Лято, а сякаш е зиме,
във очите океан от тъга,
през която и Господ
не може да мине.
Ех, проклета човешка съдба!
Съсухрена в двора
старата круша,
с клони по-страшни
от костеливи ръце.
Океан от тъга, а е суша.
Сълзата не може да мине
по браздите на старо лице.
Днес е октомври,
а преди двайсет лета
тази жена е запомнила,
как си отидоха син, дъщеря,
как изведнъж опустя
този край – нейния, родния.
Как камбаната спря да ехти
и онемя на дървото авлигата,
посърнаха всички цветни лехи,
и въздухът взе да не стига.
Избуя поветица, почна да лази,
превзе дори и сърцето,
невъзможно от плевели да се пази
нещо, от което много е взето.
Само прозорец и е останал,
към света цепковидна пролука
и виснал на шията камък,
който Господ ще вземе,
щом си иде от тука.
Съдба
© Copyright: Ани Монева, 2016
Свидетельство о публикации №116011204850
Свидетельство о публикации №116011204850
Рецензии