Нелюбов

имаше ли смисъл
от порцелановия шум на кафенето,
от двете чашки китайски порцелан
и двете малки канички със мляко,
изтичащото време за сънуване
и времето за нерешителност?

измервам си живота с глътките  кафе
а също и с усилието да кажа
че човекът рядко с други се събира.

та откъде  да почна?

виж, януари е необичайно топъл
и зад прозорците присвит е на кълбо
и ближе лицата ни едно студено зимно слънце
и ни приканва да тръгнем в една посока.

присвит си на кълбо и ти,
неопределен, неясен.
и цели две години  все така,
косата ти съвсем е побеляла.

но има време, да, ще има време
да  наглася лицето си в усмивка
безгрижна като котките на покрива
и да си мисля че оттук нататък
всеки ден ще те забравям.

ръце положени на масата една до друга
не се докосват –
езикът на телата е различен
и кожата излъчва светлина.

какво? какво да кажа?
да кажа ли че и следобедът замира
и идва нощ без луна
над всичките мъже самотници по дънки?

ще има време за това да го премисля после,
сега съм само чаена лъжичка
дълбаеща с усърдие дъното на океана.

заспал и уморен следобедът
днес просто симулира безразличие,
прозявка разточителна.
дали накрая след кафето
и разходката ще стане ясно?
и нищо че поплаках
и молих се и плаках, и нищо че видях
как ме запращат
в долната земя,
все пак не мога да отгатна
развръзката сега.

но имаше ли смисъл въобще
от порцелановия шум на кафенето,
от погледите ни – игли във игленица?

натрупват се годините.
дали да скрия бръчките зад черни очила?
такава смехотворна, готова да ти служи,
но защо?
да хапна ли парченце шоколад?
и кой ще ме обича?

не вярвам ти да ми запееш.

сега очаквам звезден знак,
планета черно-бяла
и в сребърни лъчи да плувам
докато после
съвсем ни приземи роякът хорски
и издъхнем.