце стола растакие
так и тают у этих живых на виду,
словно сахар в кипящей ракии.

Она встала,уходит зевая в кулак,
за гардину из светлого тюля.
Он уносит два стула и всё со стола
кроме них, замеревших в июле.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы