Слово о полку Игореве

„СЛОВО О ПОЛКУ ИГОРЕВЕ (СЛОВО О ПОХОДЕ ИГОРЕВОМ, ИГОРЯ, СЫНА СВЯТОСЛАВОВА, ВНУКА ОЛЕГОВА)”
Неизвестный автор (ХII в.)
                Древнерусский текст: http://www.stihi.ru/2013/10/14/6795
                Перевод с древнерусского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


СЛОВО ЗА ПОЛКА НА ИГОР (СЛОВО ЗА ПОХОДА НА ИГОР – ИГОР, СИН НА СВЯТОСЛАВ, ВНУК НА ОЛЕГ)

Не е ли време, братя, със старовремски думи таз повест да разкажем – за похода на Игор, Игор Святославич? Таз песен да започнем за станали събития, за истински неща, а не с измислиците на Боян! Боян е вещ в словата, но щом засъчинява, в дървета се оплита и като вълк се скита, като орел под облаци облита. За прежни времена на битки щом си спомни, соколи десет пуска срещу ято лебеди и първият догонен лебед пее за грохналия Ярослав, за храбрия Мстислав, заклал Редед пред полкове касожски, за аления Роман Святославич. Но не соколи десет срещу ято лебедово е Боян изпратил, братя, а своите пророчески умели пръсти върху живи струни е полагал и те за княжеската слава са гърмели.

Да почнем, братя, тази повест от стария ни Владимир до днешния ни Игор, който, със смелост закален, заострил мъжество и боен дух в сърцето, поведе храбрите си полкове към половецката земя, за да гради земята руска.

Погледна Игор слънцето и зърна, че тъмнината на светилото войската е покрила, и каза Игор на дружината си: „Братя и дружина! Ний по-добре е в битката да паднем, ала в плен да не попаднем, да оседлаем, братя, бързите коне и синия простор на Дон да видим!” И запечатаха се думите на княза от небесното видение за Дон велики: „Аз искам – каза – копие да счупя в степи половецки с вас, руснаци! Аз да загина искам или да отпия с шлем вода от Дон.”

О, ти, Бояне, славей на предишно време! Ако възпееш тези полкове със славееви трели и мисълта ти скача по дърветата, умът ти облаци облита, изплитайки сред славата и старо, и сегашно време, и като вълк обхождайки Троянова пътека от поля към планини, така тогава ще се носи славата на Игор, внук на Олег: „Не буря е соколите отнесла през полетата широки, а към великия ни Дон летят ятата птици.” Или така започвала би тя, пророк Бояне, внук на Велес: „Конете цвилят след реката Сула, прозвънва славата на Киев! Тръбят тръбите в Новгород и знамена в Путивл се веят!”

Дочака Игор своя мил брат Всеволод. И буй-тур Всеволод му каза: „Ти светла светлина си, брате Игор! Двамата сме Святославичи. Ти оседлавай, брате, бързите коне, а моите коне при Курск отдавна чакат. Куряните ми са дружина опитна – те под тръбите са повивани, под шлемовете са отгледани, с върха на копието са отхранени; обходени от тях са пътищата, рововете са познати, лъковете са опънати, колчаните отворени, а сабите наострени; те като сиви вълци скачат из полето и търсят чест за себе си, за княза търсят слава.”

Тогава се качи на златното си стреме Игор, по полето чисто тръгна князът. Помръкна слънцето и мракът пътя прегради; тъмата, предвещала буря, с гръм птиците пробуди, зверовете сепна. Прикри се дивото и от върха на дървесата крясна и заповяда да се подчини земята непозната. И Волга, и Поморие, Сурожа и Корсуня, а и ти, тмутаракански идол! Половците по пътищата неотъпкани към Дон велики вече тичат, каруците им скърцат в полунощ и като лебеди подплашени пищят и съскат.

Повежда войните си Игор и към Дон ги води. А бедата дебне, по дъбовете птиците злокобят, по оврази вълци буря викат, а орлите с грак приканват костите на зверовете и лисици джавкат срещу щитове червени. О, руска ширнала земя, ти вече скриваш се зад хълма!

