Петя Дубарова. Вулична пригода

Петя Дубарова
ВУЛИЧНА ПРИГОДА

Тані Геновій
 
Я йду вулицею і насвистую собі. В моїх руках погойдується слоїк з водою. Мені весело. В моєму акваріумі житиме ще одна рибка. Вона, може, і є найкраща. Усміхнена, задивляюся на її червоні блискучі зябра. Повз мене проходять люди. Хтось з них погляда на слоїк і усміхається. Проте є й такі, що її навіть не помічають. Вони спішать кудись, заклопотані. Та хай! Я на них не серджуся...

Знову уявила собі великий акваріум з багатьма різноманітними рибками. Мимоволі мені захотілося попестити червону красуню, поцілувати її рухливі, наче вітрила, зябра.

Аж ось переді мною промайнув песик — малий, пухнастий, з червоними, мов полум’я, оченятами. Він побіг до русявої дівчини. Я не могла встояти перед жагучим бажанням подивитись на нього зблизька, порадуватись йому. Тож поспішила до нього.

Дзвін від розбитого скла. Ось вода повзе до моїх ніг і наче лиже їх. Рибка борсається й підскакує, пада своїм красивим тілом на холодний цемент. Німотна, нахиляюся до неї і беру її до рук. За мить вона вже лежить, недвижна, в моїй долоні. Зябра спинили свій несамовитий танок. В безлічі її лусок загубився колишній блиск.

Я йшла вулицею. Сльози котилися по моїх щоках. Повз мене проходили люди. Заклопотані, вони не помічали мене. Ніхто не бачив моїх сліз. Ніхто мені не спочував. Мені стало ще прикріше. І ледве я завернула за ріг, переді мною виявилося зовсім маленьке дівчатко, що тримало у руках таку само, як і воно, маленьку ляльку. Дитина побачила мої зачервонілі очі, наблизилася до мене і прошепотіла:

— Чому ти плачеш, сестричко? Часом не загубилася твоя мама? Тобі сумно, що не маєш ляльки? — І, помовчавши трохи, дівчинка торкнулася своєю дитячою долонькою до моєї, піднялася на пальчики і сказала зовсім тихо:

— Якщо хочеш, я тобі віддам свою. Візьми її, сестричко!!!

Я наче прокинулася від сну і подивилася на дівчатко. Воно затопило свій погляд в моє обличчя і наче готувалося заплакати разом зі мною. У цю мить її світлі оченята стали схожі на два сині маленькі акваріуми із зеленими водоростями і золотими рибками. І я всміхнулася, хоча мої сльози ще не просохли:

— В твоїх очах плавають рибки!

Дитина не зрозуміла мене, але щойно побачила, що я усміхаюсь, теж всміхнулася. Схопила мене за руку і засмикала:

— Іди, сестричко, покажу тобі свою кульку. На ній намальоване ведмежа. І відерце покажу тобі! А ще дам тобі мушлів...

Я підхопилася до маленької дівчинки. Далеко у свідомості залишилася велика вулиця, люди і мертва рибка. Тепер я йшла, усміхалася людям, і день мені видавався великим та теплим, наче дитячі очка.
 
13. 05. 1975 г.

(переклад з болгарської — Любов Цай)

***

Оригинал:

Петя Дубарова
СЛУЧКА НА УЛИЦАТА

На Таня Генова
 
Вървя по улицата и си подсвирквам. В ръцете ми се поклаща буркан с вода. Весело ми е. В аквариума ми ще има още една рибка. Тя е, може би, най-хубавата. Заглеждам се усмихната в червените й блестящи хриле. Край мен минават хора. Някои от тях поглеждат в буракана и се усмихват. Но други дори не го забелязват. Те са забързани за някъде. Но нищо! Аз не им се сърдя...

Отново си представих големия аквариум с много и различни риби. Неволно ми се поиска да погаля червената хубавица, да целуна подвижните й като ветрила хриле.

Но изведнъж пред мен изскочи кученце - малко, пухкаво, с червени като пламъчета очички. То побягна към русо момиче. Не можах да устоя на силното си желание да го погледам отблизо, да му се порадвам. Затичах към него.

Звън от счупено стъкло.Водата плъзва към нозете ми и ги близва. Рибката се мята и подскача, блъска красивото си тяло в студения цимент. Навеждам се безмълвна и я поемам в ръцете си. След миг тя лежи неподвижна в дланта ми. Хрилете й са спрели лудия си танц. Безбройните люспици по тялото й са погълнали блясъка си.

Вървях по улицата. Сълзи се търкаляха по бузите ми. Край мен минаваха хора. Те не ме забелязваха, забързани за някъде. Никой не виждаше сълзите ми. Никой не ми съчувстваше. Стана ми още по-тъжно. Точно когато завивах зад ъгъла, пред мен изникна едно съвсем малко момиченце, което държеше една също така малка кукла. То видя зачервените ми очи, доближи се до мен и прошепна:

— Защо плачеш, какичко? Да не си се загубила от мама? Тъжно ти е, че нямаш кукла? — И след като помълча малко, момиченцето докосна детската си длан до моята, повдигна се на пръсти и ми каза съвсем тихо:

— Ако искаш, аз ще ти дам моята! Вземи я, какичко!!!

Едва тогава като че се събудих от сън и погледнах към момиченнцето. То бе вперило погледа си в моето лице и сякаш се готвеше да заплаче заедно с мен. В този миг светлите му очи ми заприличаха на две сини малки аквариумчета със зелени водорасли и златни рибки. И още незасъхнали сълзите ми, аз се усмихнах:

— В очите ти плуват рибки!

Детето не ме разбра, но като видя, че се усмихвам, също се засмя. Хвана ме за ръка и ме задърпа:

— Ела, какичко, ща ти покажа моето балонче. На него има нарисувано мече. И кофичката ще ти покажа! Ще ти дам и мидички...

Заподскачах до малкото момиченце. Далече в съзнанието ми остана голямата улица, хората и мъртвата рибка. Сега аз вървях, усмихвах се на хората и денят ми се струваше голям и топъл като очите на детето.
 
13. 05. 1975 г.