Iван Вазов. Траур

Іван Вазов
ТРАУР


— Чорт забирай, дивись-но!... — промовив роздратований і стривожений Димитр Кочов, сидячи в кафе «Мендель», у Відні, щойно прочитав утретє повідомлення в німецькому віснику. — Цей вісник виходить і в Софії, отже неодмінно про таке повідомлять і моїй дружині!.. Бідолашна! За яке число він? Від 22 липня, саме в той день як я звідти виїхав. Чотири дні пройшло. Скільки страждань і скорботи через якесь безглузде непорозуміння! Скоріш-скоріш сповістити!

Кочов, сидячи при круглому мармуровому столі, написав телеграму і вийшов.

Стурбувався Кочов недарма: німецький вісник, що виходив у цьому місті, де він, Кочов, перебував вже цілий місяць на лікуванні на водах, повідомляв, що 22 липня помер болгарин Д. Кочов. Ця скорботна звістка, безперечно, була правдива, тільки то помер не Димитр Кочов, а Депко Кочов з Варни. Він почувався вельми зле вже тоді, коли  Димитр прибув до Відня на лікування.

Вранці Димитр Кочов вирушив до Софії.

Дорогою у вагоні в думках Кочова стояв образ його молодої дружини. Він жваво уявив собі її становище по тій хвилі, коли хтось з оточення натяками повідомив їй зловісну новину, подану німецьким вісником. Цього не могло не статися: «Добре слово чути далеко, а зле — ще дальше!»... Який удар! Як грім на голову бідолашної Божанки!.. Він примружувався, наче не хотів бачити її відчаю і сліз. Димитр знав, що Божанка любила його і була йому віддана щиро і пристрасно. Вона мала лагідне серце... Напевно, вчасно встигла телеграма, непорозуміння з’ясовано, вона заспокоїлася — яка все ж таки вигода — телеграф! Проте, поки тривала невизначеність, пройшло  майже дванадцять годин. Дванадцять годин такої муки і пекельних переживань! Таке може зістарити людину років на десять!

І він знов подумки уявляв залите слізьми, зблідле й спотворене страхом, біле й миле личко Божанки, прикрашене чорною шовковою косою. Згодом, вже після заспокоєння — ще більш яскраве й розпашіле від щастя... Тоді він уявляв собі її у світло-ліловій сукні, в якій вона була гарна й чепурна. Гожа була Божанка і кокетна — мала велику слабкість до моди... У кого її немає нині? Так, Божанка була гарнюня: природно гарній жінці мати гарну одіж. Трохи легковажна... Зрештою, в неї прекрасна душа... З якою трепетною радістю вона чекатиме хвилини, коли пересвідчиться на власні очі в тому, що Димитр живий і здоровий! І він малював у своїй уяві їхню зворушливу зустріч, і обійми, і радість...

І до горла йому підступало щось гаряче, і в очах йому мимоволі блискали непрохані сльози.

Дорога здалася Кочову надто довгою, безкрайньою. Щойно потяг проскреготів на софійському вокзалі, він з розхвильованим серцем побачив своїх хатніх, що прийшли його зустріти. Поперед усіх — Божанка, зазвичай, ошатно вдягнена.

Зустріч була надзвичайно зворушлива.

Ще в фаетоні Божанка поспіхом оповіла чоловікові розбурханим від хвилювання голосом про свої переживання й страхи, які їй довелося відтерпіти, аж поки з’ясувалася істина. А взнала вона її направду за десять годин. І весь цей час вона не тямилася, як його перебула.

Димитр слухав її, зворушений.

