Глиго в беда

Автор: Генка Богданова

Галено детенце мило,
пак до мене си се свило.
Чакаш приказка поредна.
Време е при теб да седна
и във този  звезден час,
приказка да почна аз...

„Другар в нужда се познава”

Глиго е прасе нахално,
мръсно, рошаво и кално.
Зъбите му неизмити,
кожата му – с кал покрита.
Има той характер див,
мрачен, буен, докачлив.
Сърди се, под нос грухти,
злобно гледа и сумти.
В двора Глиго не обичат
и „злосторник” го наричат.
Той се скита вечно сам,
няма  си другари там.
Пък и как да го обичат?
Как „ другар” да го наричат?
Той от всички се дели.
Дето иде – сто бели
Глиго гледа да направи.
Като хулиган се слави.
Ту със зурлата чевръсто
рови из лехите гъсти.
Ту се пльосне в рядка тиня,
та  отдето после мине
носи смрад и мръсотия.
Той не знае да се мие.
Щом копанка пълна зърне,
бърза да я преобърне.
Мляска лакомо и лапа –
до ушите чак се цапа.
Чух, че бил и саможив,
много стиснат и свадлив.
Можел птичка да убие,
в кочината щом се скрие.
Би й скъсал и главата,
ако клъвне от храната.
Питам се, дали е живо,
онова мишле игриво,
дето дупка си направи
под кочината му здрава?
В двора с никой не приказва.
Но веднъж го чух да казва
с тон презрителен, студен:
- Хей, пазете се от мен!
Махайте се, жалки твари!
Нямам нужда от другари!
Искам да ви бъде ясно,
сам живея си прекрасно!...
Тъй се перчеше прасето
пред животните, дордето
мина лято, мина есен
и от зимата донесен
бял снежец покри земята.
А , пък хората в селата,
подир дълги зимни пости
се застягаха за гости.
Григо много е доволен.
В кочината – сит, охолен,
мързеливо се протяга
и за сладък сън се стяга.
Станал е дебел, ленив ,
вечно сънен, мързелив.
Знае той, че всяка зима
много празници си има.
Хората не ще постят,
но и него ще гостят.
Спи и гозбите сънува...
Но тревожен вик дочува.
Стряскат го и стъпки леки.
Някой вика отдалеко:
- Ставай, Глиго! Събуди се!
За бедата приготви се!
Утре Коледа е , братко.
Твоето месце е сладко,
канят се да те заколят,
на луканки ще те сторят.
Бягай Глиго, Бягай бърже,
че ще дойде да те върже
пред кочината , на кола,
сам стопанинът Никола!
Стресна се уплашен Глиго:
- Леле, че беда пристига!
Как от тук ще се измъкна?
Тъмно е, навън се мръкна?
Няма я луната ясна.
И вратата май е тясна?
Радвах се, че дебелея,
как сега ще оцелея?
Плаче Глиго, сълзи рони:
- Всички, всички сам прогоних!
Нямам си другари верни,
сам съм във бедите черни!
На кого да се надявам?
Много, много съжалявам,
че бях толкоз горделив, 
груб, нахален, саможив!
Ах, отново шум се вдига!
Кой ли пък сега пристига?-
Глиго ужасен се пита.
– Но това са май копита?
Чувам лаене, мучене,...
Идва помощ май за мене?
Води ги насам Мишлето,
а Светулката им свети.
И пред старата кочина
спира цялата дружина:
Козльо, Овньо, Дългоушко,
и  петленцето Пъструшко.
Даже котката Писана
да помага се захвана.
Цяла нощ копаха, риха,
но кочината разбиха.
Чу се радостно:- Ура!
Глиго е на свобода!
Тъй приятелите мили
го спасиха с дружни сили.
Знам, досетихте се вие
тайната къде се крие:
- Че с другари благородни
вий ще бъдете свободни.
- Страшен враг са глупостта,
суетата, наглостта.
- Те капани много крият,
могат даже да убият.