Вичко и Котан

- Хей! Ти защо ли
тук самичко
на хладното стоиш-
пита малък Вичко,
срещнал котето
след есенния дъжд.
- Виж! И слънце няма,
и есента се сърди,
че студенко веч е
и ветрецът отзарана
гони облаците сам
над поляни и балкани,
а ти шапчица си нямаш,
малък и горкан.
А учудено го гледа
малкият Котан.
Той е свикнал
все така да е,
нима не знае,
даже щом е под стрехата,
когато вън дъждецът
гони пеперуди,
и кишав се търкулва
из градини, и по път,
та си прави вадички
и криволичи щуро.
Дали не знае
този малчуган,
че е там домът му,
гдето на мига
си той намери.
И храницата си
търси дълго сам,
нищо че и често той
от студ трепери.
Но щеш ли Вичко…
със ръчички го прегърна.
И се почувства
малкият Котан у него
мило стоплен,
а прегръдката му беше
вълшебство невероятно,
по… детски и човешки.
Която бе сънувал.
За която в зимните си нощи
тайничко бе плакал.
А сега я има.
И усмихна се светът
в детските и котешки очи.
Добро сърце щом
такова друго си намира,
слънцето ще топли
даже вън да вие
тежка зима и да размитат
тежки хали зли.