Владимир Высоцкий - Мой Гамлет
Мой Гамлет
Перевод на болгарский язык:
Марии Шандурковой
Моят Хамлет
Аз в стих ще обясня какво разбрах -
но нямам пълномощия големи...
Заченат съм, тъй както трябва, в грях -
със пот и нерви, в брачна нощ стаени.
Аз знаех, вдигнеш ли се над земя,
там по-жестоко, строго е нагоре;
спокойно аз към трона си вървях
като наследник, принц по кръв законен.
Аз знаех - слушаше се мойта реч.
Не съм бил в загуби, в несгода.
Приятели по учене, по меч -
до мен, като бащите им - до трона.
Не преценявах думите си аз,
пилеех ги на вятър безразборно.
И вярваха ми, както на водач,
децата на поставените горе.
От стражите изпитвахме ний страх,
тъй както шарка, мъчеше ни време.
На кожи спях, месо със нож ядях,
а злия кон измъчвах го със стреме.
Аз знаех - ще ми кажат: "Ти си цар!" -
с клеймо съдбата ми чело дамгоса.
Напивах се в хомота отеснял,
бях търпелив към думи отвисоко.
Усмивката е в устните едни,
а таен поглед, щом е зъл и горък,
умело скривах, учен от смешник.
Сега е мъртъв шут..."О, бедни Йорик!"
Но се отказах аз от моя дял
на слава, на предимства и награди:
за пажа изведнъж ми стана жал...
Обиколих зелените ливади.
Забравих аз за ловната ми страст,
намразих хрътките и бързогонки.
От неубито връщах кон назад,
с камшик подгонвах кучетата ловни.
Аз виждах: денем нашите игри
как заприличват на безчинства гневни.
През нощите в течащите води
измивах се от свинщините дневни.
И аз прозрях, че оглупявам с ден,
прозявах се на къщните интриги.
Не ми харесваше века на мен
и хората. Зарових се във книги.
И сякаш алчен паяк, мозък мой,
до всичко бе – в движение, в застоя, -
в наука не намери смисъл той,
че опровергавана е много.
Приятелствата детски разпилях.
На Ариадна нишката бе схема.
„Да бъда, да не бъда ли“ - гадах
над най- неразрешимата дилема.
Но вечно е морето от беди,
във него хвърлени сме .- като в сито,
пресяваме си отговора ний
с въпроса претенциозен на открито.
През тътен чух зова на прадеди,
съмнения ме глождеха, но тръгнах
на думите по тежките следи,
а телом със крила при гроба свърнах.
Нетрайна сплав проникна в мойте дни -
едва застинала и се размаза.
И, както всички, с кръв се опетних,
от отмъщение не се отказах.
Победата ми пред смъртта е крах.
Офелия! Разпада не приемам.
Но себе си с убитите видях,
със тези, що в земята ще съм легнал.
Аз Хамлет съм, насилие презрях,
Аз се изплюх на датската корона.
Ала пред тях - за трон аз гърло драх
убивах и съперника за трона.
Възвръщането гениално – блян.
Смъртта към раждането гледа косо.
Ний отговор поставяме без свян
и още не намираме въпроса.
1972
Превод: Мария Шандуркова, 05.07.2016 г.
----------------------------------------
Аз в стИх ще обяснЯ каквО разбрАх -
но нЯмам пълномОщия голЕми...
ЗачЕнат съм, тъй кАкто трЯбва, в грЯх -
със пОт и нЕрви, в брАчна нОщ стаЕни.
Аз знАех, вдИгнеш ли се над земЯ,
там пО-жестоко, стрОго е нагОре;
спокОйно аз към трОна си вървЯх
като наслЕдник, прИнц по крЪв закОнен.
Аз знАех - слУшаше се мОйта рЕч.
Не сЪм бил в зАгуби, в несгОда.
ПриЯтели по Учене, по мЕч -
до мЕн, като бащИте им - до трОна.
Не преценЯвах дУмите си Аз,
пилЕех ги на вЯтър безразбОрно.
И вЯрваха ми, кАкто на водАч,
децАта на постАвените гОре.
От стрАжите изпИтвахме ний стрАх,
тъй кАкто шАрка, мЪчеше ни врЕме.
На кОжи спЯх, месО със нОж ядЯх,
а злИя кОн измЪчвах го със стрЕме.
Аз знАех - ще ми кАжат: "Ти си цАр!" -
с клеймО съдбАта ми челО дамгОса.
НапИвах се в хомОта отеснЯл,
бях търпелИв към дУми отвисОко.
УсмИвката е в Устните еднИ,
а тАен пОглед, щОм е зЪл и гОрък,
умЕло скрИвах, Учен от смешнИк.
СегА е мЪртъв шУт..."О, бЕдни ЙОрик!"
Но се откАзах аз от мОя дЯл
на слАва, на предИмства и нагрАди:
за пАжа изведнЪж ми стАна жАл...
ОбиколИх зелЕните ливАди.
ЗабрАвих аз за лОвната ми стрАст,
намрАзих хрЪтките и бързогОнки.
От неубИто врЪщах кОн назАд,
с камшИк подгОнвах кУчетата лОвни.
Аз вИждах: дЕнем нАшите игрИ
как заприлИчват на безчИнства гнЕвни.
През нОщите в течАщите водИ
измИвах се от свИнщините днЕвни.
И аз прозрЯх, че оглупЯвам с дЕн,
прозЯвах се на кЪщните интрИги.
Не мИ харЕсваше векА на мЕн
и хОрата. ЗарОвих се във кнИги.
И сЯкаш Алчен пАяк, мОзък мОй,
до всИчко бЕ – в движЕние, в застОя, -
в наУка не намЕри смИсъл тОй,
че опровергАвана е мнОго.
ПриЯтелствата дЕтски разпилЯх.
На АриАдна нИшката бе схЕма.
„Да бЪда, да не бЪда лИ“, - гадАх
над нАй- неразрешИмата дилЕма.
Но вЕчно е морЕто от бедИ,
във нЕго хвЪрлени сме .- като в сИто,
пресЯваме си Отговора нИй
с въпрОса претенциОзен на открИто.
През тЪтен чУх зовА на прадедИ,
съмнЕния ме глОждеха, но трЪгнах
на думите по тежките следи
а тЕлом със крилА при грОба свЪрнах.
НетрАйна сплАв пронИкна в мОйте днИ -
едвА застИнала и се размАза.
И, кАкто всИчки, с крЪв се опетнИх,
от отмъщЕние не сЕ откАзах.
ПобЕдата ми пред смърттА е крАх.
ОфЕлия! РазпАда не приЕмам.
Но сЕбе си с убИтите видЯх,
със тЕзи, що в земЯта ще съм лЕгнал.
Аз ХАмлет съм, насИлие презрЯх,
Аз се изплЮх на дАтската корОна.
В очИте им - за трОн аз гЪрло дрАх,
убИвах и съпЕрника за трОна.
ВъзврЪщането гениАлно - блЯн.
СмърттА към рАждането глЕда кОсо.
Ний Отговор постАвяме без свЯн
и Още не намИраме въпрОса.
--------------------------------------
Мой Гамлет
Я только малость объясню в стихе —
На всё я не имею полномочий...
Я был зачат, как нужно, во грехе —
В поту и в нервах первой брачной ночи.
Я знал, что, отрываясь от земли,
Чем выше мы, тем жёстче и суровей;
Я шёл спокойно — прямо в короли
И вёл себя наследным принцем крови.
Я знал — всё будет так, как я хочу.
Я не бывал внакладе и в уроне.
Мои друзья по школе и мечу
Служили мне, как их отцы — короне.
Не думал я над тем, что говорю,
И с лёгкостью слова бросал на ветер.
Мне верили и так, как главарю,
Все высокопоставленные дети.
Пугались нас ночные сторожа,
Как оспою, болело время нами.
Я спал на кожах, мясо ел с ножа
И злую лошадь мучил стременами.
Я знал — мне будет сказано: "Царуй!" —
Клеймо на лбу мне рок с рожденья выжег.
И я пьянел среди чеканных сбруй,
Был терпелив к насилью слов и книжек.
Я улыбаться мог одним лишь ртом,
А тайный взгляд, когда он зол и горек,
Умел скрывать, воспитанный шутом.
Шут мёртв теперь: "Аминь!" Бедняга Йорик!..
Но отказался я от дележа
Наград, добычи, славы, привилегий:
Вдруг стало жаль мне мёртвого пажа,
Я объезжал зелёные побеги...
Я позабыл охотничий азарт,
Возненавидел и борзых и гончих,
Я от подранка гнал коня назад
И плетью бил загонщиков и ловчих.
Я видел — наши игры с каждым днём
Всё больше походили на бесчинства.
В проточных водах по ночам, тайком
Я отмывался от дневного свинства.
Я прозревал, глупея с каждым днём,
Я прозевал домашние интриги.
Не нравился мне век и люди в нём
Не нравились. И я зарылся в книги.
Мой мозг, до знаний жадный как паук,
Всё постигал: недвижность и движенье, —
Но толка нет от мыслей и наук,
Когда повсюду — им опроверженье.
С друзьями детства перетёрлась нить.
Нить Ариадны оказалась схемой.
Я бился над словами — "быть, не быть",
Как над неразрешимою дилеммой.
Но вечно, вечно плещет море бед,
В него мы стрелы мечем — в сито просо,
Отсеивая призрачный ответ
От вычурного этого вопроса.
Зов предков слыша сквозь затихший гул,
Пошёл на зов, — сомненья крались с тылу,
Груз тяжких дум наверх меня тянул,
А крылья плоти вниз влекли, в могилу.
В непрочный сплав меня спаяли дни —
Едва застыв, он начал расползаться.
Я пролил кровь, как все. И, как они,
Я не сумел от мести отказаться.
А мой подъём пред смертью есть провал.
Офелия! Я тленья не приемлю.
Но я себя убийством уравнял
С тем, с кем я лёг в одну и ту же землю.
Я Гамлет, я насилье презирал,
Я наплевал на Датскую корону,—
Но в их глазах — за трон я глотку рвал
И убивал соперника по трону.
А гениальный всплеск похож на бред,
В рожденье смерть проглядывает косо.
А мы всё ставим каверзный ответ
И не находим нужного вопроса.
1972
Свидетельство о публикации №116070805067