Лирически миниатюри

 ///

Скоро теменужна нощ притихна
и морето бриз сякаш го приспа.
Полегна в нощни скути всяка дюна,
брегът в прегръдка на нощта замря.

Нежно- свидно се вятърко усмихна
и за последно милна той брега си.
Нацелува се с крайбрежната трева
и в сън дълбок сладостно затихна.

///

Вихрове сладост есенна разнасят,
с охрено пъстрило земята си настилат.
Слънчев кос подскача сред тревата,
дъждът със сребърни мъниста застила.

Ти към мен пристъпваш тихо- тихо,
очите ми в очите ти – изгряла е дъга.
За двама любовта е невидима стихия,
ръцете ми в ръцете ти усетиха нега.

///

Уморена, болката ми се приспа,
а нямам сили даже да я мисля.
Вън ухае на звезди и тишина,
безвремие вселената разплиска.

Единствен миг, пробяга светлина,
после пак заглъхна в далнината.
Над заспалата ми самота е тя-
болка скръбна. В мен е тишината.

///

Как хубаво вали...
А дъждът сякаш приказки разказва.
И в очите ми разлива болка и мъгли,
а сълзите му се стичат по перваза.

В каданс забавен бягат вадички отвън,
тротоарът в цветно къпан, ала скучен.
Няма никой. На вратата никой не звъни.
Дъждът е поредният ми тъжен случай.

///

Тихо капят капки дъжд,
сякаш че сълзи от натрошен кристал
по земята са разплискват.
Тичат устремени всеки път в неспирен бяг,
на въздишка нощна заприличват.

Тихо… монотонно вън пеят капки дъжд
и от очите на небето тичат.
Като очите ми изплакват болка наведнъж,
капки дъжд в косите ми се крият.

///

Насред гората камъкът мълчи.
Лежи до дънер. Тихо и самотно.
Лист отбрулен болка му реди.
С белези от времето. Да помни.

И оня хълм. Извисил снага до там.
Високото го кани. Халите да слуша.
Тук и тишината е божествен храм.
Времето е спряло на сянка за разтуша.

///

Капризно устните небето ще присвие,
ще разхвърли бяла дрямка по следобед.
Земята натъжено ще вкамени реките,
щом пътят ми за теб пустее. Към сърцето.

После бавно- бавно слънце ще засмее
този скръбен бряг, пустеещ във душата.
И щом най- после в лутането те намеря,
ще потъне всяка болка като камък в блато.

///

художник- Dang Can