X - Международный конкурс. Дима Чонова. Болгария

Дима Чонова е родена на 02.02.1961 г . в Свищов. Учител-икономист, с две деца. Преподавател в училище в Банкя и в колеж "Хармония", София.
 
Има четири стихосбирки. Редактори: Харалампи Харалампиев, Лили Фероли и в бъдеще - Стефания Цанкова.
 
2003 г. -  поощрение от националния конкурс "Свищовски лозници", 2004 г, - статуетка и диплом от КДК, Димитровград за най-добра книга, излязла в рамките на 2 години, 2010 г. - награда от читалище "Овча купел" от конкурса "Ний всички сме деца на майката земя", 2010 г. - трето място на националния учителски конкурс, номинирана сред двадесет и шестте от 1100 участници на конкурса на Радио "Веселина" с председател Н. Йорданов, 2011 г. - първа награда на националния поетически конкурс "Любовен човек".
 
Член на СНБП.
 
Публикации в "Учителско дело", "Азбуки", "Пулс", "Уикенд", "Родово имение" и местни вестници. 
 
e-mail: chonich_hi@abv.bg

--------------- ------------ ----------
 
Из "Листа от брезата"
                   
              В памет на тати
      
 
* * *
 
Небето нощем
е глухарче, с луна за тичинка.
Небето денем
е цвете със слънцето – тичинка.
Аз всички обитавам.
      
 
 
* * *
 
В квадрат съм.
Ъглите ми убиват…
Всичко е квадратно.
Само сълзата беше друга,
но вече забравих каква.
 
 
* * *  

Миг след миг като глухарчени пухчета животът излита…
           Брезата…Тя е моят житейски дневник. В родния Свищов – градът на свещите, градът на високо… Като дете в кръжока по археология бях много впечатлена от произхода на името Свищов - от свещите на рибарите нощем или град - свише. Бе близо до древноримската крепост  „Калето”, до любимия ми Дунав. От малка обитавах клоните на дървото,  гледах камбанарията на моята църква „Св.Димитър”, моя светец и  споделях с дръвчето всичките си скърби, болки, радости, трепети, огорчения, надежди, проблеми, мечти, възторзи, раздели, стихове, пориви, молитви. Само брезата знаеше моите тайни докрай. Царството на безпристрастните и безкористни клони ме омайваше, утешаваше, вдъхновяваше. Брезовите ресни се полюшваха от вятъра ту одобрително, ту порицаващо, ту обнадеждаващо, ту укоряващо, но винаги грациозно, изящно, магично, достолепно. Вятърът в клоните на брезата ту избърсваше сълзите ми, ту ме шляпаше игриво и ласкаво като малко провинено дете, ту ръсеше листа като парченца марли – да превърже поредните ми рани. Брезата е лековита - за стомах, бъбреци, за отслабване, язва и т.н. Силата й обаче, пише в интернет, е в одухотворяването, пречистването, духовния устрем, творческият импулс и вдъхновението, с които те зарежда!!! Ако си се опрял на нея и пееш или се молиш, те изпълва  мирова любов! Като прочетох това - седях дълго без  дъх. Имала  съм и други любими дървета, но брезата най - осезателно,  тръпно, животворно, насъщно  беше и е част  част от живота ми.
 
Не всеки човек може да се зареди от нея, символ е на девствеността, на детската невинност. Като обикне някого, му помага цял живот - пишеше още в интернет! Стоях занемяла.  И сега навсякъде виждам брезички - сестрички,  много шарени като хората  – нискостеблени, много високи, много разклонени, кичести и царствени – като моята, с много черна кора, с напълно бели кори - младите, плачещи, превити до земята, с два клона като камертон, полегнали уморено, ранени от бури или хора…
             
 
* * *

Една бреза в нощта танцува с вятъра под звуците на щурчови концерти пред смаяния поглед на луната…

       И до днес аз ходя пред  олтара  на брезата да се изповядам, да се изпълня със сили, да се заредя с жизненост и вдъхновение. Тя е моят душеприказчик, закрилник, съветник,  уют, отдушник,  скривалище от лошото, винаги предана, всеотдайна до последното си листо. Моето упование и молитви за всички излитат от клоните й и знам, че стигат небесата. Тя ми дава енергия за успех, за победи, за човечност, състрадание, идеи, дръзновение, храброст, устойчивост и упоритост - когато е нужно, търпение - когато се налага, разбиране - когато е спешно, умение да прощавам,  и плам - винаги. Моята бреза. Тя е моето сакрално пространство, моята свещ към небето. Откровението, което светлината  ми е пратила. Моят верен и предан спътник, материализиран мой копнеж и стремеж… И когато остарея, аз ще стоя под клоните й, прегърнала дънера, ще поздравявам по стар  ритуал цветята, водните кончета, тревите, мравките, чайките, охлювите, цветенцата. Ще се покланям признателно  пред красивата й нестихваща всеотдайност, неспирна през сезони и години. Ще помня птиците, учещи ме на гнездо и  полет. Ще пазя дъгите, учещи ме на красота и връзка. На птиците аз тайните разказвах, а те – посока ми показваха…
        В клоните на дървото гледах как мравката поляга в топлия пух на бодила да се стопли.  Осезавах мъглата, която те скрива и от теб самия. Виждах клоните като изящни  грациозни ръце на балерини, застинали за рисунката на художник.  Как небето задържа сълзите си, потулвайки ги зад облак. Усещах, че поезията е капан за дъждовни и слънчеви рими.  Тъгата – пътуване към моето причастие…
           
