неделник за сенки

ПЛАТНО

Мъчно, дълго, неизбежно
всеки се рисува сам.
Мая Дългъчева

Багра жълто.
Багра сиво.
Сенки от една игра.
Слънчева ограда.
Синор
в нарисуван път отсам.
Малка нощна самодива.
Лятна мамеща река.
Сън по моята тъй жива,
синя слънчева жена...
Бавно - от копнеж до нерви-
всеки се рисува сам.
Гушнал кадастрон с пастели...
или просто- „Чочо-сан“.
В багра жълто,
в прах поръсен,
в стар окъсан сив жакет
„утре винаги е късно „
почва нощният тромпет...














ПРИЛЕПИ

Докато  отмиеш горчилката.
Докато притъмнее Свободата ти.
И разбереш, че трябва
да я вържеш в себе си.
За да не се завръща нощем
цяла в рани.
Докато изветрее ръждата
по слепоочието.
И там се настани
белият като нишесте прах
на Старостта.
Докато…докато,  зная ли,
с криле и зъби
дълбаем живота си.
И като онези малки зверчета
сме- угасили търпението за другия
Бог знае къде в душите.
За да не цапа мрака ни.Собствено.
- - - - -
Навярно всеки носи
кърлежите на завистта
по съвест. И дебела козина.
Докато потъне в мастилото
на Страха.
А написаното време не превърне
кръвта от ухапванията
в прахоляк След Пътя.























ТЯ
         на Есента

Видях я моята Любима.
Тя бе душа,
облечена във плът.
И тялото едва покриваше
съня ми-
от мрамора на глезените
до гърдите.
Нататък бяха сигли
дните .
Видях я моята любима.
Сред завист и усмивки криви
тя бе душа
в седеф от мида.
Из пъстрата пролука
на съня …по мрамора
на глезените
до гърдите…Тя беше истинска,
незрима
в пресипналата тишина
на тялото…Тя- цялата
едно Очакване. И име.
За синьото око на вятъра.
Видях я моята Любима…























ДЕМЕНЦИЯ

Всеки ден от съня ми
е стая с криви огледала,
в която паяци се учат
да летят по невидимите релси
на старанието
да погълнат всичкото време.
В себе си.
От тавана до пода. И обратно.
Но дали сънят ми е бил
част от несбъдната
ваканция във Венеция
по Моравия.
Или угарка от поредната
недопушена пура
на разглезен следобеден фавн…Не зная.
Всеки ден ли ти писах?
Или всяко мъртвородено утро…































РАЗГОВОР

Знаеш ли,  има неописуеми неща:
Например - Тишината след смъртта
на някого.
Внезапната Тишина
след суетенето и суматохата
да го спасиш.
Гледате се втренчено.
Тишината постепенно променя цвета си.
И почернява от бялото.
Остава в едно слънчево зайче
на пода.
…Или внезапната Тишина в тебе
след навалял обилно сняг.
Бялата пепел на хармонията
е удушила всеки звук-
чуваш само сърцето си.
Нататък е едно глухо повтаряне
на сенки. Пъртина.

Може би Тишината е опит
да проговори
собствената ти  вечност,
Знаеш ли…

























МЕЖДУВРЕМИЕ

Тя си забрави думите за път.
В леглото.
И дните преди нейното ”сбогом”
остаряха начаса.
Превърнаха в пепеляви криле
разделените птици.
Молех света да поспре
в някоя утрин,
да ги събера от раменете и.
Така различни,
часовете от нея разливаха спомени
за пепелта…
Помня,  че не взе
тялото със себе си.
И в забравената нежност по него
още никнеха гънките на чаршафите.

Чаках да омесят
топлите капки на страстта
ръцете ми в неделя,
когато часовете преливат
в остатъка умора преди нощта.
И жаждата с нея да я видя отново.
В две метафори на съня си.
Или в две напуснати раковини…
Помня,  с няколко камъчета стъпки
я заключих..

От една ничия гара Минало
Тя си забрави думите за път.
И дните в нейното „сбогом”
остаряха начаса.
Сякаш сини родилни петна
по лицето на бебешка кожа.














ИНТЕРМЕДИЯ

Когато се отворят
или затворят очите ми –
малко преди съня,
малко преди събуждане…
когато денят е свещ.
А вятъра приготвя огнище
в сърцето…Виждаш невидимото.
Отминало на дъх от тебе.
После в сенките идват гласове.
И изпълват с люлеенето си
въздуха.
Подобно фенери от китайски ресторант.

Липсват само лицата.



































НОСТАЛГИЧНО

През чувството за храм
и ден, изпълнил нещо свято,
душата ми се моли
с теб. И търси в теб пощада.

А там е бялата земя –
жадувана и нужна.
Наоколо – стени, мъгла.
И дъх на нещо чуждо.

С начало или край…далеч
в нащърбения  ъгъл,
стихът попива нова реч –
умислен, сам, излъгал.

И днес дели ме много свят-
объркващ, стар…От камък.
Сънувам в южната земя
гласа на чужда сянка.

Живееш в мене…остани,
каквато си те зная.
Денят ми прекосява стих.
И в ада или рая
осъмвам с миналите дни
по нишка дъх.За края...






















ПОДОБИЯ ПО ПЪТЯ

Подобно на ръждива стара лодка
животът тихо
си изплита сянка.
От сушата на моя ден.Без поглед.
До островите на дъгата.

А вечер се завръщам
в чуждо детството,
нахранил мълком
дневните си кучета.
И сякаш е едно наследство –
отвътре продължават  да ме душат...

Подобно на товарна баржа
от себе си потеглям лек тогава.
Без вятър в ежедневните си мелници.
С парчета сън.
И делници от пясък.
. . . . .
В морето
на щастливите орисани
подобно знак по лист
от гневна гума,
животът  сякаш се подписва-
зад сянка в мен.
И мръсна дума.




















 РИСУНКА

На малките гари
по живота ми
е пълно с птици от дни.
Защото няма изпращачи
с тъжни гласове,
които да ги отпратят.
Дните не забелязват
безлюдните коловози на нощта.
И населяват тишината в тях
с епоси за птичи криле.
А влакът има само две минути престой
в дилемата раждане- смърт,  пристигане- заминаване…
На малките гари
в живота ми
е пълно с дни -розови
изоставени бебета.
От родилното на Смъртта.
2
Времето навън
храни с думи капките дъжд.
И дъждът шепти, играе,
мята се в пръски по перваза.
Натиска да прониже стъклата.
Накрая
потича покорно
по следите на предишните останали
думи.
В измити капки.

И оглушава стаята.
С прозорци от невлезли желания.















3

В схемата на деня
огледалото ми за обратно виждане
наивно се мъчи
да оприличи
километричните стълбове от пътя до теб
с минутите на моето отсъствие.
Не успява. Засега…
А табелите зад гърба ми
сякаш една след друга заличават
ръждясали късове време
останали от перата
на отдавна разлюбени птици.
Някак бавно и пълзящо
Нищото  превръща  деня
в потребност за сиво.
И постепенно увива
мъглата над пристана с бяла пелена.
Останалата светлина
разсипва следите, рисувани в мен
от случайни минувачи.
Навярно потъват, сякаш живи въгленчета памет,
в нощта.





























УСЛОВНОСТ ЗА ПРЕХОД

Когато една къща
е направена от подвижни пясъци,
мечтите в нея
се раждат и умират
като мехурчета дъжд
по плочника на стара улица.
Тази сутрин усетих
душата си потънала
в подвижни пясъци.
С изсъхнали ириси
и мехурчета валял дъжд
от онази четвъртина на съня,
след която превключването
на къси светлини
оцветява тишината в лилаво.































ГРАНИЦИ

По линията на желанието,
изтеглена като лъч
между бедрата ти.И очите…
една електрическа жица облича
съня на всеки миг,
в който си принадлежим.
После увисваме по нея –
слепи,  без сетива,  без дъх
за мрака и гравитацията
на телата в себе си.
Нежна бесилка в обречени пътници
от линията на желанието.
Между бедрата и очите.
 - - - - -
С няколко черни кадъра
от началото и края на пътя
навярно започват
всички цветове на копнежа по тебе-
на тъмно багрите от страстта си приличат.
А светлината ги пропуска понякога
колкото в една сламена шапка Надежда.
След края на всяка любов
The end е винаги на черен фон-
видимата част по едно забравено
(или забранено) Разпятие.























ОБЕЩАНИЕ

Ще се срещнем
някъде в ноември.
Зад пресъхналите
камъни от его.
Самотата в нас
ще лицемери-
неопитомена сянка.
В стая.
С ехо в две изтекли думи.
В капки дъжд.По новолуние.

Ще се срещнем
в някоя неделя.
Облачни от страх.
И още цели.
Самотата-паметлив безделник-
ще наприда зима.
В две  постели.

А дали ще се познаем-
пътници олекнали.И късни.
Искам да ти уловя ръката.
И да спрем неделята.В дъха си.



























НАРАТИВ ЗА СВЕТЛИНАТА


Очи от пяната на дните.
О, тази страст – да плуваш в тях!
Очи, които ме събличат.
И палят нощем кръв.За грях.
Очи на пясъчно момиче.
От сенки, свян.И светлина.
Очи за мрачини мъгливи.
За полет в нощната тъма.
Очи в следобедното синьо,
отрекли зимата. За час.
Политам с вечерното име.
В очите ти.От две листа.
О, тази стръв – да плаваш винаги
в красивите очи!
Да не усещаш вечер пристани.
Или попътни плитчини.
А сам безвремие да бъдеш.
В следите на една жена.
Опитомен.Без дъх.И съвест.
Засипал свян.И светлина.

























НЕДЕЛНИК ЗА СЕНКИ

Под сивите стрехи
с тревиста плоча,
в следобедно око от стар клошар,
люлян по тъмнина
и ням за почест…
сляп прилеп-
спи  в дъжда  денят.
Самотен бог е там.
И с пламнали светици,
обиколили зидовете мрак
С  тела на нимфи,
с тънка плащеница
увили в земния си грях
страстта по  ябълката –
неизсъхналото виме,
покръстило по млечния си дъх
иконостас и херувими.
И дало име на света.

Сега,  когато есента потича
из тази утолена пръст.
По охра в делничната притча.
Зад живите стрехи- по кръст.
В зениците на дневния прозорец,
пробол съня на някой кърт,
неделният петел ще скрие
в крилете си самата Смърт.





















ОКТАВИ ОТ ОКТОМВРИ

Тече в земята
медената пита на октомври.
По вените на пътя лепне.
На устните оставя тежък дъх.
От дюля златна.Или късен кестен.
И сякаш че от светлина
са плитките на дните в него,
Изтеглени от края на съня.
Или чертата на небето.
От сивите следи по минал ден,
в притулено око на тежко болен,
с дъждовно - есенен лоден
извлича напръстник отрова.
Така под ресни на жита
и приглушено ехо птиче,
сърцето,  уморено от живот,
по мен полека във пръстта
изтича.






























ИМПРЕСИЯ ПО НИКОЕ ВРЕМЕ

Падна мрак.
И премаза гласа на врабците.
Там,  под белите дрехи
на вишните спря.
От цветчетата нежни като мъниста
низа своя гердан вечерта.
Глухо блъсна прозорците вятърът.
После припна в кълбо.
След дъжда.
Разпиля се със смях из ливадите.
В подранилата млада трева.
 
Като нощен пазач е луната.
Прежълтяла и кръгла…Клечи.
Над последната стряха…Оттатък
избелелите нощем върби.
 
А в капчуците пее…не спира.
Нощна,  пролетна,  жива вода.
И събужда поточето зимно.
В самотата на преспата сняг.
 


























КАРТИНА ОТ ЕДИН СЪН В ЕСЕНТА

Очи от пяна и планктон.
Зад плитчина на късен залив.
След синята черта  на младостта -
очи от сън. По есенния залез.
Над водната пустия и смъртта -
две въгленчета. Живи в самотата си.
Очи за делнична тъга,
завързали на болката петата.
Сънувам пътя сляп сега.
На уловената ви памет.
Самотник в стих по есента.
С дъга от вкаменено лято.

На пристан пуст,
сред паднала слана
по сън за  отлетяло ято,
очи от пяна и планктон
живеят в моята соната.






























ИМПРЕСИЯ С ПИАНО


Една любовна утрин
е споменът за тебе.
И в нея по е хубав
животът ми…не зная…
Как бих могъл по- фин
от устните ти в залез
стиха си късен
сам по тебе да извая.
Да пресуша следи
от чуждата забрава
в разсъхналия пристан на безкрая.
В гръдта ти- залив тих
на моето желание-
да събера вечерната омая.
- - - - -
С безмълвния следобед,
далеко в есента ми,
по късното очакване да дойдеш
пианото на тази скръб
ще проговори.
Клавиши  ще прибират
още мрака, насън докоснали
последните бемоли…

В една любовна утрин ще те чакам.






















КУКЛА

Ще заплаче в зеления заек
моето глухо вечерно мълчание.
С неизтеклото облаче
в края
на една тъжна стара пътека.
Капките още ме давят.
Сякаш са сълзи по мама.
Или в следите и вяло отекват
късчета вечност останали.
Ще изпратя в зеления заек
всички дни.Като мъртва локва.
И по времето ще останем сами-
зимни стъпки,  вкоравени
в калта си.
Ще ни бъде широко-
без грима на страха и без дните.
Без техните кодове.
Без паролите нощем.
Без стените от злоба.

Ще потъна в зида и листата,
след дъжда коленичил на пътя.
Спрял накрая в съня на мечтата си.
С някой ден от бодли и от памет
ще обеся зеления заек.























САМОСЪД

В мен за кратко-
без памет, без мито-
много хора живяха.На завет.
След дъжда ми в душата е сито.
Зад изтеклите дни
под тревата.
Аз отдавна не търся мъниста-
не събирам от локвите слънце.
На душата нали и е чисто...
разпиляна в писма,
в сухи стъпки...
там задъхано ръфа небето си.
В думи – дни.
От последния пътник.
- - - - -
Утро ли сънувам още?
С мокри човки и криле на птици.
Сякаш зимата преваля нощем,
скрила в пазва лунната жълтица
с възпаленото око на здрача-
зърно есен. За пшеница.
Бавно, тихо се промъква.
По следите на листата.
Като стар крадец по мръкнало.
Дави с пръстите си вятъра.
Някъде далеч от тебе,
с утро ли зимувам, в бялото...
или себе си намирам.
В ледени парчета вяра.



















ПОКРАЙНОСТИ

Като лице на „никога”
от живо име
в мен чак до утро
ще е дълъг залезът.
Като ненужна диагноза
с паметта по теб
ще си подреждам
есенни листа от думите.
В река, която денем влачи
безгрижно на тепсия слънцето,
В следи останали от погледи
и късни непорасли  стъпки.
Като лице на „никога” от бялото
безвремие ще се роди  снега ми.
Ще тлее вечер въгленът му.
Зад стъклата.
Гласът на мислите от тялото
ще разсъблича.С Тишина…

В провинцията на нощта,
където есента е злато,
един старик ще буди в два
със кашлицата си мъглата.
По нея дните ще пълзят
докато спре в съня гласът му.
И кучето отвън не замълчи.
Щом слънцето захлупи
с две жълтици.
съсирените му очи.





















ДЕФРАГМЕНТАЦИЯ

Тих октомври.
Следобяд.
Стол. И шкаф от края.
А в душата – дървояд.
Рови в мен. Нехае.
Готви сигурната смърт-
в купчини прегризан път
до живот дълбае.
Леко стискам пепелта.
С две ръце деня омесил.
Думите да пресуша,
докато не грейне плесен.
Докато в плътта ръмят
празнично небета.
С тих октомври. Следобяд.
В старост.
Цвят.
И пепел.































СЪН

Може би си измислица.
Или нощем вратата,
през която нахлуват
всички зимни лалета.
През която копнее
моят път да замине.
После в прах да се върне.
Или в бяла карета.
Може би си крилото,
дето нощем в прозореца
драска първите капки
от съня на дъжда.
Аз не зная...И не питам.
И не шепна молитва
на попътния вятър,
спрял при лунната
синя върба.
Аз не зная.
Не питам.
Нека всичко остане
в тази нощ теменужна,
в тази сънна трева.
Може би си измислица.
Или в мене жената,
от която живеят
всички земни лета...
























ПОСЛЕПИС

по Цветанка Убинова

Ти замина.
И аз обеднях.
Плисна есен лицето ми. На площада,
зад прозореца,
в топлия прах
цветя от стъпки рисуват врабчета.
Там,
бездомен и трескав,
денят ляга цял.
На следите попил самотата.
И потегля от залеза
в мене нощта.
След очите на нощните влакове.
Ти замина.
И аз обеднях...
Всички пътища тука те чакаха.
Църквата с птиците в мен остаря.
Ветровете си взеха камбаната.
Тъй, без звук и без вятър,
из моята душа
тишината простира минутите.
Ти отдавна си минало.
Част от нощта,
непосрещала никога утрини.






















НАКРАЯ

Остана само тишината...
Изгубиха се сенките
и гласовете на щурците.
Не ме докосва с рамо
вятъра.
Нито добрия. Нито лошия.
А беше с мирис на иглика
лятото. Най-синьото...
най - приказното лято.
Без дъх потичат в мене
дните му.
Като лица покрай ограда.
Обръщам поглед,
а назад е пясък.
Ни звук, ни шепот
на дъбрава.
Съвсем като насън, при никого,
следата на деня ме отминава.
Мълчат стените.
Покрай сред сенките
живеят скрити южни нощи.
Убежища за всички спомени.
И на добрите.
И на лошите...

























ТАБУН

Каква огромна тиха есен...
Ръми неделята в пръстта.
А пътят е кафява нишка,
попила късните стада.
От хълмите надзърта вятър.
И гали мокрите листа.
С милувка влажна, непозната.
Копнееща за свобода.
Мъглата шие бяла риза -
от моите очи си взе.
В далечен звън живя у мене
табунът с летните коне.
И цял, изранен от копита,
сънят ми спря.В една жена.
Косите и до днес разплитат
угасналата тишина.
Каква неделно- тиха вечер...
Тополи.Мрак.И листопад.
От летните коне до сенките
на речна плачеща върба.































СЪВЕТ

Ако си прибрал
Надежда
от пътя на някой,
който би трябвало да я намери...
И си жив -навярно още пътуваш
до мястото, където тя отсъства...
То вземи късче вятър
след дланите на градския просяк.
И ъгъл от последната зима,
изписала очите му.
Но не гледай в неговото слънце.
Защото ще ослепееш
от толкова добрина.

п.п.
Съдбата в теб -само вик,
окован между двете стени
от време- тази
на твоето раждане...И тази-
на твоята смърт.
Днес деветте книги на Сибилите
са потънали кожата на небето ти
без никой да плати цената им...ако
си прибрал надежда от Пътя.























ПРОСТИ НЕЩА

Ще слязат стъпките ти
от картината.
Сред ореховата черупка на нощта
ще се събличат
дълго...дълго
в тъмното
отминалите есени на чувствата.
Зелените стени ще те попиват
от дневната целувка на дъгата.
Нощта е птица-
времето ще скрие.
Там, нейде...сред поточето
в съня ти.
А после ще заглъхват плахо
стъпките.
Избродили и в мен, и в тебе
самотата.
От тялото на пътя
бавно...бавно
ще ме разтварят. В прах.
И вятър.




















ЛАВИНА

Понякога
ръцете ми се спускат.
по лавината.
надраснали и сън, и самота.
И търсят
в снежното поднебие
по зимната сребриста светлина
събудени поточета
у тебе,
потекли
в тялото на мрака.
Неземни.Тихи...Под леда.
стопили
и дневния ти дъх в мен.
С името...Понякога
ръцете ми се спускат
в безименните дири
на нощта.
Копнеят твоите пътеки
човешка бяла самота.
И там обличат късен вятър.
С посока някаква.И път му дават.
До билото да стигне
на съня ти.
Във който с теб се разминавам.




















АРТЕФАКТ

Зараства лятото.
И в сипей своята жлъчка днес
търкаля залезът.
Сълзи виното остаряло в мен
по дъното на вледенена чаша.
В златиста плесен се превръща денят.
И
вкаменени гларуси изглеждат камъните
за брега,
окъпани в желанието на вълните.
Сълзи снегът. Аз бързам в дните си,
обезкостил мечти и минало.
Гръбнака си захвърлил от превиване.
Това ли е Животът –стръмен сипей
от ахилесови пети забити.
Къде са синьото,  надеждата,  страстта
в очите ти,
обелени до сляпо?
Защо си дом за старостта?
Къде е твоето летяло ято?

- - - - -
С единственото в тебе оцеляло
Безсмъртниче от разтопен метал
по утрото ще сраснеш.
С Тъмнината.
Встрани от земната следа.





















СЕДИМЕНТ

Къде във дните си сега…
На прага зимата те чака.
И по бинтованите ти крила
похърква кротко
някогашен вятър.
Ще те почисти зимата от днес.
Ще побелее в теб честита.
Живот ще ти отнеме. И даде.
И вътре ще е сито,  сито,  сито…
Защо ти са пътеки,  гласове?
Нали безмълвието е упорство?
В снега си кротък седимент.
И воден знак. За болест.

- - - - -
Върти се дневното капричио.
На плочата стърчат изтрити
следи от „правилните” пътища.
Ти в зимата с калта си влизаш.
Снегът е пийнал санитар-
залита в тебе,  криволичи.
И бавно, с дневната ролетка,
събираш камерно деня.
В осъмналите мажоретки
от нощния локал.

























ВЕЧЕРНА ПРОВЕРКА

Вървя из теб, потеглил за Отвъд.
Дърветата край пътя ми -
кадети.
Облечени и сресани
на път.
На есента сънуват еполетите.
Дърветата са милостива твар.
Облъчена в лица и памет.
В тях дишам размразената земя,
из сънищата им забравил
посока, изход, цвят, съдба...
Знам, с живите си пролетни антени,
еднакво спрели този час,
кохортите им в мен
от време
съсирват гланца на нощта.
- - - - -
Вървя из теб,
в попътен възел
завързал огледален знак.
Пръстта попива дъх.до късно.
И все по- тихо става...все по- тихо.
В редиците прегърнали Смъртта.
























ИЗЛЕТ

На рухнало дърво прилича този свят-
дали вечерникът от есени
кълни по мрак в листата му...не зная.
Надолу е лениво прашно падане,
търкалящо към нова самота.
В спарените следи преживя маранята-
невидимо кълбо
с език на пепелянка.
Повтаря се, надипля пепелта.
Просъсква в ъглите
на дневната ми ракла.
Тършува в пясъчника.
В нощните смоли
насън припалва тежката си факла.
И дълго в мен-
като сказание за дим-
догарят антрацитно- сини макове.
- - - - -
На рухнало дърво прилича моят свят.
Лежи честит в следобедната диря.
Окаменял и див от самота
последния си дъжд прелива.
Вечерникът на нощните вълни
е само вик. За бряг по милост.
Горим. И с димните следи
страстта в един съсирек ни убива.





















ДЕЛНИЧНО

След три в дъжда
навярно е часа на гарата-
едни изпращат в мен,
а други в мен посрещат…
Нощта отваря късните си барове
с илюзията за убита вечност.
В изтеклите прозорци светлината
облича нишка по Вретеното,
подрежда капки лято в календара,
в дъжда догаря. С падналия вятър…

Все още в мен е гара –
сън от лятото.
Ухае мракът,  вкаменен до розово.
Стърчи в подгизналия свят
като очакване
желанието да поемеш. В коловозите.
С дъжда догаря падналия вятър.
И в нощ затварям късните си срещи
с илюзията за живяла вечност.
В изпратени.
Или в посрещнати.


























IN  SITU *

Все този тих напевен дъжд.
С отрязано ухо на залез.
Кърви по есенната ръж,
дъха си влюбено излива.
И все по-тънка в мене става
на времето мазилката ръждива.
Къде съм?
Докъде ще стигне
на бялото
противната космата сянка
из тази улица от кал и памет,
забравила посоките си някога.

Все този странен стих-  in situ-
за падащ с кестените дъжд.
Погубил в мръсните им дрипи
съня на вечерния мъж.
От векове и сит,  и  гладен -
забравена печална твар-
с нощта убива тишината
в поредната мъждива сянка -
на Личност. Или - на Стена.

--------
 * in situ- лат.; на естественото място.























ВЕРСИЯ

Тече Реката.Отминава ме.
От всеки ден все по-далечна става.
Завръщане към детството.
Завой в самотен път.Или сред хълма-
на крачка дъх,
пред зазоряване,
превръщам в себе си, навярно -
и месеца
от приказка за бялото-
в мишена за камата на дъжда,
Впил пръстите си в тялото на Есен
тъй бавно днес,  в превити като лъкове
върби,
протягам клони от зелено време.
И оживяват зимните води
в неделните посоки на копнежа.
2
С една пукнатина в небето-
от отразена,  чужда светлина-
събирам нощи с вълче ехо.
В една Надежда, през която
и моята сама душа,
сред хълма от звезди последен,
на крачка дъх пред есента,
по две ракии…Или- по трета.
Със радост ще напусне този свят.






















ВМЕСТО ЧЕТВЪРТЪК

Вали…и само как вали!
С нощта танцува младата вода.
И в моите мъртви дни
тревата се надига –
завехнали по времето следи.
Напукани от жажда пилигрими
почукват на прозореца
от рая,
напуснали вечерните си стаи.
И палят въздуха унил
под странните тунели на съня ми,
по сините тополи от дъха.
В щурци,  в усещането за дъга,
напуснало ме някога потайно-
сред имената на цветя,
на светлина. И късо лято…

Вали…не спира да вали.
Трополят вън небесните улуци.
По воплите на уличните котки
осъмват паднали звезди.
Понякога залита Есента.
А аз във тялото си ще потъвам,
прегърнал нейната любов,
по късните стада в съня ми.
И тихия дъждовен зов…























ЦИРКУМСКРИПТИ ОТ ЕДНА ЕСЕН

…Защото не вървиш по път.
А в сянката .(Ако отдавна имаш слънце.)
И тя показва залеза, смъртта.
Или на любовта желаната и пазва.
Защото тя е Кръста .И бразда гранична.
Живее в синор.(И понякога у теб умира…)
Без сянка слизаш в другото небе.На ничий.
Там крачат с дните ти
небесните му дири.
Все под небета от мъгливо лято,
провесили ръждясал циферблат.
Все под стрелките им,  до бяло
изтъркани от новия ти свят…Готов
и сянката си да нахраниш.
Защото тя е кръста в теб,  граничната обител
в невидими души.С прободни рани.
Какъв по – празничен букет за Победителя
от  паднали криле на бели врани!

- - - - -

Кръгът е всичко.В дивите земи
живеят  изпращачите на залез.
Започваш с тях предишните игри.
На хвърлей- време от смъртта си.
Отново и отново с белег.
(Белязаните никой не закача.)
Прекрачил есенното време.
след пощата на Раздавача.



















ПОСЛЕПИС

След този дъжд
каква мъгла снове.
Тополите са бледожълти свещи.
Облекли дрипавите си раса.
Понесли вощеница.Или вечност.
Топят се свещите за път
и в живата ръка.И в мъртвата.
Еднакво се топят...Криле чертаят.
Да полетят към себе си навярно.
А сводът е опушен.Без отвор.И знак.
Мъртвило. (Или сън на път. За рая.)
- - - - -
На мрамора крилете вледеняват.
И восъкът,
размазан по следи
от нощните поклонници
в неделя,
с калта се смесва
и потъва
в сълза на просяк.
От сълзи.



























ЕСЕ

Животът ми е есенна земя,
безлюден здрач след
празнично концертна зала.
С последните акорди за листата,
омесени от дъжд и кал. По вятъра.
Животът в мен- безмълвен катерач,
разливащ висини от тъмна памет.
Разбрал от днес, че с тебе се делим-
на вечерни души. И дневна вата.
На пяна и вода.На смърт и театър.
От раждане- на пламък или дим.
Животът като скъсано сетре.
Какво през дупките процежда мракът-
сладникав дим за снежните комини?
Или съблечена от лято стая.
С лед в незатрупаният август под листата.
Изцъклено небе по залез
в окървавените чаршафи на морето…

От  гланца на снега се спускат,
сякаш разбити легиони в мъртви дни,
телата на тополи и лозя.Напуснали треви,  поля.
И своето минало.
Нагазва в тях  с пияна  дива конница
на вятъра зелената  морава.
Как тихо се повтарям…В чужди утрини.
Или в полирания мрамор на безкрая.
Насън заключил кичур лято в тялото.
С дъха от  нощната си стая.
















ЕЛЕКТРОКАРДИОГРАМА

Наистина ноември.
Нещата са си по местата.
А непознатият е,  между другото, наблизо.
Като тревожна птица.
        Мари- Клер Банкар

След теб- две успоредни прави.
От сърцето. До хартията.
С мониторно пречупена въздишка
в страничното поле от минало.
С абзац в съня поемаш
лекотата на написаното в себе си,
в мастилото по думите
и тяхната тъждественост,
една във друга вплетени,  вдълбани
в лика на Времето и Мястото.
Сякаш нанасяне на пластове боя
от задължителен,  сезонен в тебе грунд,
след часове безсмислено полиране
на жълтия берил*.
(И възпитание на сетивата в него.)
Думи без покрив и под -
поникнали в тебе стени
от струпани шипящи звуци.
Някога,  когато по листа останат
само посоките на света в права линия,
сякаш удължен звук
от десния педал на пианото…
ще откриеш,  че преди да е било нищото
си пребивавал в стената на огледало,
което всеки миг е превръщало
електричеството на сърцето ти в чувство.
Навярно и до днес ти казват,
че си живял,  прочие,
в една кардиограма.
С душа,  раздробена на хиляди дребни безбожия.
---------------
Берил*,  бел.авт. – скъпоценен камък с жълтеникав оттенък.











ОПУС ЛУМЕН

По пътя на нощта
слепците свирят.
А утрото в незрящите
помазва миро.
Пътуват дните – кораби. На изток.
И, сякаш бавно, в светналите дири
живее музиката – водна нимфа –
в съня на новите Медеи.
Но някога отминалите кораби
ще спрат наново. В първия слепец.
Или в последния.
Ще се разтвори самотата им
сред лятото. До бяло-с вятъра,  дъжда.
Навярно -и в живяла памет.
Ще ги докосне дъното накрая,
обсипано с черупките на песни.
И,  както е по християнски вярно,
Невиждащите мигом ще прогледнат.































АМПЛИТУДА

Вали. И в мрака с жълти плодове
лозници многоръки в транс чертаят
на вятъра, под сухото небе,
началото на есента
от края
на най-безликото селце в снега,
решило да попие днес света ми
в сълзите на червения петел,
в дима на зимните комини.
И старо отлежало вино
да грее в черното котле.
Потича мракът,
пали жълти свещи
в гръбнака жив на селската река.
Варосани следи от чужда вечер
в снега потулени ще спят. Ще спят
тук, в края на света ми.
А от дръвника с лунна пита
невидими ръце кръвта ще мият-
червеният петел ще е отлитнал.
В душата си нагоре. И подире му,
където жълтите лозници в транс чертаят
на вятъра по сухото лице,
по името останало от някой...
в началото на есента / или на рая /
кръвта ще пълни новото сърце.



















ПОРТРЕТ ПО ДА ВИНЧИ

Сега е стар.И вчерашните истини
са отмилели в дневната молитва-
да бъде божем здрав,  поне по- читав,
да не гризе умората,  артрита
желанието за „небе без сито”.
Сега е стар.Със маса. В своя ъгъл.
И тежко съмнало вино.
С рисувани картини от живот,
във който някой някого е лъгал.
По раната от лепкава мъгла
занича в уличната лента.
Под сламената шапка на нощта
върви със сянката си- патерица
в здрача. И търси ъгъла на този свят –
къде от болката си да закачи…

Усеща – някой е живял
това,  което днес живее.
Сега е „втората ръка”.
И мим от тази одисея.
Сега е стар,  пресъхващ ствол.
в една небивала любов
от времето на Мона Лиза.
В дъха си като слънцето
надолу слиза.
Живее чуждия живот.
И  нощем  пише епикризи.






















ВМЕСТО РАЗСЪМВАНЕ

Угаснало е времето…там, някъде…
Или сме се изгубили
сред вятъра.
Небето е отворено. И бавно
насища вените ми залезът.
До пристана живее лятото.
В параклиса на клена и смокинята.
Където птичите ята сънуват,
че пътят им облича още синьото.
…Развиделява се. Мъгла
облизва нощните графити.
Аз знам, че тази утрин е чертата,
започваща от твоите зеници.
Излизам бързо. Както се излиза
след детски сън. Или прекрачен праг.
Една сълза, поникнала наблизо,
пресича с мене утринния мрак.
































ЛЕНТА

Късчета уморени
лица и дни
в мене пътуват-
всяко с цвета си.
С нарисувана
благина. Или - с униформена лудост.
Преминават блатата на
неравновесието,
високите треви
на страха.
Газят гнили листа
от съня на пътеката,
оставен в нечие име.
Любими мъртъвци –
късчета от сърцето,
потънали в серпантините
на поредната съвест.
---------
Небето облизва болката от ръцете ми.
Новите брегове на реките
са така чисти и пусти.
Ненаселени с живот.
И подреждаш там своята вечност-
в тази поредица от употребени мигове
навярно - една стара лента,
през която пътуват
души и лица.
Всяко с цвета си…


















ПИЕТА

Животът ми
е сбор
от стари граници.
До крайната межда
на битието.
Едно дежурство в паметта.
Или пътека от забравен ден,
пътуваща до острова ми време.
И всеки миг
навярно е подарък
От друг живял преди.
Със неизминатите пътища
към себе си-
животът ми
като резервен текст
от състояла се
във друг пиеса.
Изпратен в мен
за доиграване.Отново
забравените реплики да кажа.
Да си измислям нов декор.
Да съм палячото.
И пажът.
(...И още колко мрак
от друг
лицето ти у мен до днес разказва.)
2
Денят не бе роден.И не умираше
от стъпките ни
в мургавата утрин
с изсъхнала вода
и морска пяна.
В останалите линии по пясъка
пътуваха назад поименно
годините на вятъра.
Прегърнати навярно от вино,
сърцата двойно криволичеха
на тясната пътека до луната.
Денят не бе роден.
И не умираше.
Съвсем като при Блок
до късно в нас телата ни
без дъх се стичаха
в брега на нощната прохлада.
А там,
на малкият ни остров,
морето бе покръстено и спряло Време.
Зад паметта, в разсъхналите лодки
самотни птици мътеха.
На слънцето в площада.
Денят не бе роден...и не умираше.
Съблечени от тяхното безвремие,
телата ни следобедно се сливаха
в мълчание и стон от лятото
с останалите линии по пясъка,
напуснали реки и вятър.
3
...Оголеният сутрин нерв
е стръкче мисъл,
заседнала сред ежедневното ми тяло.
Докоснеш ли го
болката пронизва
от него част.Или желание за цялост.
А ти бе светла.Като грях.
В потеклата коприна на бедрата
животът се прераждаше
от сън,
след който всички думи
са избягали.
А ти бе светлина и грях,
дълбали ежедневното ми тяло.
В ден, разсъблякъл пясъчните дюни.
И наплодил зеленото в очите.
Където са отишли
всички думи.
И друг е плакал.И обичал...























СКАЗАНИЕ ЗА ТИШИНАТА

Тишината
от теб
се превръща
във
стъпки.
И ловуваш
вечерно
из моето сърце.
В стих и мимика.
В нощна тръпка.
В образ.
В песен.
В едно лице.
Тишината от
теб
е привързала
утро,
ден,
молитва от зима.
Безгласна.
Ранима.
Тишината ловува
из твоите ръце.
Като сянка в една пантомима.


























ЛЕНТА

Късчета уморени
лица и дни
в мене пътуват-
всяко с цвета си.
С нарисувана
благина. Или - с униформена лудост.
Преминават блатата на
неравновесието,
високите треви
на страха.
Газят гнили листа
от съня на пътеката,
оставен в нечие име.
Любими мъртъвци –
късчета от сърцето,
потънали в серпантините
на поредната съвест.
---------
Небето облизва болката от ръцете ми.
Новите брегове на реките
са така чисти и пусти.
Ненаселени с живот.
И подреждаш там своята вечност-
в тази поредица от употребени мигове
навярно - една стара лента,
през която пътуват
души и лица.
Всяко с цвета си...



















ОПУС

Колко е крехък
животът -
едно болно птиче,
една прашна следа
от ръката ти,
една неразтворена книга,
една будна в тебе
дума,
един вечерен капчук
в тишината .
Колко сам е животът-
от неделните капки есен
сред въздуха
до
светлината
в
бялото зрънце мрак
от зениците ...Колко е самотен...
Колко е тихо
в този свят, боже...Колко е тихо!
Само шум от съня на Художника
ситни в набраздените листове.
Зрее в молитви.И рани.
А нощта е мънисто
за окото на гарван.
Разминава лицата ни
с теб.
В чужди длани.






















В СЪРЦЕТО ИМА НЯКОЙ

Болестта е покълнала...
или в сърцето
има някой.
Дрънчи в деня
с обувките от вяра.
Опитва да ме направи
нов.И хубав.(Навярно... по-откачен...)
Да ме вмъкне
в себе си.
В стената на своята представа.
Или до стъпките на други -
да ме нареди в тръгналите към дръвника.
Преди Днес и Утре...
Преди да поникна.
Опитва се да разбере
по лицето ми
преминалите в мен реки,
стъпканите цветя, плевелите,
суховеят,
пясъка от едно напуснато
речно корито...
Навън мъглата е нощ.
Миксер на крачки.
Мъти сенки.
Поникват хора.
Понякога, в листопада на минутите,
от миксера тупка
1
детско сърце.
Търкаля яйцето на луната.
В което има Някой.
Дрънчи денят...заковал яйцето.
В мен.Или в остатъка от някой в мене минал.
- - - - -
Денят-един самотен полип
в усмивката, пълзяща като "лека нощ"
по устните на просяка отсреща.
Пресича напряко сърцето ми.
( Понякога в сърцето има някой...)









РАЗСТОЯНИЯ

В пукнатината
на лицето ти
отсреща
слънчевият лъч
облича звезди.
Дорисува
синьото и зеленото
в очите.
И лекува мен.
След любовта ми.
На хвърлей-време
от сърцето
накъсаният стон
живее в ритъм.
С пружината на старостта.
...Отпивам виното.
В ръцете ми -
една забравена луна;
- един ръждясал ключ,
пробил
разтребената стая на съня.
Или началото-
шумът след превъртяната ключалка,
останал зад опашката на здрача.
На хвърлей-дъх
от Любовта.
На хвърлей- сън от Раздавача.






















СКАЗАНИЕ ЗА ТИШИНАТА

Тишината
от теб
се превръща
във
стъпки.
И ловуваш
вечерно
из моето сърце.
В стих и мимика.
В нощна тръпка.
В образ.
В песен.
В едно лице.
Тишината от
теб
е привързала
утро,
ден,
молитва от зима.
Безгласна.
Ранима.
Тишината ловува
из твоите ръце.
Като сянка в една пантомима.

























ПИЕТА

Животът ми
е сбор
от стари граници.
До крайната межда
на битието.
Едно дежурство в паметта.
Или пътека от забравен ден,
пътуваща до острова ми време.
И всеки миг
навярно е подарък
От друг живял преди.
Със неизминатите пътища
към себе си-
животът ми
като резервен текст
от състояла се
във другия пиеса.
Изпратен днес
за доиграване.Отново
забравените реплики да кажа.
Да си измислям нов декор.
Да съм палячото.
И пажът.
(...И още колко мрак
от друг
лицето ти у мен до тук разказа.)
2
Денят не бе роден.И не умираше
след стъпките ни
в мургавата утрин
с изсъхнала вода
и морска пяна.
В останалите линии по пясъка
пътуваха назад поименно
годините на вятъра.
Прегърнати навярно от вино,
сърцата двойно криволичеха
из тясната пътека до луната.
Денят не бе роден.
И не умираше.
Съвсем като при Блок
до късно в нас
телата ни без дъх се стичаха
в брега на нощната прохлада.
А там,
на малък сънен остров,
морето бе покръстено и спряло Време.
Зад паметта, в разсъхналите лодки
самотни птици мътеха
на слънцето в площада.
Денят не бе роден...и не умираше.
Съблечени от тяхното безвремие,
телата ни следобедно се сливаха
в мълчание и стон от лятото
с останалите линии по пясъка,
напуснали реки и вятър.
3
...Оголеният сутрин нерв
е стръкче мисъл,
заседнала сред есенното тяло в мен.
Докоснеш ли го
болката пронизва
от него част.Или желание за цялост.
А ти бе светла.Като грях.
В потеклата коприна на бедрата
животът се прераждаше
от сън,
след който всички думи
са избягали.
А ти бе светлина и грях,
дълбали ежедневната ми цялост.
В ден, разсъблякъл пясъчните дюни
и наплодил зеленото в очите.
Където са отишли
всички думи.
И друг е плакал.И обичал...























КОНСТАТАЦИЯ

...И ни захлупи делникът отвред.
И слънцето замаяно посърна.
Строши се нещо -
между мен. И теб.
Изскърца в мрака.
И си тръгна.
Мълчанието легна -
между нас.
Разстла се -
грапаво и хладно.
Погълна живия иконостас
на слънцето.И прати сянка.
Осъмнал спомен.За любов.
Отписа името ти.В спомен.
Превърза лятото. В обков,
изгубил своята икона.
В посърналия словоред
доволно легна самотата.
Изскърца мракът - бучка лед,
останала след твоя вятър.
Потегли делникът...Аз днес
обличам чужди дни.За помен.
Пътува странникът у мен.
И търси своята икона.

























АЛХИМИЯ

Побеляват лунните гнезда.
И тихо изгрява над птиците.
С разкованата в мен самота
търсят нова пътека зениците.
А пътеката бяга от мен
в стъпки, в полет на влюбени думи.
Знам, ще съмне и в този сляп ден -
стара болка гори помежду ни.
От оттеклите в зима стъкла
ще се стича на звуци дъгата.
Слънчев лъч ще остави следа.
После...после ще свърне.По вятъра.
Само ти в този никакъв ден
ще ме чакаш. Накрая на пътя.
В сънен праг от преминали дни
колко още недели пристъпят...
Побелява навън този свят.
В жълто - сиво вали есента ми.
Скърцат бодро с пъртините сняг
чужди думи. От мене те пазят.
А лицето ти, сгушено в мен,
(зад изтеклата зима в завоя)
в този студ, в този никакъв ден
тихо шепне :" Отново съм твоя"...


























НЯКОЙ...

Някой друг ще се случи у мен.
И за всичко отминало ще попита.
Някой в моето вечерно море
ще размива до късно злините.
Край смълчания есенен бряг
гласовете на зимните думи
ще обличат неделни тела.
Или късчета пясъчна слюда.
Някой друг...не сега. В някой ден.
Ще затвори последната улица.
И ще върне от времето в плен
самотата на твоите устни.







































НЕДЕЛНО ПИСМО ДО МАМА

Всяка есен след тебе
сбирам думи- листа.
В стъпки кал се превръщам.
И в бръшляна раста.
Там с пътеката зимна
още птиците спят.
Още с твоите зеници
пазя песен. И цвят.
Всяка есен след тебе
губя твоя следа.
Като в пръстен живея.
Като в снимка със сняг.
А брегът е далече,
късен вятър довял.
(Овдовелите вечери
още бродят. След два...)
Как полека угасна
в тази зимна мъгла.
Всяка есен след тебе
крия твоя сълза.
А брегът е далече-
имам път да вървя.
Бяло, бяло облече
паметта на снега.




























ХЕРБАРИЙ

Любовта си тръгна. Като просяк
В снимка от средата на октомври.
Тръгна боса...не задаваше въпроси.
Сънена. Без грим.
И с друг. Във погледа.
В мен захвърли чашата си болка.
И опръска виното нощта ми.
Всички дни заключи. Във посоки.
После свирна...без да се обърне.
Късна птица -не летяла.
Сън. И праг от тишината.
Пали в мен, с очи за тебе,
дъх от циганското лято.
































МИРАЖИ

по Красимира Зафирова

Само пясък наоколо.
Пясък и сфинкс.
И надменно небе.
С късче охра.
Всеки път е безкраен -
в сто прашинки от теб
как тежи на небето оловото.
Да изгубиш Египет
в някой таен тунел.
До река. Или сянка безводна.
Без дори да си зърнал
веднъж Анабел.
Или лунния бряг на Тивона.
Само пясък наоколо...Пясък и сфинкс.
В стъпки съхне небесната памет.
Може би тъй наричам
дъжда, наследил
самота. И небе от безкрая ти.
......
Утре пак ще си тръгнал.
С тази своя Сахара -
умореното нощно сърце.
Да изгубиш Египет...
капе есенна охра.
в сто прашинки
от камъка
в теб.






















ОТДАЛЕЧАВАНЕ НА ДУМИТЕ

Няма никой.
Тишина.
Есен.
Синьо...И златисто.
Кръг от листи.
Самота.
Кал.
И вятър...до звездите.
Пейка.
Гладен дървояд.
Той.
Ръжда...И ангел.
Глътка за последен път.
( Ангелът се бави...)
После... корени.
В смъртта.
Камък.
Сън от Бога.
Горе -с мократа трева -
кръст.
Листа.
И троскот.
























EX JUVANTIBUS *

Тревата може всичко.
Тя всевижда.
И някой ден ще издълбае
в бледото чело
лика на моята невидима първичност.
Ще бъде страж от горния ми свят.
Насън през чуждата съдба
ще преминава -
смълчана и недишаща трева,
покръстила житейската жарава.
2
Зелени стръкове са всички дни.
А зърното под тях - умряло.
Животът все приижда, но уви -
душата в други бряг е спряла.
И там е скитник - без лице.
Без име в своята пустиня.
Причаква облак уморен.
По нечие небе. Без синьо...
3
Денят се ражда от следа.
Или от думите за сбогом.
Все по-еднакви в този час
омраза и любов у мене спорят.
И някога ще поделят зърно.
( Ще бъде след неделната молитва.)
Омраза и любов ще са едно.
Обрасли моята първичност.
----------------------
* лат. -чрез лечението















ОБНОВЛЕНИЕ

...И отново, отново, отново -
посред думи за цяр
или болка,
зад големи и малки твари
тъмнината е хвърлила полог.
Под стрелките на гари
и подлези,
с анонимните думи
за подлост
се събуждат гръкляни
и погледи.
От тъга по удавена гордост.
А на утрото с дъх на канела...
и преди да поръчат кафето си,
и преди да доплува небето...
и откъсне от слънцето косъм...
подранили с две чанти чистачки
ще събират от сенките кости.
В самотата на нощния полог...
с анонимните знаци за подлост.
----
И отново, отново, отново...
зад големи и малки твари,
спряла с думи за смърт,
с чаша вино
в нас чертата на път
или синор,
в най- далечната мозъчна гънка
Любовта ще ни пази. В минало...







ДЕЛНИЧЕН АКВАРЕЛ ОТ НОЕМВРИ

Гласовете не бавно умираха
в листопада златист
на ноември.
Тишината внезапно свършваше
с бреговете на твоята усмивка.
И събудени,
тука изстиваха
всички спомени- дни от мастило.
Или късните думи
в шепа
зад завоя, останал по зимата.
2
Самотата си тръгваше в бяло.
Зад смокините. Кея. И залеза.
Гласовете ни бавно се спускаха
с мокри стъпки. В студения пясък.
А косите ти спряха в картината
цветовете на всички посоки.
Бяха тъмни и топло ухаеха.
Бяха лятното мое очакване.

3
Гласовете ни бавно заглъхваха
край висящия мост на умората.
(А навън самотата прелиташе.)
От очите на нощните хора
дорисувах съня в твоето име.
Или тихо си казахме "сбогом".
Поделили за миг лунни гривни.



















ROLL  ON

Изтърколи се Времето
до ръба на среднощните стъпки.
Там, в мънистата слюдени спря.
И се върна обратно. По тъмното.
Като сянка, изплувала в калните длани на пътя,
изтърколи се Времето.
И потъна с листата. В съня ми.
Днес поискам ли с него
света преболял да прегърна,
в изветрял от любов трубадур
на безоблачни стихове,
ще извикам в съня.
Ще извикам, мълчейки...осъмнал,
твоите земни очи
в този есенен миг да се върнат.
Ще помоля със тях
аз отново, до края си писан,
да разкажа за морския бряг
с побелялата риза на пристана.
В тези стъпки, по лятото слезли...до залеза,
колко обич е скрита.
От мъха. До сърцето на камъка.
.....
Не достигнах далеч.
А едва до последната къща.
На тавана и горе, посред прах
и следи от насъщния,
две - три думи заменяха
в слепия лъч на стената
избелялата снимка от тебе.
С тишината вечерна.По вятъра.

















ОПИСАНИЕ

...И когато поспре тишината
в моята празна неделна къща.
Сред стените с отминало време.
А денят с рязко щракване
свърши. И заключи остатъка думи.
В непотребния слънчев пясък
от брега запустял на чувствата
И когато засипе вятърът
изтънелите диги на залеза.
С нощен мрак -отлежал.
И безпаметен.
И когато преде в самотата
своята зимна студена риза...
Аз за теб ще измоля от лятото
късче синьо, дъга, сянка близка.
С този миг, който крие сърцето ми
в мрака на нощния пристан.































ЖЕЛАНИЕ


Да изплетеш невидимо въже,
в деня си бездната разтворил.
Да стъпваш там
по тънката черта.
Да си измислил своя път нагоре.
Останалите да те гледат,
че летиш.
Да търсят ножица за твоя полет.
Две нощни сребърни следи
от мрака да съзрат
две нощни сови.
Каквото  в теб прережат-
с корен,  с шепа пръст-
да си останеш целия в небето.
Не е ли то душата на поета-
това парче земя,  политнало без време.

Да изплетеш невидимо въже.
И да обесиш нещото във тебе.
Над бездната да повисиш. Проклет.
Излъган днес. И толкоз непотребен.
Завинаги си остани - на две.
Пречупен в кръстна дива болка.
Олукът ти е скрил  небето
от дете,
играло по тавана някога.
На  космос.





















КАТЕРАЧ

До пояс в дните.
С очи към синьото.
С въжето-минало.
Катериш Пътя.
Разсякъл вятъра.
От хълма с чувствата.
В следи от утрото.
Тече кръвта ти.
Не искаш даром.
Да носиш камъка.
(Тежат годините - без капка лято.)
Горчат приятелства.
Пръстта разравят в теб.
До търсиш истини.
(А ти си само
на вик от ятото.)
Тежат годините.
Удавят смисъла.
Разсякъл вярата.
След хълма с чувствата.
(Листо от минало
в кръвта зимува.)
Осъмнал.Ничий.
Като тревата.
Откърмен в мрак.
(На друг в следата.)
Сънуваш билото.
На своя вятър.
На вик от ятото.
Или кръвта си.

















ИМПРЕСИЯ

Пада тихо това свечеряване.
Чавдар Добрев

Пада тихо това свечеряване...
Като в картина на Гог.
Колко лета в него
спят изоставени.
С утрото в задния двор.
Сякаш е дявол-
съска смокинята.
В сенки и делнична кал.
Палят душата си
селските улици.
В капки дъждовна печал.
Кръчмата - сита.
Пие от клетвите.
Вино и време удавя.Ведно.
Падам си тихо в това свечеряване
с утро от задния двор...





























СПОМЕН

Небето се събличаше
по въздуха,
така незрим
от твоя силует.
Кървеше погледът.
Отнякъде потичаше.
В следобедния сънен словоред.
По есенния лъч
си тръгваха очите ти.
И сенките след него те сънуваха.
Избрали мястото
и датата на раждане.
Във петия сезон - на любовта ми...
Сред тъмните ками на кипарисите
денят кървеше.В залеза.До хълма.
Земята бе объркала посоките.
И бавно се събличаше по тъмното.
Опряла на нощта,
все още тръпнеща
сред мъхестите острови на лятото,
една река във теб ще се завръща.
С прощалните пера от ято.
И тихо нейде ще се свличат,
из сънения глас на канарите,
забравените дни в един обичал.
С подхлъзнали се камъчета минало.
.....
Кървеше погледът.
Отнякъде потичаше.
Така незрим след твоя силует.
Душата бе загубила посоките
и тихо нейде се събличаше.
В небето на един поет.
















ОБРАЗ

Както е приседнал
на асфалта,
дума и въже
затулил в пазва...
гледа по небето си
пред чашката
седмичният просяк
в мене.
Спрял е времето
в ъглите.Или подарил монети...
Чашата е пълна с вечери,
във които дави Времето.
Както е приседнал
на асфалта -
мокър от дъжда
и сух от вятъра-
просещият милостиня в мене
мери - на кантарче Вярата.
.....
После ще отвърже бялото.
В стъпкана усмивка лято.


























ДОКОСВАНЕ

Ако морето пресуши
единствения луд
по памет,
ще тръгна в дъно
от души.
И мъртвите ми дни
ще станат.
Наоколо -
в следи от дъжд,
в разсънените скелети на зими
ще свети чуждата любов.
Осиротяла.И сърдита...
Осъмнали
от толкова мечти,
повити от един следобед,
ще капят
в топъл словоред
лица,
осъдени на полет.
Ако морето пресуши
единствения луд у мене.
Ще ме настигне
твоят глас.
В поникнал вятър.
Ненадейно.
Тогава мъртвите ми дни
ще тръгнат с лудия.
Напряко.
До твоето сърце ще спрат
в средата на дъждовна вечер.
И с тихата дъга
след толкоз дъжд
косите ти ще се събудят
в един
нечакан,
късен мъж.
Докоснал с устните си
лудост...










ТРИПЛЕТ

Ноември.
Синкаво.И сиво.
Спи
нощната птица на Брьогел
(или ловува).
В моя
одимен
от сенки прозорец
кълве
зимната.С клюна.
2
Свети тревожно
над листопада
шапката
на дневния раздавач.
Сякаш е птицата-оплаквачка.
Или
писмото от теб.
Без печат.
3
Въздухът спира
на няколко крачки,
пресипнал от шум.
И листа.
Твоите стъпки
(след раздавача)
светят в очи
на писма.
Тази есен
е сякаш
без време .
Без глас, без усмивка.
Без длани и устни.
Стене на клоните денем тъгата.
(Или кълвачът във мене отново
"Сън" на Синатра е пуснал.)












ЦИГАНСКО ЛЯТО

В това циганско лято,
моля те,
вържи стрелките
на утринния часовник.
И остави минутите -
да отлетят нанякъде...
Спри многоточията
след надписа
от лицето си.
В това циганско лято -
да отлетят.
Нанякъде...
В този стих
на утрото,
когато се срещат
само спомени.
А светът е дъжд,
някъде сгушен -
между лицата
на афишите.
В асфалта
попива жадно
остатък от стъпките ти -
остави ги да отлетят...Нанякъде.
В това циганско лято,
от приличие
надянали само
дяволска кожа,
аз ти казвам,
че те обичам.И искам
закъснялата обич
в теб да разкажа.
















IN  VIVO

Морето в своята пустост се затваря.
С пауновите изблици на залеза
Морето е самотно. Като памет.
С дъха на йод и алените палми,
останали в следите от мазута.
След нощните десанти на медузите
под слънчевия сплит на фара,
в невидимата мрежа на годините,
морето на Дали и Бабел
потича от телата.След картините.
И своя знак за памет ми оставя.

Далече е Орачът и плуга му
с пресипнала надежда в мене тръгва.
По границата на съдба и вечност,
отпуснал водното си тяло,
разделя лодки и вълни,
заболи зурлите си в него.
Разделя ивиците дни
в  готическите сенки от скалите-
живот във всичко.Тук и.. Там.
Под празничните дъждобрани
на мечтите.

























ЛОВ

Далечни изстрели.И лай.
Гърмежи.Мрак…Като в аура
на епилептик развиделява.
Мъглата е пришила меко рамо
в дърветата,  облекли тишина.
Следи от грайфери в нощта,
тъй както бръчки по лицето
разделят утрото. В смъртта.
И тихо над снега полита
плугът на черните ята –
в Сеяча, ангелски невидим,
събира края на нощта си…

Под фаровете на кълбо
сърната спи.В душите отлетели.
Дано поникне с друг живот
студената и есенна постеля.

Далечни изстрели. И мрак-
ухаещ.Топъл.Като ласка.
Виси в остриганата плът
Луната.
С лунната каляска.
В очите й- изцъклен студ.
Далечен като край на лято.
Пониква в ятото светът.
С един обратен кълн.В душата.

Надничам, паднал до смъртта.
Кафявата кошута галя.
А тя от другия си мрак,
с проядени останки вятър,
пресича в мен и ми говори
че някога съм бил сърна…















ПОДОБИЕ

Като в картина на Сьора вали.
Дърветата- редица рогоносци.
Мъгла, която свлича нощните си дрипи
и дави с утро въглищния дим.
Навсякъде е сиво- черна угар
от кал и кожа на небе.
И сякаш бръчки по лицето
дълбае времето- живот.
С една- две гънки изтънели
потича в мозъчния ствол.
А в теб светът, втъкан
по нишката на Клото,
държи те.Още да си жив.
Мъглата скрива всичко, всичко.
Дори дъжда и калните следи.
Та в речните отблясъци от минало
по -сигурно да бъдеш до смъртта...
В студена жълта кръв от светлина
прелива светофарът тази есен.
Един прозорец по паважа свети
подобно гроб за бледата луна.
Като в картина на Сьора вали.
По захарната пръчка на небето
потичат розови мъглите.
И пъпли есенно в лицето ти
сънят на въглищния дим.






















ИНЦИДЕНТ

...Тази стая не е проветрявана.
Тази стая
с лош, запарен въздух.
На изгнили листи
от надежда.
На забравени мечти.
И срещи.
На отплували лица.
И птици.
Сякаш есенните листопади
в нея са забравили от дните.
И надничат
в клоните им голи
непорасли още новолуния.
Сякаш времето е спряло в нея...
Само от стрелките се оттича -
като звук на закъсняло ято.
Или в късен вятър
от косите ти, нарисуван в мен
по памет...Тази стая
с лош, дъждовен климат.
С мелници за неродено жито.
С мрежите на дни изкърпени
покрай живата река от минало...
В нея ще осъмна утре,
мила.
Приготви ми новите пътеки.
С новите лъжи във нови дрехи.
Тази стая в мен звъни прощално -
като спомен от едно напиване.
--------
Утре ще съм друг
-оголен, ръбест;
-без ъгли, студен и хлъзгав.
Претопен
след песните и виното
в страх от следващо
завръщане.
Бучка лед ще съм.
Без чувство.
Безнадеждно чист.
И само малко
ще нагарчам в тебе.
При преглъщане.
Утре ще съм друг -
тъга без примеси.

ТЪГА ПО МАМА

Като въздишка изтръгната,
след есенни бдения,
тръгна и мама по пътя,
отвеждащ към нищото...
Някой сега я води-сляпа.
Сред други селения.
Някой сега и разказва
за болката нощем .
И вишните.
Може би там е дочакала
тате...С роднините.
Може би слънцето само е чакала-
да провиди.
Или душите на черния хляб и виното
нея са канили да отбие пътя си.
Знам,че искрата накрая
умира и в кремъка.
Че се променяме тихо-
в лицата, в годините, в климата...
Но ме боли,
че оттук нататък във времето,
без нея ще срещам
студения полъх на зимите.
С мен ще е изгревът,
скъсал на дните и нишката.
С мен ще е залезът,
в който отлитна душата и.
Отиде си мама-
по пътя, отвеждащ към нищото.
Тъжна и хубава.
Като въздишка.

















ПАНТА РЕЙ

на Стефан

Чудесен ден...Вън - твоето погребване.
Смъртта отрано бе разхвърляла
в небето
печалните си бели хризантеми.
Приятелите идваха.И си отиваха.
Докоснали цветята от съня ти с вените.
В очите им тъгуваха моретата
(Те заедно с тебе бяха ги преплували.)
Чудесен ден...Осакатено Времето
накуцваше.
В залепените думи по жалейките.
Край скитащите гълъби наоколо.
Сред дървените скелети на сенките
сам бях -последното листо
в прозореца на твоята надежда.
Простените пътеки помежду ни
към тихите води единствено отвеждаха.
И двамата обичахме света.
И песните на есенния вятър.
В косите мокри от деня,
изпратил циганското лято...И двамата
обичахме
света.
2
Нощта бе тъничка змия.
И в теб съсири дневните зеници.
Остави слузеста следа -
да ми напомня за зъбите.
Нощта бе тъничка змия,
съблякла в кожата си дните.
Сам бях.А Времето куцукаше.
Сред гълъбите.Покрай живите.
И двамата обичахме света,
но дневните пътеки помежду ни
единствено към тихите води отвеждаха.
Чудесен ден.Осакатено Времето накуцваше
в залепените думи по жалейките...










NESSUN DORMA

по Надежда Радулова

Нощем ,
когато
розите ухаят на метафори
и дори "вечната пирамида на живота"
се превръща в триъгълник,
притварям очи
и се виждам-
гол, голеничък
пред Хълма.
Забравил съм вече гласа си.
От струните-само гъргорене.
Наоколо-дъх на повърнато;
завист и ярост, притворени
в сутерена на нищетата.
Наоколо-
засипани в думи пространства.
Дори светлината съсирена
в синьо от някой забравен.
Закърпил съм нейде след нея
и част от душата, навярно,
спокойно да преговаря
словата за ново прераждане
в кварталните спирки
на тялото...Нощем,
когато гълъбите на тавана
блудстват със свободата си,
надеждата,че и Смъртта
все някога ще свърши,
припламва като тяло на светулка
от мрака.
Нощем кръвта ми се вслушва
в шепота по тялото или нощем
пълнолунията разраждат сънища
след поредната отминала връзка.
Нощем следите от деня
рисуват скрити в съня ми зелени пътеки
към очите ти...Или нощем
птиците на надеждата
край болничното легло
утоляват жаждата си само
в дланите
на изоставено от родителите си дете.
Нощем "котките се любят по покривите",
а болните от рак
потъват в ада на болките си
и Смъртта шета любезно - добра самарянка.
Нощем Любовта е самотната продавачка
на чувства.
Нощем
покълналите през деня цветове на дъгата
повиват листа и треви,
сякаш в приказен сън.
И само светулките бдят в него,
разсъблекли светлината от телцата си.
п.п.
А утре дъщеря ми
ще хвърли в морето на сините си очи
спасителния пояс на усмивката .
Ще ме целуне за събуждане,
уловила слънцето с косите си.
И денят няма да потъне...





































ПОВТОРЕНИЯ

И тази вечер ще изтрие стъпките...
(Дъждът е минувач
от твоето минало.)
Ще се оглежда
в тялото му дневното плашило.
И тази нощ -
с небето си изстинало.
Водата ще разтваря
от очите ти
изсъхналите стари фотографии.
Отминалите дни на птиците,
оставили едно очакване.
А пътят е черта, живяла
между лицето в теб.И хоризонта.
Осъмнала, окаменяла.В бяло.
Като ръка на просяк
от метрото.
И тази вечер ще изтрия стъпките.
(Навярно като всички лесни вечери.)
По глухата пътека след сърцето,
останала във стих от чужда песен.
Ще се оглежда в тялото и цвете.
И тази нощ - с очите ти изстинали.
























СРЕЩА

Август, точно 11.
Някъде,
в средата на лицето ти.
Хладния и влажен поглед
вземам от нощта,по виното
останал...Сам.Един.Без праг.
И вятър.
Скрил зеленото в сърцето си-
пясъчник, поникнал от желания.
С тяло като
ситен
речен
камък,
хранещо се с минало.И вяра.
Някъде в гласа ти бях забравил
счупено стъкло.И нощно цвете.
Шепота сънлив на сеновала.
Дъх от порцелана на ръцете.
- - - - -
Август.Точно в 11...Някой,
на когото да разкажа
нещото в средата на сърцето.
Сам.Един.От пътища затворен.
Някъде в следа от детство Лятото
закусва с твоя поглед
в скрития часовник зад площада.
Някой в август...Точно в 11.
Третият перон.
Отляво.



















ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Нищожна капчица любов-
колкото да преживее душата.
Нищожна -вкуса землист на хляба.
Или топлината,
разливаща съня ти
в моето тяло.
Нищожна капчица любов
е птицата,
нощта в сълза побрала.
Умира ноемврийското небе-
осъмналото в мен начало.
Аз виках името ти в този свят.
На морската вълна го шепнех.
Допирах с него на съня землист стената.
И исках сянката ти да докосне.
Нищожна капчица любов.
Дошла от по-далече в мене.
Откраднала в нея дъх
и вярност, сънува
късчетата лед света
след твоето измамно новолуние.
Преди да се е залюляла
в нощта
като езиче на камбана...Нищожна.
Капчица.
Събрана.По границата.Там.В самият мене.
Най- нежното причастие за дланите
или следа,
останала в сандалите
на прашния самотен ден
пред прага вечност от смеха ти.
В нищожна капчица любов.

















КРОМЛЕКС

Ти,
който винаги си в мен.
Ти - каменното мое настояще-
разлистваш стъклените страници
на моя ден...ти,
хомонкулус безучастен.
Опитвам се
от тебе да открадна
ленивите платна на свободата си.
Да ги заселя с летен топъл вятър.
Преди да изтече реката моя.
Обратно-
в сънените пясъци.
на чужда в мене памет.
Но ти( който винаги си в мен...)
наливаш в моите очи
следи от счупените страници
по тялото на този ден.
И аз не мога да извикам
в добрия вятър свободата си.
А сам потичам сред реката
на дневните и нощни пясъци.
Старее твоят облик, зная.
И лекичко угасвам
по свещица
в стената - сянка...
Ден след ден.От края,
където мракът завладява
изцяло тялото на а-за
( ти, който винаги си в мен...)


















НЕ МИ КУПУВАЙ НИЩО ОТ ВИТРИНА!

                на Румяна
Не ми купувай нищо
от витрина!
Ни пръстен, нито скъп парфюм.
Не ми купувай рядко
вино,
обувки, риза, шик- костюм...
Дари ми своята усмивка.
И слънце
в побелелите коси.
Едно перо, забравило отлитане.
Небето -
в моят късен стих...
Бъди до мене
светлината
на своята изстрадана любов.
Една река
сред необята
на тихия ми
нощен зов.
Ела със лъч
от неизгряла,
забравена след друг Луна.
Вземи ме в топлото си тяло.
Тъй, както прави го жена...
- - - - -
Не ми купувай нищо от витрина.
Ни пръстен.Нито "скъп такъм".
Опий ме с късното си вино.
Живей в мен земния си сън.


















НЕБЕТО НА РАЗДЯЛАТА Е СУХО...

Небето на раздялата
е сухо.
Небе без дъжд.
В черупката на мида.
А лятото е минало
от тука
и слънцето
в завоя му
умира.
2
Ще тръпнеш
в есенния хлад
на късната созополска неделя.
Лицето ми
ще търси топъл бряг,
по който да откривам още Нея...
А любовта е минала оттук.
Зимувала навярно в "сбогом".
В денят ми-
есенен капчук.
Откъснат от очи на болен.
3
А любовта е минала оттук.
В измяната - през пукнатия цирей.
И аз от утре ще съм сляп.И глух.
Поел по гнойника на диря.


























СХИЗИС

Зад опнатата маска
на лицето ти
морето бавно се превръща
в блато.
Утихват вятърните мелници.
В годините.
И сякаш наноси
от дните,
напластявани из дланите,
са думите
от пясъчника страст...
А тази нощ
аз няма да съм сам.
От шепата си пълнолуние
светът
един щурец зелен
ще ми изпрати.
Ще пия, значи, виното вечерно
с колегата по самота.
Ще си подхвърляме мечтите.
Ще гоним от телата си,
навярно, подранилата слана.
Навън, към три,
ще припка в прилеп зима.
С угасналата сянка от жена.
Ще се напиеме до синьо
тримата -
Луната, зимния щурец .И аз.
А после ще изпробваме
на утрото
дали Смъртта( населила гласа ни)
ще прочете във тебе името.
Както присъда -
на осъден.









ЧАША КАФЕ, ПЪЛНА С ПОГЛЕДИ...

Изтръпна следобедът.
Или потъна
сред бялата дреха
на паметта ми.
Остана в започнат стих
да мъждука.
Отсреща-
сред влюбени клони.
Как искам
на чаша кафе
да те гледам.
И в теб да говоря.С косите ти. С името...
( Отсреща се втренчил
в мене съседът.
И ме разпитва.
За синьото... )
Площадът,
препълнен от жега
и погледи,
бе моето момчешко очакване.
А ти ме докосна
със края на рамото.
И сенките в мене
прогони.
Отнякъде мигаха
в жълто кръстовища.
Знам, по ръцете ни капеха.
Беше ли с мен,
мое неделно съкровище...
или нощта си забравих.
Толкова дни оттогава изминаха.
С рокля в лилаво.И токчета.
Този следобед бе твоето име.
Чаша кафе,
пълна с погледи...














УТРЕ

Ръцете, чашата кафе
ще ни разкажат всичко,
което сме били до днес.
От думи. Или срички.
Ще бъде в есенен щурец-
зелен и мъдър-
една мелодия за теб.
И сън - за пътя.
Ще бъде синьо.Като в дъх.
Или дори по- ясно.
Че ти оставаш в моя стих
все по - прекрасна.
В неканения послеслов,
ронлив от чувства,
остатък от една любов
запалва Кръста.
До късно в огъня от грях
с жена от огън,
повярвала в един монах,
не казал "сбогом ",
напити езерни води
ще палят мрака,
във който устни и коси
от теб дочаках.
Останалото е отвъд-
в следа от ято.
Изгубило по тебе път.
След самотата.




















МАСКА

...Такава есенна луна!
Тополите са бледожълти свещи.
В запалената лунна самота
умират думи.Или вещи.
Осъмнал във едно сърце.
Или убит във друго.
Дотътрям сянка и лице-
един прогонен друмник
По стълбите на паметта
едрея в сочно Вчера.
Отлъчен в стих или във знак.
И себе си зачеркнал.
Навън е труден послеслов.
От глина е небето.
Потичам. В сянка от живот.
Или съм в теб
Ловецът.



































ЕТЮД

Капят в сенки луни.
и безлуния-
късните думи от теб.
Сякаш съм дъх,
изтъкан от безумия
Или покорно море.
Бряг, в който стене
осъмнал копнежът.
Или безлико платно.
Някаква тиха,
изстрадана нежност.
В късна внезапна любов...
Колко жестоки
са късните думи!
Капят от сенки.
От нощни молитви.
Или с кръщелна вода
ми доливат зимите
в твоето пролетно име.
Някак осъмнали.
В чужди представи.
Сенки от свещи на дни
за оставане-
колко жестоки
са късните думи!
Сякаш от праг
на среднощно сбогуване.
Вечерни.
Утринни.
Стъпкали тръпката.
Спрели до себе си
нечия песен.
Сенки убиваме.В късните думи.
От листопада на птичите песни.
- - - - -
Капят в очите ми
сън и безлуния-
късните думи от теб.
Сякаш са дъх, изтъкан от безумие.
В чуждо неделно лице.




ДЕЛНИЧНА ПЕСЕН ЗА СЪРЦЕТО

Сърцето ми е зърно.
Във тебе отлетяло.
През плет от слънчогледи.
През утрини във бяло.
Далече от нощта си,
далече от земята.
Сърцето ми е вятър.
В очите на листата.
Един въпрос понесло,
във който отлежава
престорена словесност.
След нечия измама.
Сърцето ми е болка.
Разсънено поточе.
Умира в него вечер
страхът по слепоочията.
Събужда всяка сутрин
една леха безумна.
С цветята дневни в мене.
Или с кълбо от думи.
Сърцето ми - от зърно...
по тебе отлетяло.
През сън на слънчогледи.
След утрини във бяло.
Далече от нощта си.
Далече от земята.
Сърцето ми е вятър,
целунал твоето тяло.




















ПЪТ

Дъх.На люляк.
Огън.От светулка.
Песента на птиче.
Самодива…в синьо.
Лък.Или цигулка.
Вятъра повтарят.
В сънена коприна.
Или в черен синор.
Път…Върви човекът.
И не вижда нищо.
Зимата в сърцето
нови клетви сипе.
После идва болка.
Като облак вечност.
В нивата на дните.
лъч надежда търси.
Или по косите
на поточе тихо.Път -
върви човекът…Пряко.
През живота.
Лека нощ му казват
камъкът, тревата.
Мозъчната ципа
в нищото на мрака
свети…От кръвта му.
Като нишка злато.





















ПРИТЧА ЗА ВЪТРЕШНИЯ ГЛАС

по Иван Радоев

Как гръмко вика
Тишината в теб,
когато бягаш от место.
Смалил лице,
смалил сърце
в Деня на Миналите Обещания.
С часовник Оня
в теб кове.
И си брои до девет-
нечетни дни, не спрял копнеж-
Той всичко в тебе мери
когато си свалил ръце
и с поглед за пощада
на семето зеленото сърце
в деня ти отминава.
(“Опитай да побегнеш сам, надбягал Ехото.”)
Но как ли да побегна?
Не сме виновни ний, братле,
а…Темата.
(“Измий лицето на Пилат!”)
Днес шием в ризите мъгла
от хвърлените сенки.
И с белия и воден знак,
за паметка оставен,
Съдията думите изтри
след миналите обещания -
“Не сме виновни ний, а времето.”
Защо броиш до девет, Дяволе?
(“Измий ръцете на Пилат…
Измий ръцете!”)


















ЕЛЕГИЯ ЗА УТРЕШНИЯ ДЕН

по Иван Динков

Невидимите пръсти на нощта
опипват градския мравуняк.
Следи от сенки...и дела
гасят жарта на юли.
Вдовица в не един живот,
мома след нечий залез,
внезапно пада есента.
В листата на азалии.

В очите сухо...цветен лед.
Обезлюдени думи
повиват любовта на Хикс.
С хартия от локуми.
Като наказано дете
до ъгъла по вечност,
с неделна кръчма и мъже,
облекли вечерни небета,
живее в стих
с лъжа за лек
една сама надежда -
че утре ще сме по-добри.
Като се срещнем...






















ДЕЛНИЧНО ПИСМО

Бяло, бяло е след тебе...
никаква бразда.
В тишината -
лист от есен.
Лист от старостта.
Като локва е прозорецът -
в капки тънък скреж.
Накъдето си отишла.
Или по- далеч.
От завоя в мен наднича
твоята следа.
Наранена...още тичаш.
Спряла любовта.
Няма тяло тишината.
Сякаш в този сън
есента повтаря
вярно
стъпките ти вън.
-----
Бяло, бяло от тебе.
Като в лист овехтял
падат буквите
слепи -
непотребна печал.
Само в стъпки живея -
капки делничен скреж.
Крия есен.
В ъглите.
С прах от нощен копнеж.




















ОДУМКИ

Казват - много ключове
отвън
до сърцето си оставила.
И душата ти била одрана
в ъгъла.
Ставали излишно леки думите-
думите за чужди рани.
В погледа им съхнело виното.
И душата ти била без памет.
Казват...
нещо в тебе щом се скъса,
а вечерната мълва
те отминава,
погледът и е до кокал
лъснат.
И затворник твой остава.
Казват после,
че боляло
страшно,
ако в теб
приятел се отрони.
Някак дланите ти лягали
пред прага
прашен-
в свободата на придворен.
И от много искреност
претръпнал,
в дъното им
някакъв загива...
Искрено. И в зимния следобед
търси
за нощта си
име.












ПЕТЪЧЕН ПЕЙЗАЖ

Ще слязат стъпките ти
от картината.
Сред ореховата черупка на нощта
ще се събличат
дълго...дълго
пред камината
отминалите есени на чувствата.
Зелените стени ще се събличат
от дневната целувка на дъгата.
Нощта ще бъде птица-
времето ще скрие.
Там, нейде...сред поточето
в съня ти.
А после ще заглъхват
стъпките.
Избродили у мене самотата.
От тялото на пътя
бавно...бавно
ще се разтварят.
В прах. И вятър.































СЕНКИ

Искам да те скрия.
В някой лист
от дъждовната гора
на детството.
Зад една изтрита гара.
И лице...
В паметта на жива есен.
Искам да те скрия,
мила.В сън.
Надалеч
от бъдещите зими.
В топлите очи на друг,
хвърлили
реката ми
в пустиня...
Идва снеговеят...знам.
Нощем пее из улуците...
времето,
което ме лекува днес.
Утре - времето, в което куцам.
Нямам нищо да ти дам.
Само сън е тялото ми.
В капка скита.
С млечно-бялата луна
легна в теб.
Край нощните ракити...




















КОПНЕНИЕ

Да откъсна лицето на спомена.
Вкоравените устни да спра.
Да изпия на залеза виното.
От любов да поплача ...така...
Да съм вярност
в очите на слепия.
Стара болка, попила снега.
Или бялата птица,
която
ти забрави...
Сред чужда земя.
Да изгарям
в пожара на утрото
самотата на твоите коси.
И през тихата есен
на дните си.
Да те чакам.
С последния стих...





























ОПИСАНИЕ НА ЕДИН ДЪЖД

Вали.Отвесно.Игленик
под сенчестата пазва на ноември.
Светът е цял от дрипав дим.
И се разпада. Като всичко земно…

Замята Господ кепчето, повтаря.
И улов търси в мокрите души.
Събаря сам вселенските дувари-
дано реките мътни пресуши.

Вали отвесно.Сякаш по – нетрайни
от кожата на вечен пилигрим
сълзят сърдечните ни тайни.
сред дрипавия хорски дим.

А може би не е приготвил
за толкова удавници по сламка.
Вали над вечерната памет.
И пали сняг в кандилото на мрака
от памтивек по мътната река
в щастливите удавени света.

Но ти си мислиш, че дори
в съня на Господ си завършен.
Една случайност – бучка глина.
Затъваш в собствената зима,
в дълбоката вечерна кал.
И като лудост бавно себе си
до бялото на кости месиш-
от сламки в божията милост
с дъха на първородния си идол.


















ТРАКТАТ

Сред бялата постеля на мъглата
Дървото е настръхнало, безмълвно.
С една корона. И гнезда от вярност.
Или от някога звъняла пролет.
Осъдено дърво. С един щурец,
събрал във него летните си песни.
Дърварите замахват...И навред
потъва в тишина самата есен.
Дъждът връхлита бялата мъгла.
Накацалите птици разпилява.
Високо, нейде над света,
осъмва в себе си мълвата.
Дърварите замахват...И една
Пътека с тях поема. За нататък...
Дървото -днес изсъхнала кора-
попива нощем стъпките ти млади.
А някъде, край сеновала на света,
зелената идилия на нравите
разлиства дните. В мъртвите гнезда.
И спомени от тях си прави.
































СТИХОТВОРЕНИЕ С НЕОЧАКВАН КРАЙ

Наесен дните ми потичат бавно.
И косо някак преминават...
С оранжеви, протрити дрехи.
Надничат в старомодните пространства
очите им. С далечни пътища...
С лица от клони, мъх. И минало.
В ресниците на слънчогледа
наесен дните са роднини.
Пред прага вечер ме очакват.
И палят нощната камина
телата им, попили вятър...
Тогава някъде...у мене
един щурец такъв, окъсан...
събира недопети песни.
И с тях камината покръства.
Щурец, от лятото дотичал,
размеква восък. От мечтите.
И аз, забравил за крилете,
в безкрая падам.
На очите ти...
























ОПИСАНИЕ

Изтърколи се времето
до ръба на среднощните стъпки.
Там, в мънистата слюдени спря.
И се върна обратно. По тъмното...
Като сянка, изплувала в калните длани на пътя,
изтърколи се времето.
И потъна с листата. В съня ми...
Днес поискам ли с него
света преболял да прегърна,
в изветрял от любов трубадур
на безоблачни стихове...
Ще извикам в съня.
Ще извикам, мълчейки...осъмнал.
Твоите земни очи
в този есенен миг да се върнат.
Ще помоля със тях
аз отново, до края си писан,
да разкажа за морския бряг
с побелялата риза на пристана.
В тези стъпки, по лятото слезли...до пламъка,
колко обич е скрита.
От мъха. През сърцето на камък.
- - - - -
Не достигнах далеч.
А едва до последната къща.
На тавана и горе, посред прах
и следи от насъщния,
две - три думи заменяха
в слепия лъч на стената
избелялата снимка от тебе.
С тишината вечерна. След вятъра...



















СЕАНС

Ако много дълго гледаш
към реката,
тя
ще се превърне
в синя сламка.
После с нея ще спасиш
в небето
пътя на отминалото ято.
Птиците при тебе ще се върнат.
И ще носят песни под крилата.
В твоя глас
ще се засели вятър -
много дълго ще е лято...
Облаците ще превърне
в слама.
Сламките - в река...
и тъй нататък.
...Само трябва още днес
(полека)
да измислиш
сън, небе. И вечер.
Иначе и тебе ще засели
някоя река. На дълго гледал...























СПОМЕН

Гласовете ни
бавно умираха.
В листопада сребрист
на ноември.
Тишината внезапно свършваше
с бреговете на твоята усмивка.
И събудени
тука изстиваха
всички спомени от мастилото.
Или късните думи
в шепа
зад завоя, останал след зимата...
Самотата си тръгваше. С лятото.
По смокините. Кея. И залеза.
Гласовете ни бавно се спускаха
с мокри стъпки. В студения пясък.
А косите ти спряха в картината
цветовете на всички посоки.
Бяха тъмни и топло ухаещи.
Бяха някакво мое очакване...
Гласовете ни бавно заглъхваха
край висящия мост на умората.
А навън самотата прелиташе.
От очите на нощните хора
дорисувах съня в твоето име.
Или тихо си казахме "сбогом".





















ПОСЛЕПИС

Те ни очакват-
невидими ефирни пластове,
над нас провесили ръжда,
кафява пръст
в окопал лист от времето на пътя.
И бавно,  ежедневно ни затрупват.
С изровеното дневно битие.
Напомнят ни,  че сме направени
от жили,
изсъхнал вятър,
думи. И небе.
Че сме монетите нетрайност,
разменна част на хилядите живи.
Или живели в нас съдби.
И бавно,  като сън се слягат
в отвесен стълб от билото на някой
по лепкавия нощен дим.
Останал сам, един в стопени свещи,
след паметта за миналите дни- следи.

