Понякога се спирам в твоята ранимост –
карфица в неугасващия тъжен залез.
И няма как да бъда предвидима,
дали ще топля като огън, дали ще паря.
Понякога не връзвам скъсаните нишки
от страх, че няма да получа възел
и скривам надълбоко своите въздишки,
не усетила, че те превръщам във осъден.
Понякога не мога да подреждам мисли,
оставям ги – разхвърлени кончета,
сред тях и теб да търсиш истини,
които никога не се превръщат във пътека.
Понякога не овладявам слабостта си,
а силата е тази, дето ясно вижда.
И влизам сляпа във гнева и гордостта ти,
без да задържа това, което се изнизва.
Понякога, понякога - превръща се в това,
което ражда само нашите мълчания
и щрихи в синьо върху бялата луна,
които неусетно избуяват в разстояние.
Неусетно
© Copyright: Ани Монева, 2016
Свидетельство о публикации №116101204649
Свидетельство о публикации №116101204649
Рецензии