Да беше мирно стояло, басня

Автор: Генка Богданова

Овенът беше хубавец,
но за нещастие - вдовец.
За сватба някаква си лани
най-безсъвестно изклани,
му отнеха три невести -
младички овце злочести.
Дълго булките жалееше,
в празната кошара блееше...
Но зърна пъргави крачета,
две светли палави очета
под двойка клепнали уши
тъй, че бързичко се утеши.
Очите, весели, игриви,
намигнаха му закачливо
и той се влюби до полуда
в съседската Козичка луда.
Тя беше с козинка прекрасна,
лудетина и много страстна.
А пък гръдта - чак до земята!
Замая му любов главата.
Цял ден тича подир нея.
Меракът ще го поболее.
А тя го мами и хитрува,
безсрамно лъже и флиртува.
Уж нежно гледа през стобора,
а го развърта без умора.
До там му взе ума Козата,
че я последва чак в гората,
представяйки си как я люби...,
Но там от поглед я изгуби.
Изблея подир нея страстно.
Отвърна му гласчето ясно
надалече в падащия мрак.
Пак  затича старият глупак,
но там, под бялата брезичка
със Пръч бе младата Козичка.
- Затуй от мен се, значи, крие?
Да знаех, щях да я убия!
Ах, гледай, в гъстото се скриват!
С Козела май ми се присмиват?
Измамен съм! Това е ясно,
но има нещо по - ужасно!
Къде е бялата пътека?
Остана селото далеко,
Мръкна и звезди не греят.
Ах, вълчи зъби там белеят!
Леле, пустият ми стар мерак,
страшен номер погоди ми пак!
Намерил после старият ловец
рогата на нашия вдовец.

Да беше кротко Овньо стоял,
навярно не би го Вълк изял.
Мъже, внимавайте и вие,
меракът много клопки крие.