Михаил Анищенко-Шелехметский - Родине

Михаил Анищенко-Шелехметский
Родине

Перевод на болгарский язык:
Марии Шандурковой

НА РОДИНАТА

По корица вървя, по леда,
над водата ти много студена.
Само чувствам: че тази беда
аз на дъното няма да взема.

Занапред - непрогледна нощта,
зад гърба ми - бразда на разпада.
Скъпа моя! Махни се сега!
Нищо вече от теб не ми трябва!

С твойта хубост прощавам се блед,
с неуспехите вкъщи стаени...
Аз не зная какво стана с теб,
ти не знаеш какво ще е с мене.

Не скърби, не зови, не крещи.
Няма що да се връщам, не трябва.
Ще утихнат подводни мечти
от небесния рай и от ада.

Все едно - и назад, и напред,
аз се спъвам, подхлъзвам, забавям...
Твойта вяра пред мене е лед,
и на нея аз вече не вярвам.

Погледни: ти стоиш до плета,
и очакваш, но пак ти е криво...
Ти обичаш ме, жалиш сега,
сякаш твойта душа си отива.

Превод: Мария Шандуркова, 14 май 2017 г.

---------------------------------

По корИца вървЯ, по ледА,
над водАта ти мнОго студЕна.
Само чУвствам: че тАзи бедА
аз на дЪното нЯма да взЕма.

ЗанапрЕд - непроглЕдна нощтА,
зад гърбА ми - браздА на разпАда.
Скъпа мОя! МахнИ се сегА!
Нищо вЕче от тЕб не ми трЯбва!

С твойта хУбост прощАвам се блЕд,
с неуспЕхите вкЪщи стаЕни...
Аз не знАя каквО стана с тЕб,
ти не знАеш каквО ще е с мЕне.

Не жалЕй, не зовИ, не крещИ.
Няма щО да се врЪщам, не трЯбва.
Ще утИхнат подвОдни мечтИ
от небЕсния рАй и от Ада.

Все еднО - и назАд, и напрЕд,
аз се спЪвам, подхлЪзвам, забАвям...
Твойта вЯра пред мЕне е лЕд
и на нЕя аз вЕче не вЯрвам.

ПогледнИ, ти стоИш до плетА
и очАкваш, но пАк ти е крИво...
Ти обИчаш ме, жАлиш сегА,
сякаш твОйта душА си отИва.

---------------------------

РОДИНЕ

Я ступаю по тонкому льду
Над твоею холодной водою.
Только чувствую: эту беду
Не утянешь на дно за собою.

Впереди – беспросветная ночь,
За спиною – полоска разлада.
Дорогая, хорошая! Прочь!
Ничего от тебя мне не надо!

Я прощаюсь с твоей красотой,
С незадачей твоей избяною...
Я не знаю, что стало с тобой,
Ты не знаешь, что будет со мною.

Не жалей, не зови, не кричи.
Никуда возвращаться не надо.
В тихом омуте стынут ключи
От небесного рая и ада.

Мне теперь что назад, что вперёд,
Спотыкаться, скользить и кружиться...
Но на веру твою, как на лёд,
Я уже не могу положиться.

Оглянусь: ты стоишь у плетня,
Ожидая, что всё-таки струшу...
И жалеешь, и любишь меня,
Как свою уходящую душу.