вътрешно синьо -2- книгата

ИЗСЛЕДВАНЕ НА ВИЗУС

следобедът се нагъва бавно
в себе си
като нахранена змия
подир звукописа на вятъра с листата
и гърбавата част от хоризонта
в мен
като въпрос на гледна точка
открива или закрива
небесната еклиптика
влачейки незнайни паралелни светове
там където се повтаря
пространството в неговото време…
правилата помежду ни
следват черно-белия ход
на фигурите
и потънали в рехавата им дневна мрежа
раздаваме дребния  улов от думи
като нафора
или оправдание…
въпросът и гледната точка след нас
са като чертички
от картина на Сьора,
а животът се разражда
отново и отново
в една полюция
на илюзии
в уличните плитчини
 

нататък нищо не се вижда


МОДУСИ

двете жени с подозрителни погледи
в подсладеното безвремие
на следобедното кафе

държа ръката ти съвсем дискретно
докоснал длан и поглед
в паяжината на едно приглушено одумване
и беззвучното трополене на думите

бързо нанесена очна линия
смущаващи торбички под ирисите

непопилото време в телата им
приключва деня с едва доловим
полъх на отрицание
сякаш са два слънчогледа от Арл
служебно останали в платно на Гог

доловили разпукващи се семена и чувства
в отсрещната подозрителна заедност
ръцете им се отпускат в джобове
рестото дълго звъни
и усуква малко въженце въздух
в паяжината на погледите ни
. . . . .
неделя


НЕДЕЛНО КАЗИНО

жената с вечерната рокля
полуизлегната като Венеция
отдаваща се на милувката на лятото
една мадона в полутонове на Гоя
без никаква излишна линия
с дискретен грим и палава походка
играе млякото във жилите й нощем
и спират устните
по бялото й виме притихва времето

Венеция потъва в нежен ритъм
отгатнала първичните сигнали
и в пристъпното нощно сърцебиене
насища вените ти с меки
и топли тласъци материя
а точно в този миг отнякъде
магически подлунно те поваля
едничкото желание
из тялото й лятно да пътуваш
да я обелиш цялата в ръцете си
да си напукате гръбнаците
в тревата жилава на август
по дюната омесена от пясъци
и късните целувки на щастливите
. . . . .
жената с есенната дреха
посяла в объл камък дните си
не пали свещи и разказва
безхитростни истории 
а думите след нея 

тъй питомно еднакви
в небесните си ризи




*  *  *

в началото на всяко отлитане
се събират
от другата страна на света
птици

натежалите в тях
зимни и летни признания
в стръмното на дните
се превръщат в розови прашни камъчета
притиснати от стъпки и желания

полюсите потичат наобратно
и завръщат мислите
по местата на отлитане
. . . . .
въртоп е времето
напразни са посоките







 ***

извънбрачен парфюм
извън всеки сезон

един напръстник свобода


 



В ТАЗИ зелена октава от юли
мракът е с марката карма
и цвета на смеха който яздим със теб
се разплита на сънливи и топли етюди

по базалта отсреща
пяна жива
след стиха на неделния есенен прилив
монолог на вечерник по пясъчна риза

този град със неясна и трайна направа
с бели конци е зашил самотата
и смъртта

да не пречат на паднали
птици и думи


 




и беше странно нереално

разпознаваемите сенки на предметите
запазили контури 
в съня на голата жена до теб

безвремието сякаш отмъщаваше
с безликите значения на случая
с това отмиване на формите

и тихо ги превръщаше  в окръжности
от време прах... и

беше нереална жаждата











* * *

мъжът 
навярно се е сраснал
с пейка от неделята

ръжда 
избива по душата му
с невинни белези семейно минало

светът му е населен 
със шумоленето на вестник
неподвижен въздух
чаршафи със белгийски свеж десен
припряно 
събличане на  топлия й глас
 . . . . .
дни след това боли
 




ЧАСОВЕТЕ на този следобед

шепа възли от смях
край вретеното слънчево 
 
сякаш дните ми теглят
думи
от пъстрите каменни сенки

без да знаят
в кой ли свят ги отнася
сивият хлад

 





ТОЙ

малко преди да си отиде
той те прегръща сърдечно

в гласа му живеят екстрасистоли
и неовладян тремор
вината ти говори нещо
на равните тласъци
самота

все едно няма 
старателно да почисти
всички следи

под упойката на тази вечер.







ПОКАНА ЗА ТАНЦ   

Скандално късни –
като нощен бриз,
едва облизал чашите ни с лято.
Разлял кафетата.
И с лепкави вълни
дописал раковини в пясъка.
Скандално тихи –
                сякаш по луна-
камите на кипарисите дебнат
заглъхналите от деня слова
в лицата втора употреба.
Да ги бележат в своя кръг.
Да ги погуби самотата…
Скандално късна тишина
заплитат в мен и теб
               листата.

