Изворът на мъдростта, автор Генка Богданова

ВЪЛШЕБНОТО  ЛЕКАРСТВО

Виж, нощта се спусна , Ади!
Легнаха си стари, млади,
само ти си още будна,
чакаш приказката чудна.

В гъстата гора вековна
Мама Меца лежи болна.
Болка я в сърцето стегна,
и в постеля Меца легна.
Стене, пъшка и въздиша,
нещо пречи й да диша.
Пред очите й тъмнее,
почна Меца да линее.
На постелята се свива,
с мъх и шума се завива,
чичо Мечо не поглежда
жално плаче и нарежда:
-Ох, умирам! Свършвам вече!
Ще оставя малко мече
клето, мъничко  сираче
да тъгува и да плаче!
Мъката ми е голяма!
Цяр за болката ми няма!

Разтревожен чичо Мечо
на Мецана кротко рече:
- Мила Мецо, аз съм стар,
но мил и  верен твой другар.
Тръгвам доктор да намеря,
че от страх за теб треперя.
Тази болест тъй невярна,
сигурно не е безцярна?
Дръж се, Мецо, дръж се, мила!
Не бъди така унила!
Повярвай, твоят мил другар
сам ще открие този цяр!
После Меца той прегърна,
със кожуха се загърна
и с тояга във ръката
тръгна пряко през реката
по пътеката извита.
Дълго, дълго Мечо скита
в тъмните усои скрити.
Тук похлопа, там попита,
търси врачки-чародейки,
горски билки-чудодейки,
от пчелите мед изпроси
и на Меца той ги носи.
Меца билките изпива,
но от болки пак се свива,
 жално плаче и нарежда,
към медеца не поглежда:
- Ох, умирам аз горката!...
Хвана Мечо пак гората.
В гъсти дъбови усои
срещна се с другари свои.
Там, до изворче събрани,
правят минерални бани,
после бодри и корави 
тръгват си доволни, здрави.
Мечо всичко им разказа.
Братовчед му Мишо каза:
Доведи я на почивка!
Тук с нагревки и разтривка
извършват просто чудеса,
знам, ще я вдигнат начаса.
Весел Мечо се завръща
при Мецана в свойта къща.
После тръгнаха на бани.
Десет доктори отбрани
в изворчето я топиха.
С кал лечебна я  покриха,
после три дни без почивки
със мас й правиха разтривки.
Кожата й  в пот се къпе...
Мажат я с отвари скъпи...
Ала в душата й тъмнее,
продължава да линее:
- По-добре да се прибирам!
Ах, видя се, че умирам!
Тръгна Мечо с тежки крачки
по прочути стари врачки.
Две от тях я посетиха.
Със тамян я прикадиха,
побаяха, куршим й ляха,
под носа си химни  пяха…
И горски билки й  вариха,
но Мецана само киха
и подсмърча нажалена:
- Няма, няма лек за мене!
Седем месеца Мецана
 от постелята не стана.
Прежълтяла, грозно слаба,
 заприлича тя на баба.
Чичо Мечо е отчаян:
- Пустият му лек незнаен!
Търсих вредом из гората.
Питах близки и познати.
Месеци напразно скитах,
 сто лекарства аз опитах.
 Ех, надежда не остана!
Май отива си Мецана?!
Мъничкото ни юначе,
ще остане с мен  сираче?!
Пъшка Меца, той жалее,
 а навън дъждът се лее.
Есен вече е в гората,
тежко стелят се листата.
И останали без сили
дремят мечките унили.
Отвън се чува странен  звук.
Май някой чука? Чук! Чук! Чук!
Тропат плахо на вратата
 музиканти непознати –
 оркестър мокър от щурци –
все музиканти и певци
и търсят от дъжда подслон
във Мечовия тъжен дом.
- Влезте, моля, останете,
 ала тишина пазете,
 че е болна мама  Меца!-
рече Мечо на Щуреца.
- Болна ли е?- Щурчо трепна
и  на Мечо той зашепна:
- Ний знаем, господине, стар,
ала вълшебен, чуден цяр.
Методът е много лесен,
ний лекуваме със песен.
Тя е тъжна, недоволна,
душата й е, братко, болна.
- Не, не вярвам в нищо вече!-
Мечо със въздишка рече.
Но извадиха щурците
лъкове, цигулки скрити,
па засвириха, запяха
под заглъхналата стряха.
Леят се вълшебни песни.
Падат звуците чудесни
във душата на Мецана.
И тогава чудо стана.
Чичо Мечо се прекръсти.
Викна  Меца, щракна с пръсти,
от леглото бодро стана ,
ръченица тя подхвана.
Скача пъргаво Мецана,
тропа-весела, засмяна ,
от играта запотена 
и със бузи зачервени.
 Сладко песните се леят,
а пък очите й се смеят.
Скача весела, доволна-
сякаш не е била болна.
С благодарност и надежда
чичо Мечо занарежда:
- Да сте живи, да сте здрави!

Музиката чудо прави.
Който свири, който пее,
дълго, дълго ще живее
и ще гони от сърцата
 мъката и тъмнината.