Изворът на мъдростта, автор Генка Богданова

НЕВЕНА
 
 Нежно пак луната свети,
сякаш приказни сюжети
на децата тя шепти.
Чакаш приказка и ти.
Я ела детенце сладко,
слушай приказката кратка.

Нежна, слаба, изтощена,
расла малката Невена.
Вечно смръщена, свадлива,
Вена не била щастлива.
Всички казват си тревожно:
„Туй дете е невъзможно!
То не знае да се смее,
да играе не умее!”
Всеки срещнат й се чуди –
тя не иска да се труди!
Никой с нея не играе,
че е лоша – всеки знае.
Вечно груба е и зла,
мрази всичките деца.
Но за всяка болка лек
знае мъдрият човек.
Вена е само дете
и разглезено расте.
Имат вече мама, татко
бебенце мъничко, сладко,
на Невенчето сестричка,
за да не расте самичка.
Гледа смръщена Невена,
озлобена, наскърбена,
как се радват мама, татко
на това детенце сладко.
Радват му се баба, дядо,
стрина Лена, чичо Радо…
Всички, всички го обичат,
„мила рожба” го наричат.
 Бебето се буди рано –
вечно весело, засмяно,
без причина не се мръщи,
весело е с него вкъщи.
С Вена никой не говори.
Никой с Венчето не спори,
млякото си да изпие,
бузките си да измие…
И сама разбра Невена,
че с любов е обградена
нейната ДОБРА сестричка.
Тя е ЛОША и – САМИЧКА!
Взе да става рано-рано,
с мляко, бебето  да храни.
Пийва си и тя самата
и оправя си кревата.
Със целувка мама буди…
Гони с Шаро пеперуди.
И с децата вън играе,
даже песни вече знае.
Вкъщи връща се засмяна.
„Ах, каква е таз промяна?!” –
всеки вкъщи й се радва.
Татко я в прегръдки грабва,
майка й я гали нежно –
радостта й е безбрежна.
Дядо, баба я обичат,
„внучке мила” я наричат…
Спирам приказката тука.
В нея има и поука –
ти навярно я разбра:
Щом си мила и добра,
всички те обичат много.
Лошите ги съдят строго