вътрешно синьо-книга

АКВАРЕЛИ   

Неиздържали собствената тежест,
потъваха в моретата си думите.
С пресъхналите локви на копнежите
следобедното слънчево безлуние
събираше в треви и прах очите ми.
Аз бях тъй близо  в синьото…И падаха
в телата си отсечени вълните.
Брегът засипваше
косите им.И ивиците време.
Тук идваха и си отиваха
Надеждите.Платната
с котвите от нежност
разтваряха листата на копнежа.

И вечер тръгвах,  в себе си нарамил
спасителни дъски от своя пристан,
в които стъпките ти пазех.
С мастилените сенки на мечтите.
Как дишаше тъй близо синьото
и падаха  отсечено вълните!
Брегът рисуваше  косите им.
Докато с мен потъне приливът.































СТРАННИК 

По тебе идвам.
От едно небе безкрайно.
За камъка разтворил самота.
Не ме обличай
в дневната си стая –
не се срамува моята голота.
Аз трябва да те извървя,
да те измина.
Да те докосна до небе,  звезди.
Да пренощуват моите години
в лицата на отминали следи…

И тъй, с дъха си слят,
да те прегърна-
най-сладък зимен сън живял.
Не ме наричай!
Няма да се върна-
                отдавна в тебе ще съм цял.





























СЪБОТА,  НЕДЕЛЯ…

В луната – сън от дива тишина.
Небето е залязло време.
И болен поглед,
                и тъма
в привечерната ми постеля.
Притичват сенки с рядката мъгла
от други светове,
насън отронени.
В небета след неказани слова,
потънали под звездните балкони.
. . . . .
Река приижда- есента.
Студът съблича вятър.
Брега от тази самота
подава пръст- на Някой.
А аз по къшея си хляб
сънувам жадна стая.
От минал в мен вечерен дом.
Но стъпките забравих.























МЕТАФОРА ОТ ЕДИН НОЩЕН  ВЛАК   

Пътуват дните ми по теб.
Не стигат коловозите,  не стигат…
да съберат в едно сърце
на думите сънуваните мили.
Изтлели зими,  минали реки-
потънали в леда парчета синьо -
пътуват дните ми.
По теб-флотилия корита.
Без пристани за тях.Без залези.

Водата есенна попива
в телата с дървени сърца
последна вечерна молитва.
. . . . .
Преди нощта,  преди съня,
преди смъртта живял, аз зная-
ще бъда пътник с твоя свят.
Дано ме чакаш в лятна гара.
И вместо фар или луна
един опушен глух семафор
ще спре в червения си цвят
сърцето ми, по теб живяло.


























ПИСМО

Мое неделно бургаско Море,
с тебе сме трогателно различни.
Ти си Вечност.Тленен - моят ден.
С улици от спомени облечен.
Мое тихо вечерно Море,
с тъмните плисета на вълните-
майка на дъха и на смъртта.
Всяка нощ от тебе е поличба.

Ще забравя дните си назад.
Ще погаля водното ти тяло.
Аз,  Слепецът,  своя свят
в думите на пясъка оставил.
И дано прогледне вечерта
от дърво,  небе. И празна къща.
Вените ми да напълни.С теб.
Като белег за едно завръщане.



































ВЪЗМОЖНОСТ   

Когато станат делнични
звездите.
И се смалят
             до точици.
                В очите ти.
До лъч от зима.
И премръзнали кокичета.
Ще коленича
              в празна стая.
Ще промълвя на боговете
молитва –сянка.
Да ме пази.


За есенната ми тъга
когато станат делнични очите ти.






























НЕДЕЛНА МЕТАФОРА   

В съня на пясъчните стъпки
морето на неделя оцелява.
Брегът попива вечерна самотност.
И в крайните квартали от живота,
по гърбицата на скалите и на вятъра,
потегля в мен самото Време-
безлика залезна флотилия
                от сенки – думи.
С дъх на йод.
 И лято.

Излиза фара – нощният циклоп.
Полу-слепец,  изневерил на светлината.
Премигва дълго.И пулсира  меко тялото му
 в залеза.
Или по гърбовете на медузите
от нощната ми плитчина
събира цвят за белега на утрото.
. . . . .
Така красиво е лицето ти
в съня на пясъчните думи.































ГЕОМЕТРИИ   

Не зная.Кой би предположил…
онези двамата- така еднакви.
Отиващи и идващи
в минутата.
С еднаквите усмивки на лицата.
С еднаквата забързаност по пистата
да не пропуснат капките им Време
да изтекат в съседните поднебия.

Понесли в коловози самотата си.
Еднакво гладки и безкрайни.
Тъй невъзможно разделени,
че никъде не се пресичат.
И никога,  дори насън,
не са си казвали “обичам те!“
Навярно по еднакви мисли
подреждали и блясъка в очите.
Или пък сивотата им...кой знае.

Онези двамата от крайната квартира
на дългото мъчително подобие,
наречено живот,
живеят в мене.Без да се пресичат.
Поне за миг зачеркнали числата си.






















КОПНЕЖ 

Да откъсна лицето на спомена.
Вкоравените устни да спра.
Да изпия на залеза виното.
От любов да поплача-
                така!
Да съм вярност в очите на слепия.
Стара болка,  убита в снега.
Или бялата птица,
                която
ти забрави.В чужда ръка.
Да изгарям в пожара на утрото
самотата на твоите коси.
И през тихата есен на дните си
да те чакам.С последния стих.


































ЕПИЗОД   

Сред някоя неделна вечер
ще хлътна в твоите очи –
хлапак от крайните квартали.
Ловец на пролетни мечти.
Като дете,  забравил пътя
до стръмния ти нощен бряг,
ще си остана.В твоето утро.
Оттатък стих.
И самота.

п.п.
Виж на масата
как побелява
като мъничка пряспа кокичето.
И в домът ми,
белязан от сънища,
потъмняват лицата на думите.
Ала ти не поглеждай към тях-
вкочанените пръсти на Времето
могат в мен да те върнат
по вятъра.
И в среднощната сянка на ризата
да те срещна.Като разпятие.
































СЪН   


Вали.
И само как вали…
Невидимо – у мен.
У теб – нескрито.
Битуват хорските мъгли.
В опушени мисловни скити.
Бях в някакъв далечен студ.
Без сянката си тръгнах -
скитах  в тебе.
Наивник,  влюбен…Или луд.
Живота с делничната кал
разсипвах в хиляди парчета.
. . . . .
Дебела градска тишина
постила мокрите тераси.
Невидимо – от моя свят,
нескрито – в твоя се изнасям.
Наивник,  влюбен.Или луд.
По стъпки на вода и суша.
Далеч от паметния студ
в мен нежни ветрове те слушат.























ОРИГАМА 

Да погледнеш в утрото
оригамата лунна
от стъклото на Нощта-
капка восък за следата ти, Любов.
След пияния кораб на Рембо.
да си помислиш, че лирата на Орфей
всъщност е направена
от самурая в нея;
или да обелиш безсрамно
Забранената жена
от Желанието в очите й.

А утре,  в гнилия зъб на Сянката-
в отсрещния комин- да обесиш
своя последен прозорец
на провисналия морав език
от хорските одумки.































ПЯСЪК   

Крайречен пясък е нощта.
Разсипана по моите длани
жадува бряг - сама луна.
по топлата ти дреха – памет.
на злак ухае.
В тишина.
И в златоносен сън прегаря.
Река от пясък е нощта.
Ти сееш я в коравата си вечер.
И с тези песъчинки пустота
сама отлиташ.
В своята далечност…








































ПОСЕТИТЕЛ   

Ще дойде у дома един човек.
Преди вечеря.
И ще поседи.
Ще бъде посребрял.С венчален пръстен.
Цигара и вино ще ти поиска.
Не му подавай хляба и солта
от недописаните  листи.
Не е вечерен гост,  а само знак.
Загърбил границата на деня ми.
Ще поговори със водата.
До огъня ще помълчи.
През облака на твоето рамо,
изпил до капка Самотата,
ще дойде у дома един човек
с провинциален тих характер.