 
* * *
Тихо - като дихание на бреза,
като търкулване на сълза –
Утро…

В пазвите на времето, в извивкити шегити на съдбата, в оксиморона на любовта, в звездите непосилни, в цветчетата умилни, из сънищата странни, в копнежите несбъдни, в ударите житейскотрънни, в загубите мъчителни и нощите губителни животът ми е  брезов.
        
 
* * *
 
Бяла бреза е душата ми,
но не плачеща.
Има и черни ивици,
но и те към небето гледат.
Храм е за птици и мравки,
светиня - за душата ми.
      
Скоро се разхождах  с моя съседка из Люлин планина, пеехме си песни сред брезови гори, и тя запя: ” Расла е сама самичка млада хубава брезичка, слънце в клоните й грее, вятър тихо я люлее…”
 
Ето, пак знак, не бях си я спомняла от детство, но помнех думите.
 
Чудя се понякога защо  Бог толкова  ме обича.
          
 
 * * *

На любовта синонимът е радост.
На радостта – дъгата.
Ако сме като децата.
            
 
 

Ако разреша на болката – ще ме помете. А брезата ме очаква.
 
 Ще  разлистя набързо моя дневник - лист по лист от брезата. Не че се чувствам зряла, о , аз няма да узрея скоро, аз съм си дете. Много ми се иска – дете  на светлината. Но ние носим в себе си и мрака.  Може би това е стъпчица към узряването - да не те е страх от мрака, да го опитомиш. Да повикаш в себе си същите сили, които растат брезата, да се вслушаш в гласа на вечността, на дивата природа, да предприемеш пътуване от корените си, което  ще ти помогне да усетиш дълбоко и всецяло духа на живота, ликуването и радостта, че си в него. Припомняйки си, че след спиралата на слънцето следва златната точка на слънцето. И че макар и уморен войн трябва да продължиш напред, защото не знаеш какво те причаква зад ъгъла.
    
 
Дима Чонова, "Листа от брезата", Военно издателство, София, 2012
------------------- ------------------ -------------
Над всичко
Над всичко
 
Животът ми може да се изпише върху есенен лист и да предизвика тайфун. А исках да е нежен бриз. Обикнах неистово, непоносимо силно един мъж- до плач, до потрес. Срещнахме си при изключително неблагоприятни условия,странно, нестандартно, налудничаво. Но се обикнахме, по линия на съдбата, която е древна шегобийка. Бях на специална и трудна работа и ден преди да напусна, се появи той. Веднага се разпознахме, сякаш някакви невидими ръце ни бутаха един към друг, сякаш не сме се виждали само стотина живота и просто си подновихме старата близост. Имаше телефона ми, обади се скоро, излизахме, любихме се. Баналното беше единствено, че си имаше жена, всичко друго бе хубаво, истинско и много нежно, и дори когато бях щастлива, плачех. Приемаше го като укор. А аз така си плача. Не ми беше лесно. Няколко пъти исках да се разделим. Но толкова като запоени бяхме, толкова невъзможно ставаше да сме две отделности, че се примирявах и продължавах. Минаха години. Много бури, много опити да се разделим, но не можехме. Първият път като се любихме в квартирата ми бе вълшебство, светло и сакрално. Каза ми, че косата ми е като водопад и я галеше, стичаща се по гърба ми, че иска да остареем на една възглавница... Бях небивало щастливо изумена... Едва ли ще живеем някога заедно, но се примирих, той ме научи на смирение, аз на други неща. Обичаме да си говорим като деца от детската градина понякога, да се шегуваме, утвърдихме хармония и спокойствие, мила привързаност и нежна толерантност. Разбрахме навреме, че любовта е над всичко. Докато животът препуска на двуколка от радост и тъга, аз благодарно и усмихнато се моля за нас и всички влюбени, особено за по зрелите. Чувстваме се като ангелчета, съединяващи дъгата. Любовта е над всичко.
 
 
***
 
Обичам живота и мечтая да съм възможно най-близо до Божия промисъл за мен. Изкуство и мъдрост е, че приех рухналите си илюзии, шамари, несрети, грешки и поражения като уроци. Уча се да участвам в Божията воля с обич, смирение и благодарност, да помня, че тя е безусловна и разумна и ми помага да бъда необикновена по обикновен начин. Да претворявам чудесата на живота всеки ден – творчеството, любовта, възпитанието, природата, приятелите... Любовта е сливане с простора на другите, с които сътворявате нови вселени, увеличавате цвета на дъгата, хармонията и уюта на света..
 
