Сергей Нырков Стансы Станси

„СТАНСЫ”
Сергей Ильич Нырков (р. 1961 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


СТАНСИ

Не за тягостна слава спасявам аз своето име
и не гръмки овации мойто перо направляват.
Тук с лъчите си ангел небесен гнети ме
и небето крилато по нощите ме подлудява.

И е странно, че аз
и коравите мои предци русокоси
не разбираме как ни привличат неясни предели,
на какъв ли език и мълчим, и крещим, щом от клетка изскочим
и край клетката после стоим,
по-добро не видели.

И сме сякаш до смърт
приковани към гнили стобори
и дълбоки и черни израстват на китките рани.
Ще заминем веднъж...
Ще затворим прозорците с тежките щори,
във въртопи на Стикс ще ни дебнат мъгливи капани.

И по жеравен път,
без лицата си весели, смели да крием,
ще вървим – над вълните на лято ахейско победно.
Ще измолим подслон
и студена касталска водица ще пием,
ще заспим под шибоя в прегръдките страстни на Леда.

След това ще заплачем...
Отново в предишната бедна обител
ще поправим иконите, плахо сълзи ще изтрием.
Сутринта ще намерим на прага
перо от невиждана птица
и в дома си цветя от полето ще вием.

А привечер в градина, край маса широка
общителни хора,
ще поплачем, ще  пийнем домашна невтасала бира,
ще крещим... Ще мълчим,
един друг ще разбираме своята орис
и ще гледаме как над дерето сумракът се сбира.

Словеса неразказани с вятъра нейде в небето ще дишат.
Ще разсее съдби недоплакани време в пространство.
Редовете перо от невиждана птица томително пише
и се спускат на листа тез скучни несвършващи станси.

               * Според легендите Касталският извор в Делфи изцелява и подмладява.


Ударения
СТАНСИ

Не́ за тя́гостна сла́ва спася́вам аз сво́ето и́ме
и не гръ́мки ова́ции мо́йто перо́ направля́ват.
Тук с лъчи́те си а́нгел небе́сен гнети́ ме
и небе́то крила́то по но́штите ме подлудя́ва.

И е стра́нно, че а́з и кора́вите мо́и предци́ русоко́си
не разби́раме ка́к ни привли́чат нея́сни преде́ли,
на какъ́в ли ези́к и мълчи́м, и крешти́м, штом от кле́тка изско́чим
и край кле́тката по́сле сто́им, по-добро́ не виде́ли.

И сме ся́каш до смъ́рт прикова́ни към гни́ли стобо́ри
и дълбо́ки и че́рни изра́стват на ки́тките ра́ни.
Ште зами́нем веднъ́ж... Ште затво́рим прозо́рците с те́жките што́ри,
във върто́пи на Сти́кс ште ни де́бнат мъгли́ви капа́ни.

И по же́равен пъ́т, без лица́та си ве́сели, сме́ли да кри́ем,
ште върви́м – над вълни́те на ля́то ахе́йско побе́дно.
Ште измо́лим подсло́н и студе́на каста́лска води́ца ште пи́ем,
ште заспи́м под шибо́я в прегръ́дките стра́стни на Ле́да.

След това́ ште запла́чем... Отно́во в преди́шната бе́дна оби́тел
ште попра́вим ико́ните, пла́хо сълзи́ ште изтри́ем.
Сутринта́ ште наме́рим на пра́га перо́ от неви́ждана пти́ца
и в дома́ си цветя́ от поле́то ште ви́ем.

А приве́чер в гради́на, край ма́са широ́ка обшти́телни хо́ра,
ште попла́чем, ште  пи́йнем дома́шна невта́сала би́ра,
ште крещи́м... Ште мълчи́м, един дру́г ште разби́раме сво́ята о́рис
и ште гле́даме ка́к над дере́то сумра́кът се сби́ра.

Словеса́ неразка́зани с вя́търа не́йде в небе́то ште ди́шат.
Ште разсе́е съдби́ недопла́кани вре́ме в простра́нство.
Редове́те перо́ от неви́ждана пти́ца томи́телно пи́ше
и се спу́скат на ли́ста тез ску́чни несвъ́ршвашти ста́нси.

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Сергей Нырков
СТАНСЫ

Не для бешеной славы пытаюсь спасти свое имя,
и не гул одобренья пером эти строки выводит.
Ангел горний терзает лучами своими,
и крылатое небо ночами с ума меня сводит.

И так странно, что я
и мои огрубевшие русые предки
в толк никак не возьмем, что так манит нас в зыбкие дали,
на каком языке мы молчим и кричим, вырываясь из клетки,
и у клетки стоим,
словно лучшей судьбы и не знали.
 
Словно нас пригвоздили
к прогнившему насмерть забору,
и клубятся в запястьях глубокие черные раны.
Мы уйдем только раз…
И опустим на окнах тяжелые шторы,
и стигийские хляби нас встретят нездешним туманом.

Будем долго идти,
не скрывая веселые смелые лица,
журавлиным путем – над волнами ахейского лета.
Мы попросим приют
и напьемся холодной кастальской водицы,
и уснем под левкоем в объятиях пламенной Леды.

А потом мы заплачем…
и снова вернемся в убогие избы,
и поправим иконы, и слезы утрем рукавами.
А на утро найдем
на пороге перо от невиданной птицы
и украсим свой дом полевыми цветами.

А под вечер в саду за широким  столом
соберем всю округу,
будем плакать и пить забродившую мутную брагу,
будем все говорить… и молчать,
так легко понимая друг друга,
и смотреть, как сгущается сумрак по скользким оврагам.

Все, что мы не расскажем, то ветер снесет под небесные своды.
Все, что мы не оплачем, то время растянет в пространстве.
И невиданной птицы перо эти строки неспешно выводит,
и слетают на лист эти скучные длинные стансы.

http://www.stihi.ru/2013/11/11/5582




---------------
Руският поет и есеист Сергей Нирков (Сергей Ильич Нырков) е роден на 7 декември 1961 г. в с. Берестянки, Рязанска област. Завършва журналистика във филологическия факултет при Мордовския държавен университет в гр. Саранск (1985 г.). Работи като учител, пожарникар, екскурзовод-преводач, журналист в областните вестници „Коммунист” и „Советская Мордовия”, художествен ръководител на театър „Колокол” и др. Публикува поезия в поетични сборници, списания и алманаси като „Гостеприимная земля”, „Радонеж”, „Равноденствия”, „Зинзивер”, „Дети Ра”, „Поэтоград”, „New-York Intelligent”, „Странник” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия (1996 г.). Автор е на стихосбирките „Разгневанный ангел” (1994 г.), „Наедине с землей и небом” (1997 г.) и „В плену у алфавита” (2013 г.). От 1992 г. живее и работи в Москва и в Хавана.