Сънят на мама Врабка

Генка Богданова


Кап, кап! Кап, кап!

Сбогом, Есен! Идва Зима.
Всеки топъл дом си има.
Капят пак дъждовни капки,
а горката мама Врабка,
без чадър, без мушама,
мръзне под дъжда сама.
Няма покрив над главата.
Лятос скита из полята,
спеше в трънката бодлива,
топло беше, бе щастлива.
Но със прелетното ято
тръгна си и златно Лято.
Плъзнаха мъглите сиви.
Изпокри се всичко живо-
кой в хралупа, кой в гнезденце,
търсят топличко местенце
 да се скрият от студа,
от мъглите, от дъжда...
Скри се даже баба Жабка.
Дом си няма само Врабка.
Под крилце главица скрива
и на мокър клон заспива.
Кап, кап! Кап, кап!...
Сън сънува мама Врабка:
” Туй не са дъждовни капки,
нито зимни ветрове
носят бели студове.
Капят капчици роса,
Плаче старата лоза,
капят капчици роса...
Мънички са като зрънце,
всяка носи лъч от слънце.
Ето, утро ще настъпи,
тя в роса ще се изкъпе
и ще литне пак щастливо
подир свойто ято диво.
Там са нейните момчета –
сладки, рошави врабчета.
Кални локви не блестят,
житните зрънца кълнят.
Топло лято е дошло.
Нямам нужда от гнездо!...”
Кап, кап! Кап, Как!...
 - Сън е, Врабке този рай!
Зимен дъжд сме ние, знай!
Трябваше да те потрудиш,
та в гнездо да се събудиш.

Който лете мързелува,
цяла зима ще студува!