Елегия за самотната старица

Автор:Генка Богданова
               
Самотна като кукувица
угасва бедната вдовица,
като по чудо оцеляла,
в селцето – глухо, запустяло.

Кревата – с бял саван постлала,
„ чеиза” си за Там  събрала.
Очите й в отвъдното са взрени,
смъртта очакват примирени.

„Аз знам, самотна съм. Така, че,
за мене няма кой да плаче,
в последен път  да ме изпрати…
За мене гроб ще е кревата.

Мен вятърът ще ме опее
и песен тъжна ще запее.
Тук няма кой да ме пожали,
за мен свещица да запали.

Светът открадна ми детето,
гладът опустоши селцето,
от скръб мъжът ми се спомина,
без време в свят добър замина.

Какво съм аз? Дърво без клони!
За мене кой сълзи ще рони?
С прах времето ще ме покрие,
и името ми ще изтрие.

И само покрива над мене,
днес няма кой да ми отнеме.
Тука, под стрехата родна
ще бъда скоро аз свободна.

От болки и от грижи черни,
от глад, и от тъга безмерна,
свободна и от самотата,
от страха, от нищетата…”

А вечерта се спусна вече?
Пристигна с нея от далече
и „гостенката”  безпощадна.
Погали я ръката  хладна.

Целувка ледна по очите… -
и свършиха за нея дните.
Покой жадуван я обгърна
и тя във ангел се превърна.


Елегия за самотната старица
Поетический перевод с болгарского: Ольга  Боприсова

Безродная, словно кукушка,
В селе увядала старушка.
Была она бедной вдовою
В безлюдном селе за рекою.

 «Приданное» в узел собрала,
Кровать  простынями заслала.
Глядит в мир иной. Примирилась.
Ждет  смерти и Божию милость.

 «Совсем на Земле одинока.
Судьба, ты со мною жестока!
Никто не отправит в путь дальний,
Мне гробом – кровать станет в спальне.

 Меня отпоёт только ветер,
Взгрустнет, что нет больше на свете.
Никто не зажжет по мне свечи,
Никто не накроет по плечи.

 Дитя  отобрал мир суровый,
И голод пришел бедой новой.
Скончался супруг мой от горя,
Приду  я к нему тоже вскоре.

Кто я? Нынче древо сухое!
Теперь  кто меня упокоит?
И прах время вмиг уничтожит,
И имя сотрется с ним тоже.

 Вот крыша сейчас надо мною.
Под стрехою этой родною
Свободною стану навеки!
Но некому смежить мне веки.

Взмахну в небеса, словно птаха.
Свободною стану от страха,
От боли и грыжи давнишней,
От бед и работы излишней».

 Приблизился час расставанья?
И «гость» чрез даль  расстоянья
Пришел за «уснувшей» старухой.   
И гладит ей мертвую  руку.

Целует глаза ледяные…
Бедняга... Прошли дни земные.
Душа её с домом, простилась
И в ангела вмиг превратилась.