Лес. По мотивам Доры Габе

Мой строгий храм с колоннами живыми
Лесных стволов... Ты тайну сохранишь
Гробницы листьев мёртвых. И поныне
Ажуром веток голых - восхитишь.

О, лес мой... Сок земли бесценный
Соединишь ты с вечностью небес.
Ты был и есть всегда живой, нетленный.
Ты умирал, но снова вдруг воскрес.

Прими меня в свой храм, сестрою буду
Ветвям твоим. И вечной тишиной
Наполнюсь вмиг, поверив жизни чуду,
Осанну пропою, хоть день земной

Закончен мой... И как всегда, нежданно,
Весенних зорь примчится юный зов!
Лист, оторвавшись с ветки, окаянно
Летит...
И умереть сегодня не готов.

2016

***

На древен храм недвижими колони
са твойте дънери, о, лес. От векове
във запустение, под оголени клони
градиш си гробница от мъртви листове.

Сърцето си в сърцето на земята впиваш
и смучиш тайните дълбоки на света
и с вечно ги мълчание покриваш,
заслушан в шепота неясен на нощта

Вземи ме, нека твойта вечност ме обвие,
притискам гръд о теб, усещам твойта плът
и чувам пулса ти дълбоко в теб да бие.
Тук свършва моят ден и спира моят път.

А горе, в клоните ти, пролет млада
се къпе в светлина и грее, и цъфти,
разметнала снага връз твоите плещи.
Оттамо лист отронен дълго, дълго пада...