Загасва дълга нощ. Но ето, зората светлина припалва, мъгла поляните покрива; заспиват дрязгите на славеите, говор на гарджета се пробужда. Руснаците с червени щитове широките поля преграждат и търсят чест за себе си, за княза търсят слава.

И в петък сутринта те половецките войски нечисти стъпкаха, обсипвайки полето със стрели, повлякоха красивите девойки половецки, а с тях и злато, и коприни, скъпи украшения. В кожуси, плащове и чулове прекарваха по мостовете през блата и мочурливи местности червени знамена от половецки всякакви бродерии, хоругви бели, ярки конски пряпорци със сребърни захватки – на храбрия княз Святославич!

В степта почива храброто гнездо на Олег. Тъй далеч е долетяло! Не е родено за обиди то ни от сокол, ни от хвъркато, ни от тебе, черен гарване, неверник половчанин! Гзак бяга като сив вълк, а Кончак следите му утъпква в път към Дон велики.

И кървави зари на следващия ден разсъмването възвестяват; морето праща черни облаци, които искат да затулят четирте слънца, а в тях боботят мълнии. Приижда страшен гръм! Вали, дъжд от стрели изпраща Дон. Ту копие се чупи в гръд, ту сабя чука върху половецки шлем в района на река Каяла там до Дон велики. О, руска ширнала земя, зад хълма вече скри се!

И ето, ветровете, внуци на Стрибог, обвяват от морето със стрели към храбро крачещите полкове на Игор. Земята тътне, мътни са реките, прах степта засипва; тревожно знамената известяват, че половците от Дон и от морето идват и от всичките посоки полковете руски обкръжават. Децата бесови крещят и със стена степта разделят, а храбрите руснаци степ с червените си щитове преграждат.

Яр-туре Всеволод! Сражаваш се отпред пред всички, стрели в поганците изпращаш, с дамаски меч разсичаш ризниците вражи. След теб, където да препускаш, присвяткайки със своя златен шлем, лежат главите половецки нечестиви и шлемове аварски, от теб посечени със закалена сабя, смел яр-туре Всеволод. Какво са раните за този, който забравил е живота и честта си, град Чернигов и бащината златна маска, привичките и обичаите на своята прекрасна мила Глебовна.

Били са времена Троянови, години Ярославови отминаха и бяха походи на Олег, Олег Святославович. Нали с меч Олег изкова скандала, стрели пося в земята и златното му стреме в град Тмутаракан навлезе, тоз звън дочува Всеволод, великият потомък Ярославов, а Владимир пък всяка сутрин ушите свои в Чернигов залага. А самохвалството до съд докара жадния за слава Борис Вячеславич и смъртен зеленящ покров застла в тревата от коило заради обида на храбрия и млад княз Олег. Между угорски коне-раванлии по същата река Каяла баща си Святополк прекара към святата София в Киев. По времето, когато при Олег Гориславич се засяваше и никнеше враждата, загиваше родината на внука на Даждбог и в крамолите княжески човешките животи се скъсяваха. По руските земи тогава рядко си подвикваха орачи, но често грачеха зловещо гарвани, поделяйки си труповете, а гарджетата от грака се опиваха и литваха за плячка. Било е тъй в онези походи и битки, но за битка като днешната не се е чувало.

От ранно утро та до късна вечер и от късна вечер до разсъмване летят стрелите закалени, тряскат сабите по шлемове, пронизват копия дамаски в непознати степи сред земите половецки. Под конските копита черната земя със сиви кости е засята и с кръв полята е; те с мъка се изкачваха по руската земя.

Какво шуми, какво звъни преди зората някъде в далечината? Там Игор полковете връща, жал му е за Всеволод, при брата мил на помощ. И ден се бият, втори ден се бият, но на третия по пладне знамената Игорови падат покосени. Тук, на брега на бързата Каяла, братята разделят се, тук кървавото вино бе изпито и свършиха пируването храбрите руснаци: те сватовете щедро напоиха, но паднаха убити за земята руска. Тревата жалостива ги покрива и дърветата планински към земята им се скланят.