След който с часове ръми.
































ПОЗВОЛИ МИ... 

Позволи ми да те обичам.
В самотата на нощните думи.
В лудостта на това заричане.
Сред познати потайни друми.
Как набъбва с листата на мрака
този сън по невидима сянка.
Листопад от едно очакване -
да осъмна за малко в душата ти.

Тази нощ и звездите са наши -
позволи ми да те обичам.
Без звъна на венчалните чаши
стигат думите, мое момиче.
Ще намерим измръзнало лято -
нейде в някой разпети петък.
Ще оживеем ли.В бялото.
След телата ни - любили.Светли.

Позволи ми да те обичам.
Не поглеждай прозореца, моля те!
Там сме две голи  кокичета,
оцелели от някаква пролет.
Гледа в нас - зло, сърдито лисиче.
До безнадеждност ни люшка.
Две голи кокичета.Ничии.

В паметта - безтелесна, бездушна -
позволи ми.Да те обичам.


















НЕЩО, ОСТАНАЛО В МЕН…
като неприбрана нива слънчоглед.
Питите сякаш са забравени дискове
от играта на банда немирни  ангели
преди да влязат на светло
                в съня ти.
Нещо така непостижимо близо
като”обичам те!”.
Написано на коя да е гранична линия.

Далечината ни свършва
в това огладняло ято гарвани на По,
с което дяволът е калайдисал
тялото на морския бряг.
И всичко,  останало да свети,
е овалял в дрипи от крилете им.
. . . . .
За миг си помислих,
че след капките мрак
птиците и децата в нас
нямат отровни двойници.




































АЛЕГОРИЯ   

В зелените тополи на Сезан
простира май дъждовни серафими.
С пастели от рисувани тела,
лепили свлачището на небето,
прелива тъмнината от деня
в жадуван ръб
по нощната постеля,
в далечни ивици земя
забравено,  живяно Време.
И виждаш как полека се смаляваш
сред вената вечерна
на следите.
В кръвта на някой в теб останал.
Прибрал съня по нов Вергилий
в кутия с цветни серафими.


































СЛЕД…

Телата са пречисти и олекнали
в безпаметното нощно любене.
Между къдриците й в тъмното
притихва моята душа-
обезглавена сякаш
И преляла
вълшебното безвремие на тялото.
Или онова победно „V”,
което само аз разчитам.
. . . . .
Напукано стърнище е страстта.
С белязаните нощи като тази
залитаме в следите на глада си-
слепци.Два слети воденични камъка-
за малко мливо от плътта…

. . . . .
Отвън нощта лепи следи
по вятъра.
С отеклото лице на сводник
разравя сенки,  пали лятото.
И до листата на съня
душата ми се мята неродена.

























ЕДИНСТВЕНО у мен да нямаш сянка. 
И дрехата ти да лежи на пода,
омесена за вечерното тяло
в ръцете ми.
По ръбовете на нощта.
единствена
да нямаш сянка
над тихата бразда от вятър,
където думите потъват.
И бавно,  ненаситно те разтварям
на хиляди частици сладост
до плът,  останала по устните.

Да храним
зрящите,  незрящите.
Богати,  мъдри просяци да храним.
Без завист.И без врагове.
И без лапили в прашките…

Ти цяла вечност в мен да нямаш сянка,
когато Оня  слънцето изпрати.


















НЕДЕЛНО ФАДО   

С писмото ми
до теб,
което никога не ще получиш-
ни утре,
ни по годините отминали,
нито завинаги...
ще ти изпратя
попътния   вятър
в най- тихата си нощ от минало.

. . . . .
Ще позвъня настойчиво.Ще си отключа,
прекрачил прага от едно завръщане.
А лампата ще освети по памет
разтребено до дъх легло,
прозорец, пожълтял от взиране,
сънлива маса,
чаша вино.
И дъното на този сън, останал дълго след очите ти.

