Александр Артёмов Знамя Знамето

„ЗНАМЯ”
Александр Александрович Артёмов (1912-1942 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


ЗНАМЕТО

Изстива нагретият в бомбени разриви камък,
затихва гърмящият от сутринта ураган.
Последен отскок. От последни окопи раздрани
по склона бойците ни с щикове гонят врага.

И сякаш са мъртви змии сред вулкан от траншеи,
бетонни гнезда полегати се плъзгат по скат,
в небето студени протегнати шии оплели,
разбити оръдия залеза мрачно следят.

Върви командирът по тази земя изтерзана,
изгаряна с огън, взривявана с подъл снаряд,
и казва: „Другари, сред битката трябва ни знаме!”
Ранен картечар се надига. На него висят

парчета потънала в пот гимнастьорка, в червено
опръскана с кръв. Той спокойничко кърпа допря
до своята рана, с картечен куршум прогорена,
невиждано алено цвете на хълма изгря.

Ний здраво към щика привързахме яркото знаме,
развяно от силния вятър, то в плам заигра.
Взе дъх картечарят, другарите с поглед обхвана
и кротко прошепна: „Аз може би днес ще умра,

но горд съм, макар изморен и отслабнал, че в боя
не се примирих и уплаших до сетна зора,
че моята кръв стана знаме на нашата воля,
достойно за род и родина успях да умра...”

Над тъмния страж на планинска верига дозорна,
над хилави храсти, косени от бурен свинец,
гореше звезда сред скалистия хълм Заозьорна –
свещеното знаме, облято с кръвта на боец.


Ударения
ЗНАМЕТО

Изсти́ва нагре́тият в бо́мбени ра́зриви ка́мък,
зати́хва гърмя́штият от сутринта́ урага́н.
После́ден отско́к. От после́дни око́пи раздра́ни
по скло́на бойци́те ни с шти́кове го́нят врага́.

И ся́каш са мъ́ртви змии́ сред вулка́н от транше́и,
бето́нни гнезда́ полега́ти се плъ́згат по ска́т,
в небе́то студе́ни проте́гнати ши́и опле́ли,
разби́ти оръ́дия за́леза мра́чно следя́т.

Върви́ команди́рът по та́зи земя́ изтерза́на,
изга́ряна с о́гън, взривя́вана с по́дъл снаря́д,
и ка́зва: „Друга́ри, сред би́тката тря́бва ни зна́ме!”
Ране́н картеча́р се нади́га. На не́го вися́т

парче́та потъ́нала в по́т гимнастьо́рка, в черве́но
опръ́скана с кръ́в. Той споко́йничко къ́рпа допря́
до сво́ята ра́на, с карте́чен куршу́м прогоре́на,
неви́ждано а́лено цве́те на хъ́лма изгря́.

Ний здра́во към шти́ка привъ́рзахме я́ркото зна́ме,
развя́но от си́лния вя́тър, то в пла́м заигра́.
Взе дъ́х картеча́рят, друга́рите с по́глед обхва́на
и кро́тко проше́пна: „Аз мо́же би дне́с ште умра́,

но го́рд съм, мака́р изморе́н и отсла́бнал, че в бо́я
не се́ прими́рих и упла́ших до се́тна зора́,
че мо́ята кръ́в ста́на зна́ме на на́шата во́ля,
досто́йно за ро́д и роди́на успя́х да умра́...”

Над тъ́мния стра́ж на плани́нска вери́га дозо́рна,
над хи́лави хра́сти, косе́ни от бу́рен свине́ц,
горе́ше звезда́ сред скали́стия хъ́лм Заозьо́рна –
свеште́ното зна́ме, обля́то с кръвта́ на бое́ц.

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Александр Артёмов
ЗНАМЯ

Уже остывает нагретый разрывами камень,
Уже затихает гремящий с утра ураган.
Последний бросок. Из последних окопов штыками
Бойцы выбивают и гонят с вершины врага.

Как мёртвые змеи, опутали сопку траншеи,
Бетонные гнёзда пологий усыпали скат,
И, вытянув к небу холодные длинные шеи,
Разбитые пушки угрюмо глядят на закат.

И встал командир на земле, отвоёванной нами,
Изрытой снарядами и опалённой огнём,
И крикнул ребятам: „Товарищи, нужно бы знамя!..”
Поднялся, шатаясь, с земли пулемётчик. На нём

Висели клочки гимнастёрки, пропитанной потом,
Обрызганной кровью. Он вынул спокойно платок,
Прижал его к ране, прожжённой свинцом пулемёта,
И вспыхнул на сопке невиданно яркий цветок.

Мы крепко к штыку привязали багровое знамя,
Оно заиграло, забилось на сильном ветру.
Обвел пулеметчик друзей голубыми глазами
И тихо промолвил: „Я, может быть, нынче умру,

Но буду гордиться, уже ослабевший, усталый,
До вздоха последнего тем, что в бою не сробел,
Что кровь моя знаменем нашего мужества стала,
Что умереть за Отчизну достойно сумел…”

Над темной землей и над каменной цепью дозорной,
Над хилым кустарником, скошенным градом свинца,
Горела звездой между скал высоты Заозерной
Священное знамя, залитое кровью бойца.

               1939 г.




---------------
Руският поет Александър Артьомов (Александр Александрович Артёмов) е роден на 14 юни 1912 г. в с. Фрол, Московска област. Пише стихове от 15-годишен, първите му публикации са от 1935 г. във в. „Красное знамя” и сп. „На рубеже”. От младини живее в Далечния изток. Включва се в строителството на железопътните линии в Приморския край, работи във вестниците „На боевой вахте” и „За большевистские темпы” във Владивосток. Публикува поезия в московски, ленинградски и далекоизточни списания. През 1940 г. постъпва в литературния институт „Максим Горки”. През 1941 г. отива доброволец на фронта. Автор е на стихосбирките „Тихий океан” (1939 г.), „Победители” (1940 г.) и „Атакующее слово” (1941 г.) и на стихотворната книга за деца „Приключение трех медвежат” (1939 г.). Загива геройски по време на битка на 29 май 1942 г.