Петя Дубарова. Сповiдь

СПОВІДЬ

             Після батьківських відвідин

Чому? Жалілись знов тобі, неначе.
Вже й на уроці не співаю я.
Не жду дзвінка, а слухаю терпляче —
мовчу я. Мамо, донечка твоя

притишує в собі веселі сміхи,
коли над класом тиша проплива.
Спокійна, врівноважена і тиха
в суботу навіть. Іноді ж бува

втекла б кудись далеко, в далі сині,
від місця, де і слів, і цифр чота,
щоб вітер бив долонею по спині,
і бігла я прудкіше за авта.

Тоді я про уроки забуваю,
в моїх очах розплющених умить
спливають тисячі доріг без краю...
Урок трива, клас слуха і мовчить.

В такі хвилини мріяння святого
із серця вірші линуть, як птахи,
тоді навкруг не чую я нічого,
ховаю їх, немов свої гріхи
 
в очах.  І так приємно до нестями
від шалу їх жаркої світлини!
І нині, в день побачення з батьками,
вони стають утіленням вини.

(переклад з болгарської — Любов Цай)

***

Оригинал:

ИЗПОВЕД

След родителската среща
 
Защо? От мен ли пак ти се оплака.
Но как? Та аз не пея вече в час.
Дори звънеца трепетно не чакам –
мълча и слушам. Мамо, вярвай, аз
 
през този срок съвсем не се разсмивам
във час, когато другите мълчат.
Не съм необуздана, бурна, дива
дори и в събота. Но някой път
 
така ми се приисква да избягам
от всички тези думи и числа
и вятър на гърба ми длан да слага,
да тичам с автобусни колела.
 
Тогава аз забравям за урока
и моите разтворени очи
се пълнят мигом с хиляди посоки...
Класът урока слуша и мълчи.
 
В такива часове аз тихо бликам
най-искрените свои стихове,
но чуя ли, че името ми викат,
ги скривам като малки грехове
 
в очите си. Как хубаво, горещо
е с тяхната червена светлина!
Но днеска – след родителската среща,
те всички се превръщат във вина.
 
11 май 1977 г.