Небето път поема всеки миг нанякъде.
И сякаш птиците забравиха гнездата си.
Изоставен вятър в ретро е на прага ми.
В нощта е луната в трас с` синевата си.
А листопадите ми изнемощели плачат.
И се щурат мислите ми, от дъха ми пият.
В очите ми се взира мижав страх. И вятър.
Плачът ми е прегракнал. По тъмно вие.
А стъпките ми дишат прах. До съмнало.
Беше топло в мен. Сега ми е предзимно.
Сън ли е… Питам се как да се събудя…
Как тежки мисли под камъка да скрия.
И къде ли синевата е тъй още много синя?
И ромонът в гората дали може да ми пее…
Че искам изгрев. Пурпур. С цъфнал мак.
И две очи. Които в нощите ми да ме пият.
Къде ли
© Copyright: Йорданка Радева, 2015
Свидетельство о публикации №115112207259
Свидетельство о публикации №115112207259
Рецензии