Зелени сенки на печал,
асмите шумолят на пръсти.
В мен капе делничната кал.
Сънят – едва роден, невръстен –
попива нежната тъма.
Днес каня
              с моите устни
очите ти за танца чувствен
по лятната естрада на дъжда.






               





*  *  *
За миг, за час, за нощ поне – ела!

 
Да изцедим на виното очите.
Перо да топнем в тихата му скръб.

Преди светът да ни размине.
 







ИЛЮЗИЯ 

 
Облича сивите си шлифери
мъглата.
Живелите в мен някога веднъж
повторно идват.
 
Самотници са дните ми.
 
И марширува пролетният дъжд.
 






РАЗКАЗ   

 
Разделил тишината в себе си
на две равни половини,
стъпвам на пръсти –
боязливо и зиморничаво.
Нагоре скърцат стълбите –
за никъде.




 





ПАРАЛЕЛИ 

 
Като нещо несвършено
коренът диша у мен.
Оживява пръстта. 

Как е тъмно без памет
с клеймото на „никой”!
Оживеят стените ми.
 
Аз ли съм? 

Ти ли си?


 






ЕТЮД 

преминал
през тялото ти следобед
 
и светът се разделя
на нераздадена и неполучена нежност...
 







В ТАЗИ КРЕХКА ДЪГА
 
Искам да бъда
душата ти лятна,
скрила
моя живот избягал
 
Две-три глухарчета боси,
в пясъчна стъпка
от зимата
да сме двама.
 
Искам да пием вино –
ей така – сянка до сянка,
от сребриста вълна и пясък,
само на сън разстояние.
 




ОТ НЕЙДЕ ТАМ


 Надвиснали 
над своите желания
върби
полека натежават и угасват
сред мълчаливата река на Здрача.
В съня по теб.И моето очакване.

Нощта 
с лукавите преструвки на момиче,
сякаш не разбира
какво от другите е крила.

И нейде там,
отвъд самите граници,
през мъртвото течение на вените
съблича своето лице.

И младостта се връща. 
 








СЪБУЖДАНЕ   

Представата за утрото умира,
едва родена.
Порязва дъх по ръбчето на 7.
 
Изпълва стряхата ми време
във кармин.
И бледосин седеф.

Невидими и леки са звездите,
насън пресекли
сенчестия вятър.
Старателно и някак си
безгрижно
заобикалят моето безличие.
Убийствена еднаквост
като лунички се посипва.

Навярно знаят, че е невъзможно
да оцелеят – падат като ноти.
И музиката им тревожи.

Вече мога да науча
как от сълзите се храни
зеленото око на рая скучен –
като потъване във тайна...


 





НЕДЕЛНО ФАДО   

С писмото ми
до теб,
което никога не ще получиш –
ни утре,
ни в годините отминали,
нито завинаги,
ще ти изпратя
вятър.
. . . . .
Ще позвъни настойчиво. Ще си отключи,
прекрачил прага от едно завръщане.
А лампата ще освети по памет
разтребено до дъх легло,
прозорец, пожълтял от взиране,
сънлива маса,
чаша вино.
И дъното на този сън, останал дълго след очите ти.
 
Но нищо няма да ти каже.










ДЕЛНИЧНА ПРИКАЗКА   

На хълма гол
е моето очакване
отново да те срещна
в хартиената приказност на думите.

Живее всеки в своя вечер,
отвъд реалното и спомена,

в очи на дебнещи зверчета






ЕДИНСТВЕНО у мен да нямаш сянка. 

И дрехата ти да лежи на пода,
омесена за вечерното тяло.
 
И бавно,  ненаситно да разтварям
на хиляди частици сладост
устните.

Ти цяла вечност в мен да нямаш сянка,
когато Оня  слънцето изпрати.



СЛЕД…

Телата са пречисти и олекнали
в безпаметното нощно любене.
Между къдриците й в тъмното
притихва моята душа –
обезглавена сякаш.
Прелива
вълшебното безвремие на тялото.
И онова победно „V”,
което само аз разчитам.
. . . . .
Напукано стърнище е страстта.
С белязаните нощи като тази
залитаме в следите на глада си –
слепци – два слети воденични камъка –
и се посипва мливо от плътта…

. . . . .
Отвън нощта лепи следи
по вятъра.
С отеклото лице на сводник
разравя сенки,  пали лятото.
И до листата на съня
душата ми се мята неродена.











