Петя Дубарова. Мiй час

Петя Дубарова
МІЙ ЧАС


Далека зірка  — сяйна і бентежна,
урвалася й у безмір полетіла,
поглинула її глибинь безмежна,
і вітер скиглив від жалю несміло.

А хвиля — шито з мороку їй шати —
сердито одвернулась від прибою,
пішла, а він залишився чекати,
засмучений своєю самотою.

І місяць — мов долоня небокраю —
перетинає обриси в роздоллі,
він блякне, наче літо, і згасає,
і засинають кратери поволі.

В такі приємні, радісні хвилини,
коли буяє щастя неозоре,
стаю я, наче амфора старинна,
що поглинає вітер, місяць, море.

***

Оригинал:

Петя Дубарова
МОИ ЧАСОВЕ

Една звезда – светлинна и далечна,
отчупи се и блъсна се в безкрая,
погреба я морето сивомлечно
и вятър се опита да излае.
 
Една вълна, изваяна от мрака,
обиди се за нещо на прибоя,
отиде си, остави го да чака,
разяждан сам от самотата своя.
 
Една луна – простряна длан от злато –
пречупва очертания в тъмите,
мътнее като посивяло лято
и глъхнат кратери в плътта и скрити.
 
В такива часове на радост своя
във амфора старинна се превръщам,
защото вятъра, луната-длан, прибоя
във своята дълбочина поглъщам.