Но те на тебе
нищо няма да ти кажат.



























СЪБУЖДАНЕ   

Представата за утрото умира
едва събудила нощта.
Или
едва родена.
Порязва дъх по ръбчето на 7.
Навлиза - рана в твоето лице.
Зад милиони късчета от светлост
цветът на утрото расте.
Изпълва стряхата ми време
в кармин.
И бледосин седеф.
Невидими и леки са звездите,
насън пресекли
сенчестия вятър.
Старателно и някак си
безгрижно
заобикалят моето безличие.
И моята убийствена еднаквост.
А аз като лунички ги посипвам.

Навярно знаят, че е невъзможно
да оцелеят-дъх от минало.
И всяка нота
само би тревожила
душите им.
. . . . .
Объркат ли ги,
може да науча,
в сълза от твоето лице нахранил
зеленото око на рая скучен.
Като потъване на тайна.






















ДЕЛНИЧНА ПРИКАЗКА   

На хълма гол,  където слънцето налива
звезди за ветрилата черни
в останалата мелница от здрача.
А вятърът е моето очакване
по утрото отново да те срещна
в хартиената приказност на думите –
тъй пъстра и ухаеща,  и светла,
сред пясъка от неразтребените делници,
където младостта сияе-
забравената снежна топка
от бухналия свят, така прекрасен,
по кротките очи изтичащ вечер,
в изсъхналите  дни из вените,
с бакърения блясък на листата
от лунен прах
и късно злато,
в очите ти на дебнещи зверчета.
. . . . .
Там младостта със суха пръст се смесва.
Замитат дните тази угар.
Отвъд самите спомени, където
живее всеки своя вечер.
И в най - дълбоките води  изчезва.


























ОТ НЕЙДЕ ТАМ,
отвъд самите спомени,
нощта бленува
и танцуват сенките –
надвиснали върби,  които
в своите желания
полека натежават и угасват
сред мълчаливата река на Здрача.
В съня по теб.И моето очакване.

Нощта бленува нейните очи
с лукавите преструвки на момиче,
което сякаш не разбира
какво от другите е крило.
И нейде там,
отвъд самите граници,
през мъртвото течение на вените
съблича своето лице.

А младостта се връща по годините.
И в сенчестите клони на видения…






























В ТАЗИ КРЕХКА ДЪГА
от зеления глас на вятъра,
искам да бъда
душата ти лятна,
скрила
и моя живот избягал.
Вятър да пия отвъдно,
втренчен в дъха ти  лято.
Там – сред земния сън
на бялото.
Още да бъдем двама,
слезли в листа
и ухания,
в две – три глухарчета боси,
в пясъчна стъпка
от зимата.
Още да бъдем двама.
. . . . .
В тази безлика самотност
от неизтекли спомени,
или в  кръга на вятъра-
искам да пием по вино.
Ей така - сянка до сянка.
От сребриста вълна.И пясък.
Само на сън от душата ти,
скрила живота избягал.




















ЕТЮД 

обичай ме...светът се разпада
на детско хвърчило
на смях
откриване изненада случайни погледи...
обичай ме... след греха и величието
страданието и прошката
падението и отчуждението на детето
което спи в теб
на стареца дето наднича
в отворената рана от детството
като агония вплела вика за пощада
с първото и последното вдишване
на сянката в себе си ...обичай ме...
една суха следа
от нечий преминал
през тялото ти следобед
на острия пясък останала
в околните тела с живели погледи...
обичай ме...от залеза белег
или една дълга и топла зима
през девет земи в десета
светът се разделя
на нераздадена и неполучена нежност...
обичай ме


























ПАРАЛЕЛИ 

Ако нейде,
в последния ден,  Онази
с кокалените пръсти
открехне вратата-
аз ще съм същият.
Ти ще си същата.
Ала днес се страхувам да й отворя.
Да погледна нататък.
Пък и Времето губи значение.
Като нещо несвършено
коренът диша у мен.
И живеят стените ми.
Как е тъмно без памет
сега- със клеймото на „никой”!
Още е рано за там- нека стърже вратата.
Аз ли съм същият- не разбрах.
Ти ли –същата…
Покрай другия край на брега ми.
Дето няма брави.
И на глас още с тебе мечтаем.

