Юлияна Донева - Пред входа

ПРЕД ВХОДА

Може и да кажете „измисля си”,
и  това  що пиша, че е грешно,
но истина е, чух го със ушите си
и хем ми стана тъжно, хем и  смешно.

Прибирам се след обед от разходка
и тъкмо вече наближавам входа,
чувам:  ”… Бе, уж я гледам кротка,
пък защо се разбеснял пак оня…”

А аз – ключът ми нещо позаяде
и докато си човъркам в бравата,
пак дочувам:  „…Що е бой изяла…
и днеска, казват я налагал здравата.”

 
Първата клюкарка продължава:
„ А бе, може да си слагам грях,
но тя – си мисля - си го заслужава,
пред цял свят го направила за смях.

Чух, че нещо имала с комшията,
а кръстник, казват, бил им, при това.
Трябвало да й извие шията
тогава още… хич не го виня.”

„ Бе и аз го чух, но не повярвах.
Гледам я, една такава тиха,
но откакто в оня вход ги сварих…
Ако са невинни, що се скриха?”

"Пено, Пеноо, хората работят,
пък ние тука… слагаме си  грях…
„Да не сме на трийсет… да работят…
И ние като бяхме като тях…”

…И докато всичко това слушах,
рекох си : „Макар да ме е яд,
ще  поседна тук, да ги послушам
какви ги дрънкат, докато седят”.

За миг, едната се заслуша… „Цвето,
оназ   пак се разтупа… Май, нарочно…
Нали си бе изтупала платчето
сабахлем  още, на закуска точно.

Защо  пак се разтупа,  я кажи ми?
Решила  да ми прави на инат,
но  ще види… Бог да ми прости, но
тесен ще й се види този свят.

Не смее да си проветри човек.
Цял ден да й гълтам аз боклука...
Ето, виждате ли ме, демек,
по – чистница, няма друга тука.”

„Я млъкни… Какви са тези хора?
Да не искат нещо да крадат!
Я ги проследи във асансьора
и разбери на кой етаж ще спрат.”

…Подир малко, Гина се завърна:
„Спряха на деветия - при Мата.
Колкото успях да понадзърна,
щели да й сменят дограмата…

„Бреей, че да не са милионери…
Да се чудиш, де пари у Мата!
Никой с тях не може да се мери,
ето  на, сега и дограмата…”

И, до де одумваха съседката,
музика наблизо зазвуча.
Сбрали се младежи под беседката
и смехът им весел  заеча.

Няма и минута, Цвета скочи:
„ Ще ме извинят, но тъй не става!
Ще отида да им кажа вече,
стига с тоз касетофон,че полудявам.

Не им  стига, че по цели нощи
се кълчат и надвикват като луди,
че и денем го надуват още…
При кварталния… ще ме принудят…”

Другата я дръпна:  „Спри се Цвето,
ядове ли, да си навлечеш?
Знаеш ли какви са пияндета,
може и пердах да изядеш.”

…Накрай, и мен почетоха с внимание:
„Ти болна ли си нещо,  що мълчиш?
Ако се оплачем на кварталния,
да не вземеш да ги защитиш!

Щото, младичка си като тях
и може всичко туй да одобряваш,
но да знаеш, че това е грях.
Вършат ги едни…да извиняваш…”

Ще си тръгвам – рекох – стана пет.
…А бързах аз молив и лист да взема.
Сякаш по поръчка, тоз сюжет
ми дойде днес. Ще съчиня поема.