Приказка с поука

Автор: Генка Богданова

 
Сто пчелички работливи

в горските усои диви

кошер малък изградиха,

пити восъчни редиха

и от сутрин чак до мрак,

без да са подвили крак

над цветята полетяха.

Сладкият нектар събраха

и килийки ред по ред

пълниха със сладък мед.

Вятърко немирен вее,

клонът с кошера люлее

и разнася над гората

на медеца аромата.

 

А на малката поляна

бе полегнала Мецана.

Беше гладна и сърдита.

Цял ден из гората скита,

не намери нито дренки,

нито във реката мренки,

нито гъбки червенушки,

нито зрели меки крушки.

Празен бе и мравуняка.

А на някаква си драка

на една поляна глуха

си проскуба и кожуха.

- Гладна ще замръкна днеска.

А от глад тресе ме треска,

пред очите ми тъмнее,

а земята се люлее.

Ох, на таз поляна хладна

ще загинеш, Мецо, гладна!-

Тъй отчаяна Мецана

хленчи още отзарана.

Нощ се спусна над земята,

след нощта изгря  зората.

Меца се във сън унесе,

а от вятъра донесен

сладък аромат се лее

и пчелица златна пее...

Скача Меца: "Май сънувам?

Или пък от глад бълнувам?

Може би съм вече в рая?

Ах, дошъл е вече края!

Ето,чувствам смъртен хлад,

май умряла съм от глад?

Но, какво ме гъделичка?

Уж бях тука сам-самичка?

В тази пустош мрачна, дива

нямаше душица жива.

Но какво ли ме събуди?-

гледа Меца и се чуди.-

Май съм жива,  здрава още,

но припаднала съм снощи."

Чуди се, очите трие.

"Но какво ли там се вие,

над главата ми кръжи,

сладко бръмка и жужи?"

Скочи радостно Мецана,

под дървото тя застана

и изпълнена с надежда

към върха висок поглежда.

" Пчелен кошер там се крие,

дъх на сладък мед се вие.

Ах,спасена съм накрая!

Аз съм късметлийка, зная!"

 

Скочи пъргаво Мецана

и за клоните се хвана.

Към върха се закатери

но нали от глад трепери

стигна само до средата,

после тупна на тревата.

А хралупата дълбока

пак  е в клоните високо.

Плаче Меца, пръсти кърши,

пот и сълзи нервно бърши,

па, уплашено се кръсти

и под козината гъста

синините си разтрива

"Ох, за нищо те не бива,

стара,тромава Мецана!

Гладна пак ще си остана.

Сбогом,ти надеждо моя!

Смърт, вземи ме! Аз съм твоя!

Този мед е тъй далече.

Смърт, ела, вземи ме вече!"

Тъй ридаеше горчиво

наша Меца полужива...

 

Съжалиха я пчелите

и от сладките си пити

на отчаяната Меца

подариха от медеца.

- Хапвай, Мецо, да си жива!

Ала да крадеш не бива!

Щеше по-добре да сториш,

за медец да ни помолиш.