Александр Пушкин - К морю

Александр Пушкин
К морю

Перевод на болгарский язык:
Марии Шандурковой

КЪМ МОРЕТО

Море стихийно и свободно,
прощавам се със теб сега,
люлееш ти вълни огромни,
блестиш със горда красота.

Като роптание на близък, 
като прощалния му вик
е твоят тъжен шум и призив
долавям го в последен миг.

Душата ми все теб желае! 
Тъй често в твойте брегове
смирен аз бродих и отчаян,
в заветни мисли потопен!

Обичах призивите странни,
от бездната заглъхващ глас
и тихия вечерен час,
и поривите своенравни!

Рибарски платноход в покой
от твоите капризи пазен,
се плъзга сред вълни и вой:
но щом разкриеш страшни пазви,
потъват кораби безброй.

Аз не можах да изоставя
скования и скучен бряг,
и теб с възторг да поздравявам,
по твоя хребет да отплавам
с безспирен поетичен бяг.

Ти вика ме... аз бях в окови;
към теб напразно се стремях:
от силни страсти очарован,
останах си на моя бряг...

Защо да жаля? Днес къде бих
аз в пътя си се устремил?
Едничка цел с душата любих
със нея ти ме заплени.

Една скала, за гроб и слава...
Потъна там във сън дълбок
и в незабрава величава:
угасна сам Наполеон.

Сред мъки той умря отблъснат.
След него бурята вилня,
различен гений чезне бързо,
различни мисли овладял.

И свободата го оплака,
остави й венеца свой.
Вълнувай се, море, във мрака:
за тебе бе певецът той.

Със тебе беше еднозначен,
от твоя дух създаден бе:
и като теб, могъщ и мрачен,
и като теб, неукротен.

Светът пустей... Сега къде ли
ти мен ще носиш, океан?
Съдбата хорска сме видели:
добро щом има, там са спрели
просветата или тиран.

Прости, море! Не ще забравя
вълшебната ти красота, 
ще слушам дълго до забрава
шумът ти глух на вечерта.

В гора, в пустинята  безмълвна,
изпълнен с теб, ще пренеса   
скалите, блясъка ти скръбен
и на вълните песента.               

1824

Превод: Мария Шандуркова, 06.06.2017 г.

--------------------------------------

МорЕ стихИйно и свобОдно,
прощАвам се със тЕб сегА,
люлЕеш тИ вълнИ огрОмни,
блестИш със гОрда красотА.

Като роптАние на блИзък, 
като прощАлния му вИк
е твОят тЪжен шУм и прИзив
долАвям го в послЕден мИг.

ДушАта ми все тЕб желАе! 
Тъй чЕсто в твОйте бреговЕ
смирЕн аз брОдих и отчАян,
в завЕтни мИсли потопЕн!

ОбИчах прИзивите стрАнни,
от бЕздната заглЪхващ глАс
и тИхия вечЕрен чАс,
и пОривите своенрАвни!

РибАрски платнохОд в покОй
от твОите капрИзи пАзен,
се плЪзга сред вълнИ и вОй:
но щОм разкрИеш стрАшни пАзви,
потЪват кОраби безбрОй.

Аз не можАх да изостАвя
сковАния и скУчен брЯг
и тЕб с възтОрг да поздравЯвам,
по твОя хрЕбет да отплАвам
с безспИрен поетИчен бЯг.

Ти вИка ме... аз бЯх в окОви;
към тЕб напрАзно се стремЯх:
от сИлни стрАсти очарОван,
остАнах си на мОя брЯг...

ЗащО да жАля? Днес къдЕ бих
аз в пЪтя си се устремИл?
ЕднИчка цЕл с душАта лЮбих
със нЕя тИ ме запленИ.

ЕднА скалА, за грОб и слАва...
ПотЪна тАм във сЪн дълбОк
и в незабрАва величАва:
угАсна сАм НаполеОн.

Сред мЪки тОй умрЯ отблЪснат.
След нЕго бУрята вилнЯ,
разлИчен гЕний чЕзне бЪрзо,
разлИчни мИсли овладЯл.

И свободАта го оплАка,
остАви й венЕца свОй.
ВълнУвай се, морЕ, във мрАка:
за тЕбе бЕ певЕцът тОй.

Със тЕбе бЕше еднознАчен,
от твОя дУх създАден бЕ:
и като тЕб, могЪщ и мрАчен,
и като тЕб, неукротЕн.

СветЪт пустЕй... СегА къдЕ ли
ти мЕн ще нОсиш, океАн?
СъдбАта хОрска сме видЕли:
добрО щом Има, тАм са спрЕли
просвЕтата или тирАн.

ПростИ, морЕ! Не щЕ забрАвя
вълшЕбната ти красотА, 
ще слУшам дЪлго до забрАва
шумЪт ти глУх на вечертА.

В горА, в пустИнята  безмЪлвна,
изпЪлнен с тЕб, ще пренесА   
скалИте, блЯсъка ти скрЪбен
и на вълнИте песентА.               

------------------------------

К морю

Прощай, свободная стихия!
В последний раз передо мной
Ты катишь волны голубые
И блещешь гордою красой.

Как друга ропот заунывный,
Как зов его в прощальный час,
Твой грустный шум, твой шум призывный
Услышал я в последний раз.

Моей души предел желанный!
Как часто по брегам твоим
Бродил я тихий и туманный,
Заветным умыслом томим!

Как я любил твои отзывы,
Глухие звуки, бездны глас
И тишину в вечерний час,
И своенравные порывы!

Смиренный парус рыбарей,
Твоею прихотью хранимый,
Скользит отважно средь зыбей:
Но ты взыграл, неодолимый,
И стая тонет кораблей.

Не удалось навек оставить
Мне скучный, неподвижный брег,
Тебя восторгами поздравить
И по хребтам твоим направить
Мой поэтической побег!

Ты ждал, ты звал… я был окован;
Вотще рвалась душа моя:
Могучей страстью очарован,
У берегов остался я…

О чём жалеть? Куда бы ныне
Я путь беспечный устремил?
Один предмет в твоей пустыне
Мою бы душу поразил.

Одна скала, гробница славы…
Там погружались в хладный сон
Воспоминанья величавы:
Там угасал Наполеон.

Там он почил среди мучений.
И вслед за ним, как бури шум,
Другой от нас умчался гений,
Другой властитель наших дум.

Исчез, оплаканный свободой,
Оставя миру свой венец.
Шуми, взволнуйся непогодой:
Он был, о море, твой певец.

Твой образ был на нём означен,
Он духом создан был твоим:
Как ты, могущ, глубок и мрачен,
Как ты, ничем неукротим.

Мир опустел… Теперь куда же
Меня б ты вынес, океан?
Судьба людей повсюду та же:
Где капля блага, там на страже
Уж просвещенье иль тиран.

Прощай же, море! Не забуду
Твоей торжественной красы
И долго, долго слышать буду
Твой гул в вечерние часы.

В леса, в пустыни молчаливы
Перенесу, тобою полн,
Твои скалы, твои заливы,
И блеск, и тень, и говор волн.

1824
Художники: И. Айвазовский и Илья Репин