И времена невесели настъпили са вече, братя, степта изсмука руските ни сили. Обида заклини се във войските на Даждбожия потомък, като мома върху земя Троянова пристъпи и замаха с лебедов размах над сините вълни на Дон: с това прогони времена щастливи. Така войната на князете срещу нечестивците приключи, защото казал беше брат на брата: „И това е мое, и това е също мое!” Докато си говореха князете за малкото „това голямо”, ковяха разправии свои. А поганците от вси страни прииждаха с победите си сред земята руска.

О, как далече прелетя соколът, убиващ птици, към морето! А храбрата войска на Игор вече няма да възкръсне! И плач се занарежда, и стенание понесе се по руската земя, от пламналия рог посята с огън. Изплакаха очите си жените руски, нареждайки: „До наште мили вече няма да сме в сговор, ни с мислите, ни с думите им, ний с очите си не ще ги запленяваме и злато и сребро в ръцете си не ще държим!”

Застена, братя, Киев в тежка мъка, а Чернигов от зли беди застена. Тъга разля се по земята руска, като река нахлу печал безмерна по земята руска. Князете докато си крамоли прехвърлят, то нечестивците победно руската земя нападат и с дан от катерича кожа всеки двор облагат.

Нали тез двама храбри Святославичи – Игор и Всеволод, събудили са злото, което с буря бе приспал баща им Святослав велики Киевски: докарал свойте силни полкове и закалени мечове, навлязал сред земята половецка, потъпкал хълмове и низини, реки и езера размътил, потоци спрял и пресушил блата; от полкове погански половецки той лукомореца Кобяк като виелица изтръгна – и бе Кобяк съборен в Киев, в твърдината Святославова. Тогава немци и венецианци, тогава гърци и моравци, пяли за славата на Святослав, сега упрекват Игор, че князът плячката е потопил на дъното на половецката река Каяла и златото си разпилял е. А след това княз Игор се премести от седлото златно на седлото робско. И помрачняха градските стени, веселието секна.

А Святослав тревожен сън видял на хълмовете в Киев: „През тази нощ покриваха ме на легло от тис с покров от черно – казва, – със светло вино черпеха ме, но примесено бе с мъка, изсипваха големи бисери от празните колчани половецки на гърдите ми и величаеха ме. И покривът на моята обител златовръха вече бе без княз, а на ливади там до Плеснеск в нощта безкрайна сиви врани грачеха.”

И казали болярите на княза: „Скръбта е разума ти покорила, княже. Нали, когато два сокола отлетяха от трона златен на баща ти, те искаха Тмутаракан да завладеят и с шлемове вода от Дон да пият. Ала поганците посякоха крилата им със сабите си и соколите с вериги оковаха.

Бе тъмно в този трети ден, когато помръкнаха слънцата: двата стълба пурпурни угаснаха, а с тях и двата млади месеца на Олег и на Святослав се с мрак покриха и потъна сред морето дързостта им към поганците. Тъмата на река Каяла надделя над светлината и като котило от гепарди се разпръснаха по руската земя половци. Позор натисна славата, насилието надделя над свободата и птица Див се просна на земята. И готските красавици, запяли на брега на синьото море, звънтейки с руско злато, възпяха времето на Бус и мъст за ханския провал на Шарокан таяха. Загубихме, дружина, своето веселие.”

Великият ни Святослав тогава, отронил златно слово, със сълзи примесено, изрече: „Вие, синове, о, Игоре и Всеволоде, избързахте земята половецка с мечове да кървавите в търсене на слава; нечестно ги надвихте и без чест кръвта поганска ляхте. Сърцата ви са храбри, от стомана здрава изковани са и в смелост закалени. Какво ли на главата моя бяла натворихте!