Він не сумнівався в почуттях своєї дружини. Вона любила його. Може, не з такою пристрастю, як він її; адже від серця не можна жадати більшого, ніж воно може дати... І він відчував себе щасливим. Він також був свідомий того, що Божанка мала слабкість до кокетства і моди. Її бажання бути  «ефектною», втішати людське око (без жодної непристойної думки, просто з жіночої амбітності) було значно більшим, ніж він собі міг уявити. Ця, на наш погляд, дрібниця, а для жінок велика пристрасть, яку живило столичне середовище, поглинала певну частину від її прихильності до Кочова. Марнота щодень забирала з її серця частку любові, але лише частку. Любов все ж таки лишалася досить міцною, достатньою, щоб чоловік вважав себе щасливим. Направду, що ця любов ще не піддавалася певним випробуванням: ані він, ані вона не відчули того, що б їй протидіяло. Обидва панівні чуття Божанки не були ще поставлені в умови протистояння, оскільки Димитр випереджав усі забаганки дружини; навпаки, вони жили собі, уникаючи суперечок і зазіхань на звички один одного.
 
*
На третій день по поверненні Димитр раніше ніж зазвичай прийшов на обід з канцелярії. Він зайшов до кабінету і узявся читати нового вісника. Та перед тим він досить часу прометушився, перш ніж знайти місце, де б сісти: канапа і столи були завалені різними зразками, номерами модного журналу, барвистими клаптиками і т.і.: все те свідчило, що невдовзі тут орудувала Божанка... Димитр насуплено подивився на цей безлад. — «Чепуруха хати не чепурить!» — правду кажуть — майнула йому думка, і він посміхнувся... Раптом він почув жіночі голоси в сусідній кімнаті — в кімнаті його дружини.

— У неї гості, — промовив він.

Розмови ставали все жвавіші, чутно було вигуки, потім — шурхіт і шелестіння, властиве матеріям для жіночого одягу, плаття і тому подібного.

— А, модистка тут, — подумав Димитр, щойно впізнав її голос, — останній паризький журнал знов придав роботу Божанці. Якісь нові клаптики і витребеньки... Вона нічого мені про це не сказала.

І він повернувся до читання вісника.

— Ах, шик! — промовила у захваті модистка в сусідній кімнаті. — ...Шик, шик, хазяйко!

— То як, подобається? — спитала Божанка.

— Чудесно! Прекрасно! Який ефект! Ви, пані, білолиця і чорноока. І цей колір пасує вам надзвичайно. Я вам раджу його... Ах, отак тримайте вуаль... Ці шлярки... краще не може бути, фасон — розкішна робота... Ви, пані, справляєте царське враження. Шик! Шик!

— Чудово, дякую вам... Приміряли... Тепер треба все це прибрати, бо скоро має прийти Димитракі. Допоможіть мені, будь ласка, все це зняти.

— Ага, тайкома від мене! Сюрприз мені готує! — подумав Димитр. — Якась нова модна фантазія, вона просто хоче мене несподівано подивувати... Наївне дитя. Дай-но порушу її заміри, сполохаю... Вона ж бо не помітила мого повернення.

І Кочов піднявся, тихесенько ступаючи, рвонув  двері Божанчиної кімнати. Він так і остовпів на порозі.

Ніколи й не сподівався побачити того, що йому відкрилося.

Перед люстром стояла Божанка... в траурній сукні!

Уся в чорному. Довга вуаль з чорного крепу спускалася широкими складками на обличчя, закривала її усю з голови до п;ят; інша подібна спадала ззаду, чорний креп окутував її чорний капелюшок з чорними квітами і вкривав голову; довга чорна сукня з креповою оздобою, чорні рукавички, чорне взуття, чорне геть все!

Якби він не пізнав у цій зловісній чорній фігурі свою дружину, вважав би її за привид Хофмана, що блукає вночі кладовищем.

Зобачивши чоловіка, Божанка насамперед хотіла була втекти, проте не могла поворухнутися, скам’яніла на місці, опустивши очі долу.

Модистка тихенько забралась геть.
 
*
Трохи згодом над двором здійнявся великий стовп диму.

То горів «траур».

Вона його замовила була ще у той день, коли отримала облудну звістку про чоловікову смерть. Попри страшний душевний струс від нещастя, вона — ніжна жінка — мала таку передбачливість і таку мужність!