АЛЕГОРИЯ   

В зелените тополи на Сезан
простира май дъждовни серафими.
С пастели от рисувани тела,
лепили свлачището на небето,
прелива тъмнината от деня
в жадуван ръб
по нощната постеля,
в далечни ивици земя
забравено,  живяно Време.
И виждаш как полека се смаляваш
сред вената вечерна
на следите.
В кръвта на някой в теб останал.
Прибрал съня по нов Вергилий
в кутия с цветни серафими.







НЕЩО, ОСТАНАЛО В МЕН…
 

Далечината свършва
в това огладняло ято гарвани на По.
Дяволът е калайдисал
тялото на морския бряг.
И всичко останало свети,
оваляно в дрипи и криле.
. . . . .
За миг си помислих,
че след капките мрак
птиците и децата 
нямат отровни двойници.





ПОСЕТИТЕЛ   

Ще дойде у дома един човек.
Преди вечеря.
И ще поседи.
Ще бъде посребрял.С венчален пръстен.
Цигара и вино ще ти поиска.
Не му подавай хляба и солта
от недописаните  листи.
Не е вечерен гост,  а само знак.
Загърбил границата на деня ми.
Ще поговори със водата.
До огъня ще помълчи.
През облака на твоето рамо,
изпил до капка Самотата,
ще дойде у дома един човек
с провинциален тих характер.

След който с часове ръми.






ОРИГАМА 

Да обелиш безсрамно
Забранената жена
от Желанието
в очите й.

А утре,  в счупения зъб на Сянката –
отсрещния комин –
да обесиш
своя последен прозорец
на провисналия морав език
от хорски одумки.




СЪН   


Вали.
Невидимо – у мен.
У теб – нескрито.

Дебела градска тишина
постила мокрите тераси.

Невидимо – от моя свят,
нескрито – в твоя се изнасям.

Поскитах  в теб.
Сега без сянката си тръгвам
непораснал.
















ЕПИЗОД   
 
Потъмняват лицата на думите.
Ала ти не поглеждай към тях.
Вкочанените пръсти на Времето
могат в мен да те върнат
със вятъра.
И в среднощната сянка на ризата
да те срещна. Като разпятие.






НЕДЕЛНА МЕТАФОРА   

 
По гърбицата на скалите –
безлика залезна флотилия
              от сенки-думи.
С дъх на йод.
 И лято.

Полу-слепец, изневерил на светлината,
излиза нощният циклоп,
примигва  фарът. Пулсира  меко тялото му
в гърбовете на медузи.
От нощната си плитчина
събира цвят за белега на утрото.
 
Така красиво е лицето
на пясъчните думи.














ПИСМО

Ще погаля водното ти тяло,
тъмните плисета на вълните –
аз, слепецът, своя свят забравил.
С тебе сме трогателно различни.

Майка на дъха и на смъртта.
Всяка нощ със теб – поличба съща.
И дано прогледне вечерта
от дърво, небе и празна къща.
Вените ми да напълни с теб –
като белег за завръщане.










СЪБОТА,  НЕДЕЛЯ…

Луната в сън от дива тишина.
Небето е залязло време.
И болен поглед,
                и тъма
в привечерната ми постеля.

Притичват сенки –
други светове
отронени
от звездните балкони.
 
Аз къшея си хляб топя
във жадна стая
на забравен дом
без стомна.




СТРАННИК 
 
 
Не ме обличай.
В дневната ти стая
не се срамува голотата.
Аз трябва да те извървя,
да те извая.
Да те докосна до небе и вятър.
Да пренощуват моите години
в най-сладък зимен сън
с дъха ти слят.
Не ме наричай с име! Отведи ме.
И няма да се върна
в  своя ад.
 







ВЕЧЕР

зад гърба му
разговорите придобиват
сивкавата неопределена плътност
на отдавна забравени
места
 
той се наслаждава
на онзи танц на коленете й
който
 
позволява на устните
да хвърлят срички
като малки кутрета в нощта

и когато слязат заедно
до абсолютната тишина
на желанието

затваря с дъх
сладкото
време

 



СЕГА
 
сега съм звук
в едно самотно чело 
сред равномерното ти дишане
 
заситил устните си с теб
сега съм
капчиците пот любовни

въздишка
вързала луната на балкона





АКВАРЕЛИ   

Аз бях тъй близо  в синьото...И падаха
в телата си отсечени вълните.
Брегът засипваше
косите им със време.
Следобедното слънчево безлуние
в пресъхналите локви се събираше,
докато с мен потъна приливът.

А вечер тръгвах,  в себе си нарамил
спасителни дъски от оня пристан,
който за дълго стъпките ти пазеше.

Как дишаше тъй близо синьото
и падаха  отсечено вълните
в мастилените сенки на маслините...