Не виждам вече аз властта на силния, богатия и водещия много войни мой брат Ярослав, делил победи с черниговските боляри и с войводите, с татраните, с шелбирите, с топчаките, с ревугите, с олберите. Нали без щитове, с кинджалите си само с буйни възгласи те полковете побеждаваха и на предците славата разнасяха.

Но вие рекохте: „Ще се окуражаваме сами, за себе си ще грабнем прежна слава и предстоящата сами ще поделим!” Възможно ли е, братя, старец да се подмлади! Соколът, щом перата си смени, разбива птици и гнездото си предпазва от обиди. Но е беда, че князът не помага – лоши времена ни връхлетяха. Край Римов жънат вопли саби половецки, а Владимир е в руини. Тъга и мъка са затиснали син Глебов!”

Велики княже Всеволод! Не мислиш ли да долетиш тук отдалеч, престола златен бащин да опазиш? Нали с греблата си ти можеш Волга да разплискаш, а Дон със шлем да изгребеш! Ако бе тук, робинята би струвала стотинка, а робът струвал би петаче. Нали ти можеш сушата със живи катапулти да обстрелваш – с Глебовите храбри синове.

Ти, буйни Рюрик, а и ти, Давид! Къде са шлемовете позлатени на бойците ви – не плаваха ли те сред кръв? И не ревяха ли дружините ви храбри като диви бикове, ранявани от саби закалени на поле незнайно? Стъпете, почитаеми, на златно стреме и отмъстете за обидата на времето, за руската земя, за раните на Игор, този храбър Святославич!

Галицки Осмомисли Ярославе! Седиш високо ти на своя изкован от злато трон, със своите железни полкове подпираш планини унгарски, спираш пътища пред краля и вратите дунавски затваряш; хвърляйки съкровища през облаците, кораби редиш до Дунав. Щом бурите ти обтекат земите, отваряш портите на Киев и от престола златен бащин по султаните в страни далечни стреляш. Ти стреляй, господарю, и в Кончак, мъсти на роба нечестив за руската земя, за раните на Игор, този храбър Святославич!

Ти, славни Роман, а и ти, Мстислав! Зове към подвизи ума ви мисъл смела. Към подвизи безстрашни излетиш ли, като сокол си, реещ се сред вятъра, и се стремиш да изпревариш птицата по смелост. Нали под своите латински шлемове железни мрежи имат ваште войни? Трепереше от тях земята и народи от страни далечни – фини, литовци и латиши, и черкези, и половци – свалиха копията свои и главите си склониха под стоманените мечове. Ала помръкна, княже, блясъкът на слънцето за Игор и дърветата с беди листа отронват; по Русия и край Сула градовете поделиха си. А храбрата войска на Игор няма да възкръсне! Дон, княже, вика те, зове князете към победа, за бран жестока вече бързат храбрите князе Олеговичи.

Ингваре, Всеволоде, а и вие тримата Мстиславичи – соколи шестокрили от добро гнездо сте! Не чрез победи своите владения получихте! Къде са златните ви шлемове и щитовете ви, и копията бойни? Вий затворете портите на ширното поле и в бран посейте своите стрели изострени – за руската земя, за раните на Игор, този храбър Святославич.

А Сула вече не обтича струи сребърни към град Переяславл, под крясъците на неверниците Двина влачи мътните води към тези страшни полочани. Единствен само Изяслав, синът Василков, прозвъни по шлемове литовски с острите си мечове, надминал славата на дядо си Всеслав, ала под алените щитове щом от литовски мечове бе повален върху окървавената трева, така изрече той: „Дружината ти, княже, от крила на птици бе наконтена, а зверовете кърви близаха от нея!” И нямаше го братът Брячислав, ни другият помогна – Всеволод. Тъй, в самота, през злобната огърлица напусна храброто му тяло бисерната му душа. Униват гласове, изчезват веселби, тръбят тръбите градски.