„А Онази да чака!”- ще напише на пясъка Някой.
И на утрото,  с дъх нарисувано,
сърчице за кадем ще ти прати.

























РАЗКАЗ   

Стъпвам на пръсти през бялото на нощта от теб.
В тишината на твоя път
всяко завръщане е болка.
От края на залеза
или от границата на другия ми свят
не измината.
Стъпвам на пръсти.
Боязливо и зиморничаво
Скърцат нагоре стълбите.За никъде.
Разделил тишината в себе си на две равни половини,
стъпвам на пръсти.В очите ти все по-празна живее
стаята помежду ни.
Все по-тиха и еднаква -
паметта на разделените ни ръце.
Все по- малки –сенките,
които обитаваме в себе си.
Все по-кръгъл и зрим до безразличие-
светът.
Все по-груби- гласовете
зад продавачите на болка.
Все по далечни- разстоянията,
                в гласовете  ни легнали.
Все по-красиви и нежни – утрините,
в които няма да се прегърнем.

. . . . .
Стягам  превръзката Минало.
Ще отглеждат съсирена Вяра зимите
В непораснала кръв.От идоли.

























ИМПРЕСИЯ   

Отдалече ида.
В сянката твоя надничам.
В ръцете ти бели.
В бръчките – също.
В пламъче от очите си.
С люлката още
икона ме пази.И нощем
от хляба й  крадешком
                вкусвам.
По забравени сънища тичам.
Месят те
сухите длани на поредната зима.
С еньовче в друга – било, отминало.
От раздели претръпнал,
от красиви приятелства-
още съм мравката  в мрака.
И си пазя трошици Лято.
2
Вдишвам…издишвам
по мравешки
на залеза сляпата улица.
В пипалата ми пари сънят.
И по  листа,  полека долазил,
откривам за тебе най- дългата дума.
Като болка оставена от някой,
преди мене стъпкан.
               

Пазя те- еньовче в никое време.
Вечното биле за приказни сънища.
Било.И отминало.В камък,  в поверие.
Пазя те- в мен не изпратена.
Не прегръщана.















ИЛЮЗИЯ 

Така останах – без Медеи.
Без камфор за сърцето на надеждата.
По марля.Разсъблечен в рани.
И струпал на кърмата вятъра си
от цяла вечност викове повтарям:
„Назад!Земя!Земя в килватера…”
Но никой няма в моите ширини.
Почти измислица за тук е зимата.
Сред вишневия цвят на тези дни
с парчета вечен календар от името
будува пролетният вятър.
Облича сивите си шлифери
мъглата.
Живелите в мен някога веднъж
повторно идват.Пред очите.
Сякаш самотници в  дъга-
измамно пъстри тук са дните ми.
Навярно само в есента
лицата им жълтеят-
стари миди.

Така останал изведнъж-
без камфор за надеждата от памет-
в мен марширува пролетния дъжд.
За двама живи.С тишината…


























*  *  *

Ела!…Да пием по едно!
Да изцедим на виното очите.
Перо да топнем в тихата му скръб.
Поне от болката да съблечем мечтите си.
Но ти си надалеч оттук.
Пренесла всичките ми залези
на пясъчна коса от юг.
И винено те помни пясъка.
 
Ела! Да пием по едно…
Да проверим един на друг
                очите си.
На залеза вечерното вино
да ни опива.
И да бъдем ничии.
За миг,  за час,  за нощ поне – ела!
И с някой сън –безлична-
нощта да скрие  двете ни тела.
В бездомната  първичност.

