В името на дядо!

Посвещавам на 140-годишнината от Априлското въстание в България през 1876г.

             Ники не понасяше учителката си. Как можа да му се падне точно Тя?! Не можаха ли да го запишат в съседната паралелка? Всички  купонясваха на Хелоуин, само в класа на Ники и помен нямаше от празник. Някакви скучни уроци за народни будители и толкоз. Досада! Цялата класна стая беше окичена с портретите на революционери, герои, исторически личности, знамена… На всичкото отгоре повечето негови съученици носеха модерни имена – Дейвид, Марио… а той – Никола. Спукваха го от подигравки. Яд го беше на родителите му. Как не им е втръснало това име? Дядо му – Никола, прадядо му и той – Никола и докъдето паметта стига – все Никола. Ники се беше разбрал с приятелите си в клас да го наричат Никълъс, но тайно, да не разбере госпожата, и особено баща му, че заради пустото име ще стане една…Баща му и майка му много държаха на тези „вехтории” – пазеха какви ли не антики по шкафове и скринове. Впрочем и самите шкафове и сандъци у тях бяха като че от „памтивека”. Кой в днешно време си постила черги у дома? Но нейсе, майка му решила да обзаведе къщата по старинен маниер. Нейна си работа. А Ники беше типично средностатистическо космополитно дете на XXI век – обожаваше технологиите, електронните игри, слагаше си слушалките, докато пътува в училищния автобус, гледаше клипчета – последен супер хит! Не го вълнуваше особено дали е имало турско робство и Баташко клане, как е написано в учебниците  и дали е правилно. Пишеше есемеси на някаква странна азбука – нито кирилица, нито латиница… За пунктуация и дума не можеше да става. И за какво му е – с приятелите си се разбираха прекрасно от половин дума.
          С Джони(всъщност Иван)си бяха избрали старата изба на къщата за скривалище. Там се събираха и всеки път намираха по някое „съкровище” – я стара газена лампа, я някакво земеделско сечиво... Забавляваха се по особен начин – гадаеха кое за какво може да служи и как се използва. Правеха снимки и качваха в интернет. Голям смях падаше! Само старият сандък в ъгъла стоеше непокътнат и търпеливо чакаше да удари и неговият час. Катинар от ковано желязо ревниво пазеше тайната, която бе скрита в него. Двамата приятели много искаха да разберат какво има вътре. Пиратските филми и интернет-игри бяха развинтили фантазията им и те очакваха вътре да открият някакво истинско съкровище или най-малко пиратска карта на самотен остров в океана. Мечтаеха за тайнствени пътешествия, битки – също като по филмите. Любопитството им нарастваше с всеки изминал ден.
              Най-после часът удари. Беше 20 април 2016 година. Таткото на Ники знаеше къде се събират момчетата, но не обичаше да влиза в скривалището им, нито да прекъсва игрите и разговорите им. Затова появата му в избата се оказа съвсем неочаквана за двамата приятели. Без да каже и дума, той отключи сандъка и ги покани да надникнат вътре. И що да видят?! Всичко друго бяха очаквали, но не и това! Всякакви пиратски истории, с които бяха пълни главите им, на мига се изпариха. Това се казва истинско съкровище! На дъното лежеше акуратно сгъната  четническа униформа. До нея – револвер и сабя.
- На кого са? – почти в един глас попитаха момчетата.
- Всичко това е наследство от прапрадядото на Ники – започна да разказва татко му.
     От думите му научиха за дядо Никола, който бил един от верните комитетски хора на Левски, а след героичната смърт на Апостола участвал във Великото събрание на Оборище и бил от първите въстаници в тяхното село, участник в Априлската епопея 1876 година. Били трима братя, и тримата грабнали пушките да се бият против вековната тирания, но нито един не се върнал жив. Майка им успяла като малки да ги скрие от башибозука и да ги спаси от кръвния данък. Не позволила да станат еничари. Но, такава била орисията им – да  бъдат бунтовници.  Дори снимки не останали от тях, че да могат внуци и правнуци да знаят по лице своите герои. Останали само униформата и оръжията. Разказваше таткото родовата история, а момчетата слушаха със зяпнали уста... Всичко, което Ники беше чел из учебниците в училище и му се струваше така далечно, та дори невероятно, всичко онова, което изобщо не бе достигало до сърцето му, а беше някак насила заучено, колкото да не получи двойка като го изпитат, сега оживяваше сякаш пред очите му. И те се напълниха със сълзи. Сълзи на разкаяние, че се беше срамувал от името си и се отнасяше презрително към стремежа на своите родители да опазят наследеното от дедите, че така и не разбра учителката си, която напук на всички образователни реформи, преподаваше историята така, както диктуваше съвестта й, за да възпита у децата родолюбие и да ги научи да съхраняват историческата си памет и самосъзнание. За разлика от други тя не се беше поддала на масовата упадъчна пропаганда и не плуваше по течението на престъпното малодушие… Едно непознато до днес усещане хвърляше мост през вековете и превръщаше миналото в живо настояще… Как е могъл да мисли, че историята не се отнася до него, че е минало свършено и той няма нищо общо с това?! Имаше и още как! Неговите деди се оказаха част от нещо велико! Личности, които с кръвта си са писали историята на многострадална България! Това, което днес разбра и почувства, наистина няма нищо общо с безумните писания в съвременните  учебници – сухи, скучни и неразбираеми. Онова, което чуваше от устата на баща си, бе живо, истинско и вълнуващо! …
           На другия ден учителката на Ники по онзи учебен предмет с доста странното име „Човекът и обществото”, в което отсъстваха слова като Родина, Отечество, Татковина, помоли по телефона родителите на Никола да занесат реликвите в училище, за да ги видят всички деца, да се докоснат до живата история на своята страна. Гласът й трепереше от вълнение – никой преди, а още по-малко самият Никола, не бе осветявал така подробно и емоционално горещите събития от април на 1876 година. Тя разказа също как Ники неочаквано се изправил пред  класа и заявил: „В името на дядо,  никой повече да не смее да ме нарича Никълъс! От днес нататък аз съм Никола!”