Ти, Ярослав, и вие, внуци на Всеслав! Сведете вече знамена, сложете в ножниците мечове нащърбени, защото на дедите славата загубихте. Със свойте крамоли насочвате неверниците към земята руска, към достоянието на Всеслав. Нали с междуособиците тръгна насилието от земята половецка!

На седмия Троянов век Всеслав изтегли жребий за любимата девица. Улучил сгодния момент, на коня седна и към Киевград препусна, и там докосна с копие престола златен киевски. А в полунощ като опасен звяр, покрит със синкави мъгли, из Белгород препусна и до сутринта успех постигна: отвори портите на Новгород, оспори славата на Ярослав и като вълк се втурна от Дудутка до Немига. А край Немига стелят снопи от глави, вършеят със стоманени вериги, душата на хармана на живота слагат и от тялото отвяват. Поляти с кръв са бреговете на Немига, засяти са били със зло, засяти с костите на синовете руски. А княз Всеслав е съдел людете, управниците градски уговарял и по вълчи нощем бродел: по първите петли от Киев до Тмуторокан кръстосвал и като вълк на Хорс великия пресичал пътя. В Полоцк щом прозвънявала за утринна молитва медната камбана на Света София, той в Киев този звън дочувал. Душа всемъдра в храбро тяло имал той, но често го връхлитали беди. Отдавна прозорливият Боян разумна приказка му бе изрекъл: „Нито на хитрия, нито на сръчния, нито на птицата изкусна Божи съд ще се размине!”

О, нека стене руската земя, припомняйки си прежни времена и предните князе. За онзи, стария владетел Владимир, не е било възможно да се прикове към киевските планини, но знамената му сега са Рюрикови, както и Давидови, и вече поотделно знамената се развяват, вече копията в несъгласие припяват.

Край Дунава гласът на Ярославна се дочува като кукувица неочаквана, която рано кука: „Над Дунава аз като кукувица ще летя – изрича тя, – ръкав копринен ще намокря там, в река Каяла, и ще изтрия кървавите рани княжески от силното му тяло.”

А сутринта край градската стена в Путивл нарежда плачещата Ярославна: „О, ветре-ветрище! Защо насреща духаш, господарю? Защо тъй бързо на крилата си въздушни носиш вражески стрели към войните на моя мил? Не ти ли е достатъчно високо облаците да раздухваш и по синьото море да люшкаш кораби? Защо в тревите моето веселие разпръсна, господарю?”

Край градската стена в Путивл нарежда рано плачещата Ярославна: „О, Днепър славен! Ти каменните планини през половецката земя проби. Опази Святославовите лодки до Кобяковия лагер. Докарай, господарю, моя мил при мен, за да не му изпращам сутрин сълзи по морето.”

Край градската стена в Путивл нарежда рано плачещата Ярославна: „Светло трижди пресветло слънце! За всички ти си топло и прекрасно. Защо, владетелю, простря лъчи изгарящи над войните на моя мил? В поле безводно с жажда лъковете им усука и колчаните затъкна с мъка.”

Разпени се морето в полунощ, докараха мъглите урагани. А Бог показа на княз Игор пътя от земята половецка към земята руска, към престола златен бащин. Изгасват вечерта зарите. Игор спи, будува Игор, мислено измерва Игор дължината на полята от великия Дон чак до малкия Донец. А в полунощ Оврул препусна с коня зад реката; нека князът се усети може ли да бъде Игор в плен. И закрещя, затрополи земята, зашумя тревата, половецки шатри се раздвижиха. И се затича като хермелин княз Игор към тръстиките, тъй както бяла патица стреми се към вода. На бързия си кон се метна, а от коня после като сив вълк скочи. На Донец към кривулиците затича, полетял като сокол под облаците, трепещ лебеди и гъски за закуска, обед и вечеря. А когато Игор полетя като сокол, тогава като вълк Оврул го погна, пръскайки след себе си роса студена; скоро двамата конете бързи умориха.

И промълви Донец: „О, княже Игоре! Не бяха ли достатъчно за теб величията, за Кончак омразата, а за земята руска веселбите!” И рече Игор: „О, Донец! