И денят е тъжен,
щом един без друг
съмваме сами.
И сърдита е нощта,
бродила по тъмни пътища
кога е без луна, звезди.
В ръцете си студени
побрали сме със теб
ослепяла самота,
която ни обсебва,
а ни липсва нежност.
По среднощните мълчания
на тихата безбрежност
мислено ти пиша думи
за изгреви със слънчогледи
и залези, като разплискани
от ръката на художник,
разсмели се до алено.
А всеки миг пъпли в мен едва
по дъгата на часовника отсреща.
И разбирам, пак разбирам,
че най боли от разстоянието,
което мен от теб разделя.
По спиралата на тоз живот,
който в гърдите ми напира,
тръпчиво вино снощи пих,
сякаш че отрова във вените
сама за смърт наливах…
И чертаех мислен път пред мен,
който все към теб ме води,
а аз вървя… вървя… вървя…
но все при теб не стигам.
И не мога…
Разстояния
© Copyright: Йорданка Радева, 2015
Свидетельство о публикации №115052303930
Свидетельство о публикации №115052303930
Рецензии