Принесений сьогодні модисткою, він, на щастя, тепер був непотрібний, проте Божанка не могла встояти перед щирою спокусою приміряти «траур» і помилуватися собою у дзеркалі...

(переклад з болгарської - Любов Цай)

***

Оригинал:

Иван Вазов
ТРАУР


— Чорт го взел, гледай сега!... — казваше си с досада п безпокойно Димитър Кочов в кафене «Мендел», във Виена, като прочиташе трети път антрефилето в немския вестник. — Тоя вестник се получава в София и бездруго ще е било обадено на жена ми!... Клетата! От коя дата е? От 22 юли, преди четири дена, в същия ден, когато съм тръгнал аз. Колко страдание и скръб от едно глупаво недоразумение! По-скоро да депеширам!

Кочо написа на кръглата мраморна маса една телеграма и излезе.

Безпокойството на Кочова имаше основание: немският вестник, който излизаше в същия немски град, дето той, Кочов, беше преседял един месец да се лекува от водите, обаждаше, че на 22 юли се поминал там българинът Д. Кочов. Тая скръбна вест бездруго беше истинска, но не Димитър Кочов, а Депко Кочов от Варна трябва да е умрял. Той беше много лошо още при Димитровото стоене там.

На сутринта сам Димитър Кочов тръгна за София.

Във вагона през целия път умът му беше занят само от образа на младата му жена. Той живо си представяше нейното положение в минутата, когато някой от ближните й е обадил със заобикалки зловещия слух, даден от немския вестник. Това бездруго ще е станало: «Добра реч надалеч, лоша — още по-далеч!»...  Какъв удар, каква гръмотевица въз главата на бедната Божанка!... Той примижаваше, като че искаше да не види нейното отчаяние и плач. Знаеше Димитър, че Божанка го обичаше и му беше привързана искрено и страстно. Нежно сърце беше тя... Навярно сторили са веднага справки, недоразумението се е обяснило, тя се е успокоила — какво благодеяние е телеграфът! Но докато е траяла неизвестността, ще е минало поне дванайсет часа. Дванайсет часа такива мъчения, смъртни безпокойства! Та това може да застари човека с десет години!

И той мислено виждаше бялото миличко Божанкино лице, украсено с черна свилена коса, заляно със сълзи, пребледняло, изменено от страхове... После пък, след успокоението — още по-светнало и разхубавяло от щастие... Той си я представяше тогава със светло-люляковата рокля, с която тъй беше хубава и напета. Напета беше Божанка и кокетлива — една голяма слабост към модите... Коя я няма днес? Но Божанка беше хубавичка: естествено е хубава жена да има хубаво облекло. Пустичка е... Инак, прекрасна душа... С какъв радостен трепет тя ще очаква да се убеди със собствените си очи, че Димитър е жив и здрав! И той си представяше тяхната п;крътна среща и прегръщанета, и радост...

И на гърлото му дохождаше нещо горещо и в очите му бликваха неволни сълзи.

Пътуването се видя Кочову много продължително, безкрайно. Когато влакът изпищя при софийската гара, той с развълнувано сърце видя домашните, дошле да го посрещнат. Начело на тях Божанка, както обикновено, гиздаво пременена.

Виждането беше твърде умилително.

Още във файтона Божанка разказа мъжу си бързо и с разтреперан от вълнение глас всичките си мъки и страхове, докато разбрала истината. А разбрала я тя действително подир десетина часа. През това време тя не помни как е минала.

Димитър я слушаше покъртен.