 
***
 
Най-изнемогваща и сриваща е тихата, примирената скръб, лишаваща те от живец. Всичко е свършило в живота ти, кротко и празно дишаш, мигаш, правиш което се изисква от теб, но без теб, ампутирана ти е душата и се движи само някаква безбродна сянка, помръкнала обвивка. Може да се съвземеш само ако Бог помогне. Никой не може да те фениксира. Само ако намериш сила за сълза и молитва...
 

***
 
Не посягай към сламка за опора. Хвани здравия дънер на вярата. Не искай справедливост от човеци. Не си скъсявай списъка с приятели. Не увеличавай връзката с ключове, а търси ключовете към вселените на душите. Не подтискай човеколюбието си. Не позволявай на хора и думи, на мечти и усмивки да зъзнат. Не се самовзирай единствено в собствената си болка, а утеши другите. Не стихвай упованието си, не загърбвай надеждите, не заглушавай творческите си импулси. Не спирай да храниш душата си. Ако имаш две парички, казва индуска поговорка, с едната си купи хляб, а с другата роза – да нахраниш душата си. Добавям – и като й се порадваш малко, я подари на някой тъжен човек...
 
 
***

Колко много житейски уроци, неспирен керван, всякакви - пъстри като есента, многолики като небето, като баграта палитра на чувствата, като разкошната амплитуда на сетивата, богато и щедро състояние на прага на есента. Единствената причина е, че имам всеобемаща, топла, слънчева обич и молитва за всички и всичко. Благодарност, че мога да благодаря, че имам неоценимите, стойностните, вълшебните и осмислящи неща – любов, приятелства, хармония, пълни динамични дни, възможност да пиша, да ходя сред природата... Усетих и гъдела на славата, като слънчево зайче по лицето ми и се чувствам ведра, въодушевена, въздушна, на дъгата. Без особени причини - простичко, като децата – доверчиво, светло естествено. Оставих се на Потока на Вселената, който майчински, ангелски ме завива, залюлява в люлката на сладкия, блажен, невинен екстаз на дете, получило мечтан подарък.
                                                   
--------------- -------------- ------------

Обсебване
* * *
 
Такава понякога е любовта –
бърза прегръдка и целувка.
Останалото по въздуха протича,
А инак – много се обичаме.
 
 
* * *
 
Докато пътувам,
затварям очи - 
и съм с тебе.
Отварям ги –  да сляза.
Край мен е пълно
с жумящи жени.
 
 
* * *

Всяка клетка
си ми обсебил,
всяко вдишване и издишване,
всяко движение...
Дори да изглежда,
че правя нещо,
аз всъщност съм с теб.
Ти си смисъла на всеки мой жест,
на всеки мой стих,
на всяка моя надежда,
на всяка усмивка и сълза,
на всяко вдъхновение и молитва,
в дъното на всеки сън,
в началото и края
на всяко денонощие.
Дай Боже да е все така!
 

 
Стиховете са отличени с първа награда  на националния поетически конкурс "Любовен човек", организиран от e-Lit.info Сайт за литература и КДК, Ловеч.
                                                
------------- --------------- --------------
Дима Чонова
ххх
Тишината е блажена самота. Като състояние на всяка твоя клетка. Като порой от светкавици без гръм. Тишината като загадка. Като смълчана красота, която нещо внезапно ще разлисти… Като бриз или мъгла, като като неизказаност за сетивата, като чудо, като благословение… Като самият живот. Тишината...сестра на самотата...на тъгата,...на радостта...на милиардите емоци

х х x
Говори, твори, създавай - за да освободиш тишината, която е живо същество, както са и тъгата и радостта, както е всяко чувство, мисъл, надежда и особено - любовта! Живеца на душата ни, която е светая светих!
Тишината… 
Като сълза, като очакване, като вдъхновение, като песен, като скръбен мотив… Цял живот ще я разлиствам и изучавам - безкрайните и милиарди нюанси… и пак ще остане непроучена, защото тя е най-колоритното и необятно нещо…
5 апреля 2016 г. · Отправлено из Интернета
*

Дима Чонова
Много трябва да натрупаме от нея, за да родим един вик на сбогуване с негативното, мръсното, тлеещото с години, от векове, от изначалието ни...
Тишината
е уют, хармония, съзаклятие между радостта и любовта, мечтание, про-бля¬сък, утеха, сбъднатост, утеха, наслада, ликуване, дочаканост, оми¬ро¬творение, бряг, осъзнатост, празнуване, смисъл, блаженство, съзаклятие между мъдростта и светлина, дочакана любов, пълнота – всичко прекрасно. Всичко, което остава след болката... Всичкост.
5 апреля 2016 г. · Отправлено из Интернета

*

Дима Чонова
ххх
Като сиво перо от гълъб
е тъгата ми.
Като сянката ми – често.
ххх
Понякога забравям
да придърпам душата си
обратно 
след някоя невъзможна любов...
5 апреля 2016 г. · Отправлено из Интернета
Дима Чонова

ххх
Така и не смогвам живота.
Нито той желае
звездният ми корен
да припознае,
ни светлата ми същност.
Животът е завръщане
и незавършеност.
5 апреля 2016 г. · Отправлено из Интернета

*   *   *