Кръжи до мен снегът – мъхнат,  ръждиво- болен.
Клатушка се отсам-отвъд
проскубаната божа твар пернати.
И, някога спасили Рим,
разплитат в хиляди парчета бяло злато
мита щастлив за пилигрим,
поникнал в праг от свободата.





















УСЕЩАНЕ

Тъмнее,  ще се откъсне всеки миг
по тетивата
на залеза полепналият восък.
Пиндар ще прочете с вечерен глас
в съня ми единайстата си ода.
В спокойните води на този ден,
завил и дъх, и пазва
сред падналите амфори на зимата.
В изтеклия от жажда ручей синкав
на дневната и нощна Ариадна.
…И само ти – пияна,  жива в мен,
Жена за нощните ми ласки,
Жена  по бързея от дни
в разголената пазва на съня.
Белее тялото ти още
И в нацъфтялото дърво от жажда.
Без цвят и час. И без посока.
На капки се разпада този ден.
На залеза в полепналия восък.
И нов от капките се ражда.
С Пиндар и неговата ода.



























ХРОНИКА НА ЕДНО МЪЖДЕНЕ

От сенките на хълма в теб-
придворни капитани-
потича мъртъв залезът.
Обезглавен.
По гнойници и рани
от деня
тече лечебната вода на светлината.
Тече…
В монитора –разсъхналия шев
от черепа на дневен Йети.
Надкамерно криволичи с дъха
резката твоя от сърцето.
И радваш се, че дишаш.
Че си жив.
В отсрещния  лепен портрет.
Или на чужда вечер
в съня зад  побелелите клавиши.
Че те напускат дневните беди.
И толкоз леко,  безпроблемно
Смъртта танцува  боса, на пети.
В останалия кръг от време.

А с утрото килията затворил,
осъмнал в дните изиграни,
сред сенките на своите капитани-
незрим-
ще се завърнеш в някой друг.
Натъпкан от съсиреци и зима.
И каменен вселенски студ.



















ФАДО СЛЕД ТРИ

    Аз съм само миг случаен,
Неразмътена вода.
     Ив Бонфоа
               

От теб до нощната коса,
опряна  в портата на утрото…
дали това не е бръсначът дрезгав
по гласа,
изровил ланшните ни спомени
на показ.
И пред руините от тях кърви,
пред страстите…Навярно днес
ни спретва зимното си аутодафе
от съвестно нарязани съдби.
От само миг- случаен,  тих…
на неразмътила света  вода.
Преди леда, преди съсирека вечерен,
от който лейди Макбет
така усърдно трие своите длани.
Смъртта- всеядно насекомо-
гнезди в ранената душа.
Там Есента подготвя
нежния си хумус
от златни листи, стъпки,  вятър,  дъжд.
Орисани в плътта, в безсънна лудост.
В гнезда от кал,  отгледали света си.
И в този вечен страх  от  Гарвана на По.
Случайни мигове живот сме.
В разпукнати антични вази.
С трева за смъртници набола.

















СНЯГ

Ефирен бяг на песъчинки божии…
Безгрижни.
Без усилия.
Във мир летят.
Да може тъй
и в мен животът да заспи,
да навали в смъртта.
С единственото многоточие от някой,
разбрал какво е
да си песъчинка.
И в кухите му нощни орбити
до утро да се наплоди светът.

Но драска Господ
из годините,  в ъглите
огнивото си. В праханта прогнила.
И ни искра оттам,  ни божията милост
насреща с теб
дори насън не идват.

Мушици сред спаружен въздух – дните.
Безлики.
Безтелесни.
В мир летят.
Илюзии от сън по вечност – сити.
Мъждукащи свещици бяло,
които мъртъвците в живи палят.
С обесения по лицето миг.





















ЕСЕНЕН АБСАНС

Покажи ми
най-тихата улица
от съня си.
Там, където кипарисите
пускат наволя
лица и шепот
в реката на нощта...Или там,
където есента от теб
облича в погледи
самотата на дъждовните капки...
Намери по стъпките
в очите ми
най-мечтаната гара.
С неизпратени още влакове.
После...заключи
всичките пътища -
някъде в себе си... Някъде -
далече от лошия въздух
и сенките
на едно прощаване.





























ОПУС

Бавно стопявам с устни
паяжината на съня от очите ти.
Навън е поредната утрин
от скучната книга на дните.
Сякаш в мига са родени -
пролетно -жизнени -птиците.
бързат в гнездата си ланшни.
Ние къде ли да идем ...
Вчера и Днес зачертаваме.
В мрачното ложе на залеза.
Утре е толкова минало -
знак от лицето на сянка.
Вечност от грижа и болка -
търсят в нас пристан
децата ни.
Може би в друг свят пораснали,
търсят забравени царства.
...............
Отново е трудна луната.
Изпълни се цяла по склона.
Пъпчива и ...някак рогата.
А аз още чакам гласът ти.
Аз- жител в едно очакване.
Една закъсняла соната.






















ПОРТРЕТ

Една .
И нестинарка.И жарава.
И дъжд.
И улична бразда.
Улучен гълъб...И стрелата.
Едничка...И в живот.
И в смърт.
Осъдена да ражда Вяра.
Прокълната.Отричана.И зла.
В съня на болка.И забрава.
Навярно -и в душата ми такава...
тече. В последната вода.
С реката и нощта укрила жажда.
Сама.
И нестинарка.И жарава.
И блудница.И стълб от длани.
Осъмнала без тяло в мен.Без вятър.
Живее като стрък от чуждо име.
Набола през прозорчето на дните-
трева до изоставен синор.




























КАРТИНА

Реката си отиде днес...
Георги Братанов

Реката си отиде днес.
И млъкнаха върбите.
От дивите и брегове
остана цвят на жито.
Ни сянка.
Нито дъх от сън.
Реката си отиде.
Забрави птичите криле.
И без небе отлитна.
Сама - осъдена душа
по билото на име-
реката си отиде днес...реката си отиде.
Из дъното на паднал бряг
в разсъхнали следи се рони.
Минава облак.Пада мрак.
Но в тъмното очите и говорят.
Реката си отиде днес.От нас.
В човешката проказа.
По шумата на есенния час
погребана в листа и вази.
И като сън остана да зимува -
в една живяла врана.
С око от минала река.
И цвят на стари рани.





















ЕСЕННИ РИСУНКИ ОТ ЕДИН НОЕМВРИ

Сутрин есента е бебе.
С меки слънчеви очи.
В макова река от време.
Кърмена с дактилен стих.

Обед сянка е.Землиста.
Лист от  капчици смола.
В охра.Или в аметисти*.
Пали меката свила.

Вечер е забравено огнище.
Недолюбена жена.
От тъма и коренища
шие зимната мъгла.

А в нощта е сън по тебе-
късно,  някъде след два.
В тихото хорейно време
на недишаща вода.
___________

Аметист- камък  с червеникаво-синьо-лилав цвят. Наречен по името на нимфата Аметис, в която се влюбил богът на виното Дионисий.
Камък на „ новата любов”.
























ВЕЧЕРЕН ТРИПТИХ

Пристигне ли отвън
дъждът,
замръкналият в мене просяк
потъва в дневните си мисли.
С подгизнали от кал обувки.
В листа пред себе си
се взира.
И срича битието там. По буква.
От крайния перон пресипнал,
дъхът му топли пеперуди.
Чакалнята е нощ от зима.
И, свит на две до своя ъгъл,
отпуска някъде дълбоко
ръце и памет…по хастара
на падналите си джобове.
            2
Засипе ли мъгла отвън…
и въздухът потъне в жълтото,
вечерният човек у мен
проклина есента. По тъмно.
И в тъмното рисува.Тебе…
В лица, преминали отдавна.
Ръка за обич търси мракът му.
Да бъде в нищото белязан…
            3
Дори когато мине
край смъртта си,
усетил ,че палачът се приготвя,
самотният човек го поздравява.
И в този миг под брадвата
спокойно
той за душата му се моли.
Възкръснал в третата неделя,
при мене пратеник се връща сякаш
търколил камък.
С лишеи раната покрил.
От хвърлената в други прашка.















ВМЕСТО ЧЕТВЪРТЪК 

Пониква в лист
и в думите умира.
От бряг до бряг
душата суха тича.
Животът все приижда
и неспирно
разражда в мен реката.
На обичал.
Зеленото заспива.
И потъвам. До есен.
В тихата пустиня на листата.
Градът е сляп
и все по-рядко
ме навестяват в него
шумните площади.
Все по-безлико от тълпата
добро и зло за мене спорят.
В крайпътна локва.
Или в блато-
По кръгове от хвърлен камък.
И гледам вятърът без име
сезоните ми как пришпорва.
Подритва пясъчната кожа
след птици, погледи…И хора.
Без страх, без болка
в мен детето
събира своята поляна.
Събира своята умора.
И в падналите епитети,
през крехката трева на мрака,
причаква облака си летен.
А зиме търси в снеговете
заспали пътища…И песни.
Добър или страхлив
е в мен човекът,
когато крие в купичката дневна
една сълза -
животът да разражда.
От бряг до бряг
душата му да тича.
А нощем, в себе си останал,
да топли с дъх
следите. На обичал.

ТЕТРИСИ

Красив е залезът
във този сън.
С небе между море
и късче суша.
Спокойна е водата му.Без дъх
и без платна по вятъра се гонят
в лицето ми
стадата на вълните.
2
Отвориш ли очи,
скалите се разделят.С разпятия
отнякъде потъналите дни
отново хоризонта в тебе виждат.
с тела от нощното море,
засенчили смъртта
по твоите мигли.
От нищото
навярно се повтаряш.
И с всеки цвят, след всяко твое ”сбогом”
далече в моето сърце
звукът на минали пространства
преражда сякаш тишината.
В докосване. На две ръце.
3
Красив е залезът
на твоя ден.
И хубаво, и тъжно е навярно
за просякът,
довлякъл ъгъла си в плен.
По уличния ситен шепот.
Затиснал глад с неделното петаче.
С пресипналия дъх на времето
в лицето му линее залезът
от края на съня ти.И влачи
кърпената вечер.













4
Там палят нощните огньове.
И оживяват в теб
косите им , захвърлени по вятъра.
В телата на тръстиките от мрака,
в лицето мълчаливо на водата.
Понесла хляба на съдбата си,
душата днес е призрачният кораб.
Все иска, а не може да отплава.
Далеч от сянка делнична на хора,
от пясъка след твоето “сбогом”…
душата ти у мен,
от нищото навярно,
след всеки цвят и звук
ще се повтаря…














































* * *
Пусни мъжете.
Нека влязат.
Дъхът им да се навали.
Лица - белязани по памет.
Ръцете – плетени съдби.
Пусни ги…Да се наговорят.
С напъпили в копнеж тела.
Безименни – като пароли.
Нарочни – като имена.
Ще ти свалят звезди.
От мрака.
Ще ти говорят.
За Сафо.
Сънят им
да се навали изчакай.
В листо от дневника –живот.
Пусни ги после…Да си идат.
Бездънно празна. И сама.
В една любовна панихида
задраскай всички имена.






























ИЛЮЗИЯ

Като бряг аз те нося.
Като мъртво вълнение.
Като топла вечерна скала.
Нежна моя и вечна зависимост.
Посребряла в луни от листа.
В самотата следобеден пристан
на сънувани летни тела…Нося те-
топла зеница
от потънал в неделите глас.
Нося те.Сладка илюзия,
че съм жив в преброените дни.
Че вечерникът тръгва от мене.
И потъва.Сред твоите очи.
Нося те- камък за пазва.
Или дъх на зелена вълна.
Омагьосан.
Пустинник от бягства
в своя път аз те нося
и знам,
че със тебе до болка съм сраснал.
Оголял. Без небе.И без храм.

Саморасляк от нечие зърно,
Скитник в твоята свобода…
оживявам,  съня си повторил,
в тази нощна неделна тъма.