Изворът на мъдростта, автор Генка Богданова

МЕЦА СПАСЯВА ГОРАТА

Мило, мъничко момиче,
много, много те обичам!
„И понеже нощ настана,
приказката ще подхвана...


 По пътека, през горичка,
крачи Меца сам - самичка.
Крачи мрачна и унила ,
рано-рано подранила.
Крачи и под нос мърмори:

- Глупав Мечо! С мене спори,
че малините ги няма
на поляната голяма.
Вчера ходих за малини.
Имаше и трънки сини,
сладки черни боровинки...
Хапнах си и гъбки-тринки.
Мечо сигурно бълнува,
или пък пред мен хитрува?
Лъже, че ги няма там,
за да ги излапа сам!
Но да има много здраве!
Знае Меца що да прави.
Зная пряк път  през гората 
към поляната позната.
Баба Меца ще превари
в малинака Мечо стари.
И ядосана, сърдита,
бърза Меца с прах покрита:
“Ето, татък, зад трънака
беше вчера малинака.
Там малинките червени
чакат сладички, засмени.
Нося си торба голяма 
и добре, че никой няма
 за малинките да спори,
ще я пълня чак догоре.”
Тъй си мислеше Мецана,
сладко-сладко замечтана:
“Ето бистрото поточе,
ей сега ще го прескоча.
Зад завоя е трънака,
а до него – малинака.
Ох, малинки тъй обичам!
Просто иде ми да тичам!”
Тя торбичката развърза
и отново се разбърза
по пътечката извита,
към полянката прикрита.
Но се спира закована:
”Малинаци тука няма!”
Меца трие си очите,
разтревожена се пита:
“Що за чудо? Майко мила! 
Не,  не съм се заблудила!
Будна съм, не съм и луда...
Но това е просто чудо!
Ето, тука, зад трънака,
беше вчера малинака...
Беше. Но сега го няма!
Леле, че беда голяма! 
Няма никаква поляна 
и малини вече няма!
Изкоп някакъв се вие,
зад скалите чак се крие.
Някаква машина съска,
кашля и искрици пръска.
Звяр невиждан, звяр голям,
лази и копае там.
Гълта горската поляна.
Ето, помен не остана
от  полянката зелена
със малинки засадена.
Само буците чернеят
и ехидно й се смеят.
Ревна гневната Мецана:
- Ще те стигна!Ще те хвана!
Хей,  чудовище проклето,
ще те бутна във дерето!
Ти съсипа малинака!
Тръгна Меца във атака
с багера да се пребори,
в пропастта да го събори.
Ала без да е уплашен 
от гнева на Меца страшен,
продължава той да лази
и не мисли да се пази.
Гълта храсти и тревички,
гази и помита всичко.
Разтревожена Мецана 
за главата с рев се хвана:
- Туй чудовище е страшно!-
мисли си Мецана прашна.-
С него трудно ще се боря.
Друго трябва май да сторя?
Трябва да сбера дружина  - 
мечки, мечовци-дузина, 
да спасяваме гората.
Тази хала непозната 
страшни поразии прави,
нищо няма да остави!
Няма гъбки, няма дренки,
нито ягодки червенки,
ни малинки, ни тревички –
тя погълнала е всичко!
Тича Меца през гората,
сбира близки и познати.
После тихо, на прибежки ,
нашите мецани тежки,
зад дърветата прикрити 
бързат дружно към скалите.
Пред една от тях  се спират,
тежка канара намират,
пъшкат, с рамена подпират –
горе, на върха се спират. 
От висока  се навеждат 
и към багера поглеждат.
А пък той спокойно лази
и не мисли да се пази.
Ревна Меца:-Хайде, братя,
да убием ний ламята!
Ще я смажем с канарата,
тъй ще си спасим  гората!

И така, дечица мили,
нужни са ни дружни сили,
за да победим бедата.
Зная го и  аз самата