Елегия за самотната старица, Генка Богданова

Самотна като кукувица
угасва бедната вдовица,
като по чудо оцеляла,
в селцето – глухо, запустяло.

Кревата – с бял саван постлала,
„ чеиза” си за Там  събрала.
Очите й в отвъдното са взрени,
смъртта очакват примирени.

„Аз знам, самотна съм. Така, че,
за мене няма кой да плаче,
в последен път  да ме изпрати…
За мене гроб ще е кревата.

Мен вятърът ще ме опее
и песен тъжна ще запее.
Тук няма кой да ме пожали,
за мен свещица да запали.

Светът открадна ми детето,
гладът опустоши селцето,
от скръб мъжът ми се спомина,
без мене в свят добър замина.

Какво съм аз? Дърво без клони!
За мене кой сълзи ще рони?
С прах времето ще ме покрие,
и името ми ще изтрие.

И само покрива над мене,
днес няма кой да ми отнеме.
Тука, под стрехата родна
ще бъда скоро аз свободна.

От болки и от грижи черни,
от глад, и от тъга безмерна,
свободна и от самотата,
от страха, от нищетата…”

А вечерта се спусна вече?
Пристигна с нея от далече
и „гостенката”  безпощадна.
Погали я ръката  хладна.

Целувка ледна по очите… -
и свършиха за нея дните.
Покой жадуван я обгърна
и тя във ангел се превърна.