Анна Ахматова - Есть три эпохи у воспоминанний

Анна Ахматова
"Есть три эпохи у воспоминаний"

Перевод на болгарский язык:
Марии Шандурковой


ПО ТРИ ЕПОХИ СПОМЕНИТЕ ИМАТ

По три епохи спомените имат.
И първата е сякаш преди ден.
Под свода техен е душата жива
и тялото блаженства в техен плен.
Нестихнал още смях, потичат сълзи,
на масата мастилено петно -
и белег от целувка на сърцето,
единствена, за сбогом, без забрава...
Но ето продължение нататък...
И няма над главата свод, а нейде
в предградието глухо в дом самотен,
студен през зимата, а жарък лете,
где в паяжини всичко е и в прах,
където пламъка в писмата тлее,
и тайничко подменят се портрети,
там като в гробищата хора ходят,
а връщайки се, мият си ръцете,
и се откъсва топлата сълзичка
от клепки уморени със въздишка...
Не спират часовете, пролет сменя
едната с друга, розовей небето,
и сменят имена на градове,
и нямат тез събития свидетел,
и няма със кого да плачеш, спомниш.
И сенките от нас изчезват бавно,
които ние вече не зовем,
че връщането им ще бъде страшно,
веднъж пробудили се ще узнаем -
забравен пътят към дома самотен,
от срам и гняв задъхвайки се бързо,
прибягваме натам, (но сън е сякаш)
там друго е: стените, хора, вещи,
нас никой не познава, ний сме чужди.
Къде попаднали сме... Боже мой!
И ето щом горчилката нарасне:
съзнаваме, че ний не сме могли
туй минало да вместим във живота,
и то за нас е вече даже чуждо,
тъй както е съседът по квартира,
че мъртвите си ний не ще познаем,
а тези, дето Бог ни раздели,
се справиха без нас прекрасно - даже
 и по-добре...

1945, Фонтанный Дом
Превод: Мария Шандуркова, 22.06.2016 г.

--------------------------------------

По трИ епОхи спОмените Имат.
И пЪрвата е сЯкаш преди дЕн.
Под свОда тЕхен е душАта жИва
и тЯлото блажЕнства в тЕхен плЕн.
НестИхнал Още смЯх, потИчат сЪлзи,
на мАсата мастИлено петнО -
и бЕлег от целУвка на сърцЕто,
едИнствена, за сбОгом, без забрАва...
Но Ето продължЕние натАтък...
И нЯма над главАта свОд, а нЕйде
в предгрАдието глУхо в дОм самОтен,
студЕн през зИмата, а жАрък лЕте,
где в пАяжини всИчко е и в прАх,
къдЕто плАмъкът в писмАта тлЕе,
и тАйничко подмЕнят се портрЕти,
там като в грОбищата хОра хОдят,
а врЪщайки се, мИят си ръцЕте,
и се откЪсва тОплата сълзИчка
от клЕпки уморЕни със въздИшка...
Не спИрат часовЕте, прОлет смЕня
еднАта с дрУга, розовЕй небЕто,
и смЕнят именА на градовЕ,
и нЯмат тЕз събИтия свидЕтел,
и нЯма със когО да плАчеш, спОмниш.
И сЕнките от нАс изчЕзват бАвно,
коИто нИе вЕче не зовЕм,
че врЪщането им ще бЪде стрАшно,
веднЪж пробУдили се ще узнАем -
забрАвен пЪтят към домА самОтен,
от срАм и гнЯв задЪхвайки се бЪрзо,
прибЯгваме натАм, (но сЪн е сЯкаш)
там дрУго е: стенИте, хОра, вЕщи,
нас нИкой не познАва, нИй сме чУжди.
КъдЕ попАднали сме... БОже мОй!
И Ето, щом горчИлката нарАсне:
съзнАваме, че нИй не смЕ моглИ
туй мИнало да вмЕстим във живОта,
и тО за нАс е вЕче дАже чУждо,
тъй кАкто е съсЕдът по квартИра,
че мЪртвите си нИй не щЕ познАем,
а тЕзи, дето БОг ни разделИ,
се спрАвиха без нАс прекрАсно - дАже
 и пО-добрЕ...

--------------------------------------

ЕСТЬ ТРИ ЭПОХИ У ВОСПОМИНАНИЙ

Есть три эпохи у воспоминаний.
И первая - как бы вчерашний день.
Душа под сводом их благословенным,
И тело в их блаженствует тени.
Еще не замер смех, струятся слезы,
Пятно чернил не стерто со стола -
И, как печать на сердце, поцелуй,
Единственный, прощальный, незабвенный...
Но это продолжается недолго...
Уже не свод над головой, а где-то 
В глухом предместье дом уединенный, 
Где холодно зимой, а летом жарко,
Где есть паук и пыль на всем лежит,
Где истлевают пламенные письма,
Исподтишка меняются портреты, 
Куда как на могилу ходят люди,
А возвратившись, моют руки с мылом, 
И стряхивают беглую слезинку 
С усталых век - и тяжело вздыхают... 
Но тикают часы, весна сменяет 
Одна другую, розовеет небо,
Меняются названья городов, 
И нет уже свидетелей событий, 
И не с кем плакать, не с кем вспоминать.
И медленно от нас уходят тени, 
Которых мы уже не призываем, 
Возврат которых был бы страшен нам. 
И, раз проснувшись, видим, что забыли 
Мы даже путь в тот дом уединенный,
И задыхаясь от стыда и гнева,
Бежим туда, но (как во сне бывает) 
Там все другое: люди, вещи, стены, 
И нас никто не знает - мы чужие. 
Мы не туда попали... Боже мой! 
И вот когда горчайшее приходит: 
Мы сознаем, что не могли б вместить
То прошлое в границы нашей жизни, 
И нам оно почти что так же чуждо, 
Как нашему соседу по квартире, 
Что тех, кто умер, мы бы не узнали,
А те, с кем нам разлуку Бог послал,   
Прекрасно обошлись без нас - и даже 
Все к лучшему...                .

1945, Фонтанный Дом