Той се не лъжеше относително чувствата на жена си. Тя го обичаше. Може би не със същата страстност, както той нея; но от сърцето не можеш да искаш повече, отколкото то може да даде... И той се усещаше щастлив. Колкото за слабостта на Божанка към модите, за нейната кокетливост, той също беше прав. Желанието у нея да бъде «ефектна», да харесва на очите (без всякаква задня мисъл), просто от женско тщеславие, беше по-голямо, отколкото той си въобразяваше. В това дребнаво за нас, а за жените велико чувство, което столичната среда развиваше, беше се погълнало нещо от нейната привързаност към Кочова. Суетността крадеше всеки ден в сърцето й частица от любовта, но частица само. Любовта пак оставаше твърде голяма, за да се счита един мъж щастлив. Истина, че тази й любов към мъжа не беше още подлагана на изпитня; нито тя, нито той знаеше силата на съпротивлението й. Двете господствуващи у Божанка чувства не бяха турнати още в сблъскване, понеже Димитър предваряше всичките желания на жена си; напротив, те живуваха, без да си пречат и без да си отстъпват мястото.
 
*
На третия ден от завръщането си Димитър по-рано си дойде за обяд от канцеларията си. Той влезе в кабинета си и зема един нов вестник да чете. Но той по-преди се доста повъртя де да седне: канапето и столовете бяха затрупани с разни мостри, номера от модния журнал, шарени парцалчета и други: те свидетелствуваха, че преди малко тук е боравила Божанка... Димитър изгледа понамусено тоя неуред. — «Гизда къща не гизди!» — право са го рекли — продума си той и се усмихна... Веднага чу женски гласове в другата стая, в стаята на жена си.

— Има гостенки — рече си той.

Разговорите ставаха по-живи, възклицания някакви, после — фъфлене и шумолене, каквото издават платове на женски дрехи, рокли и тем подобни.

— А, модистката е тука — продума си Димитър, като позна нейния глас, - последният парижки журнал пак е дал работа на Божанка. Някои нови парцалчета и флинтифлюшки... Тя нищо не ми е обадила.

И той продължи четенето на вестника.

— Ах, шик! — извика възторжено модистката в другата стая — ...Шик, шик, госпожа!

— Как, харесвате ли? — питаше Божанка.

— Чудесно! Прекрасно! Какъв ефект! Вие сте белолика, госпожа, и черноока. И тоя цвят ви иде великолепно. Аз ви препоръчвам повече тоя цвят... Ха, тъй дръжте воала... Тие фалбала... не може повече, фасон — разкошна работа... Вие, госпожа, правите царски ефект. Шик! Шик!

— Прекрасно, благодаря ви... Премерихме... Сега да ги прибера и махна, че ще дойде Димитраки. Помогнете ми, моля ви, да се съблеча.

— А, тайно от мене! Сюрприз готви! — каза си Димитър. — Някоя нова модна фантазия, с която иска да ме зачуди ненадейно... Слободно дете. Чакай да й отнема това удоволствие, да я стресна... Тя не е усетила кога съм се завърнал.

И Кочов стана, отиде полека, отвори внезапно вратата на Божанкината стая. Той остана вкаменен на прага.

Никога не се надяваше да види това, което видя.

Божанка, пред огледалото, стоеше в жалейни дрехи!

Цяла в черно. Дълъг воал от чер креп се спущаше на широки гънки през лицето й, от челото до земята; друг подобен падаше отзад, чер креп завиваше черната й шапка с черни цветя и главата й; дълга черна рокля с крепови гарнитури, черни ръкавици, черни ботини, черно всичко!

Ако да не беше познал жена си в тая зловеща черна фигура, би я зел за привидение на Хофмана, което ходи из гробищата ноще.

Като видя мъжа си, Божанка най-напред направи движение да побегне, па остана вдървена на мястото си, с очи наведени към земята.

Модистката тихичко изклинчи.
 
*
Подир малко из двора се издигна един голям стълб дим.

Там изгаряше «траурът».

Той беше поръчан от Божанка още в деня, когато получи лъжливото известие за мъжовата си смърт. При страшните душевни сътресения от нещастието, тя беше имала — нежната съпруга — тая предвидливост и това мъжество!

Донесен днес от модистката и, за щастие, безполезен вече, Божанка не можа да противостои на великодушното изкушение да си примери «траура» и да се полюбува в огледалото на себе си...