Ела…Да пием.По едно…
Съвсем случайни.И себични.
Да бъдем своето вино
един за друг.В сърца на бивши,
отишли си любови днес,
                да спрем.
Преди светът да ни размине.
Със оня простичък рефрен,
че всяка болка има биле.


Ела! Да пием по едно…






ПОКАНА ЗА ТАНЦ   

Скандално късни –
като нощен бриз,
едва облизал чашите ни лято.
Разлял кафетата.
И с лепкави вълни
дописал раковини в пясъка.
Скандално тихи –
                сякаш по луна-
камите на кипарисите дебнат
заглъхналите от деня слова
в лицата втора употреба.
Да ги бележат в своя кръг.
Да ги погуби самотата…
Скандално късна тишина
заплитат в мен и теб
                листата.

Зелени сенки на печал,
асмите шумолят на пръсти.
В мен капе делничната кал.
Сънят - едва роден, невръстен-
попива нежната тъма.
Днес каня
              с моите устни
очите ти за танца чувствен
по лятната естрада на дъжда.






               


















ИЗСЛЕДВАНЕ НА ВИЗУС

следобедът се нагъва бавно
в себе си
като нахранена змия
подир звукописа на вятъра с листата
и гърбавата част от хоризонта
в мен
като въпрос на гледна точка
открива или закрива
небесната еклиптика
влачейки незнайни паралелни светове
там където се повтаря
пространството в неговото време…
правилата помежду ни
следват черно-белия ход
на фигурите
и потънали в рехавата им дневна мрежа
раздаваме дребния  улов от думи
в душите си
като нафора
или оправдание…
въпросът и гледната точка след нас
приемат вид
подобно събрани в линия чертички
от картина на Сьора
а животът се разражда
отново и отново
в една полюция
на повсеместни илюзии
заседнал в уличните плитчини
на ежедневието

нататък нищо не се вижда

















МОДУСИ

в подсладеното безвремие
на следобедното кафе
двете жени с подозрителни погледи
са така забавни
държа ръката ти съвсем дискретно
докоснал длан и поглед
в желанието е увиснала капка
от паяжината на едно приглушено одумване
и беззвучното трополене на думите
сменя сянка по сянка
продължението на есента
като бързо нанесена очна линия
с тези смущаващи торбички под ирисите

непопило време в телата им
салдото на деня приключва с едва доловим
полъх на отрицание
сякаш са два слънчогледа от Арл
служебно останали в платно на Гог

доловили разпукващи се семена и чувства
в отсрещната подозрителна заедност
ръцете им се отпускат в джобове
от останали минути
а монетата ресто дълго звъни
и усуква малко въженце въздух
с паяжината на погледите ни
. . . . .
неделя


















НЕДЕЛНО КАЗИНО

жената с вечерната рокля
полуизлегната като Венеция
отдаваща се на милувката на лятото
една мадона в полутонове на Гоя
камерно стъкмена в стил Версаче
без никаква излишна линия
с дискретен грим и палава походка
играе млякото във жилите й нощем
и спират устните
по бялото й виме притихва времето

Венеция потъва в нежен ритъм
отгатнала първичните сигнали
и в пристъпното нощно сърцебиене
насища вените ти с меки
и топли тласъци материя
а точно в този миг отнякъде
магически подлунно те поваля
морето на едничкото желание
из тялото й лятно да пътуваш
да я обелиш цялата в ръцете си
сама по залез или равноденствие
да си напукате гръбнаците
в тревата жилава на август
по дюната омесена от пясъци
и късните целувки на щастливите
. . . . .
жената с есенната дреха
посяла в объл камък дните си
не пали свещи и разказва
безхитростни истории на залеза
а думите след нея си отиват
безшумно ресто
и тъй питомно еднакви
оставили по сън от детството
по свят в небесните си ризи












*  *  *

в началото на всяко отлитане
в душите се събират
предесенно или предпролетно
от другата страна на света
птици
натежалите в тях
зимни и летни признания
в стръмното на дните
се превръщат на розови прашни камъчета
притиснати от стъпки и желания
които смилат всичко зелено в погледа ти
а полюсите потичат на обратно
и завръщат мислите
по местата на отлитане
до нова зеленина

. . . . .
въртоп е времето
напразни  посоките





























ВРЕМЕ

една обличана дреха от…до
извън всеки сезон
един напръстник свобода
по етажерката на нощните признания
на извънбрачните връзки
на невидимия  парфюм отчуждение
една сянка в очите ако ни огрее
облекли полунощи минало
в полутонове памет
фосфресциращи в съмненията си
не мигнали до някое
собственоръчно зашито утре
между тялото на реалното
и тялото на болката
като гергеф с нанизани къси думи
от…до

. . . . .
пътуването е продължително
с рамо и опорна точка
като наказание
или случайно надзъртане
в посока на Верналис

























В ТАЗИ кръгло зелена октава от юли
мракът сякаш е с марката карма
и цвета на смеха който яздим със тебе
се разплита на сънливи и топли етюди
по базалта отсреща
и пяната жива
след стиха на неделния есенен прилив
а червилото крие
отдавна избухнала женственост
с неразчетени в снимката
и вторично описани белези
в монолог на вечерник по пясъчна риза
този град със неясна и трайна направа
жив от залез до нов
и до припадък
дето с бели конци е зашил самотата
и смъртта
да не пречат на птици и паднали думи
да изгряват сами
да замръкват честити в съня си
под крилото прибрали дъха ни обрулен
след каруцата време
и марката памет за карма
в тази чудно зелена октава на юли


























ЧАСОВЕТЕ на този следобед
шепа възли от смях
и облачна пяна
или вретеното слънчево пъстро
вплело посока и цел

рухнали пропасти сякаш
дните ми теглят
с дъно от думи в наследствени погледи
часовете от този следобед на юли
в пъстрите каменни сенки
в света еднолик на еснафа
в дъха на пътеката
по която отминаха преди хилядолетие
две неделно зелени очи
от тебе любов

а не зная все още
в кой ли свят
на сивия пясък
някоя есен след дъжд ще ти носи
моята шепа възли
от смях
и облачна пяна



























АЛБУМ

и беше странно нереално
това отмиване на формите
в  съня на голата жена до теб
сред който ти събираш с устни
напъпилата нежност по гърдите й

неразпознати бяхте  с нея
преди да ви отблъснат меко дните
в копнежа и страха  от залеза
и мамещата празнота  след стъпките
където ненаселени преливаха
разпознаваемите сенки на предметите
запазили контура по  ръцете ви
в един засипан ден от думите
. . . . .
и беше нереална жаждата
душите им навън блуждаеха
далеч от вечерните си хитони
навярно по неравни и от сенките
осъмнало по нощната постеля
безвремието сякаш отмъщаваше
с безликите значения на случая
и тихо ги превръщаше  в окръжности
от време прах и залепени  спомени























* * *

мъжът без топъл ден
и вечери в които е очаквал
навярно се е сраснал
с пейка от неделята
ръждата е погребала желязото
избива по душата му
на езерни петна
с невинни белези семейно минало
светът му е населен сякаш
с усещането за следобедно отпускане
след храносмилане
на порция любов
и шумоленето на вестник
в издишания неподвижен въздух
в чаршафите с белгийски свеж десен
припряни неловки движения
след извърнати бели погледи
преди събличането на нейния глас
в дума
. . . . .
дни след това боли
а дъждът в мен
е едно ръждиво петно
от неделна пейка



























ТОЙ

малко преди да си отиде
той те прегръща сърдечно
в гласа му живеят екстрасистоли
и неовладян тремор вина
говори ти нещо
за изгладени ръбове
и охладена страст
за равните тласъци от самота
в погледа
все едно утре няма да изтрие
в себе си
заразените чувства
имейла ти
и цифрите на телефона
да си купи кърпичка
за очила и вещи
коректор за мисли и думи
и старателно да те почисти
от всички следи

какво толкова
чуваш гласа му
под упойката на вчера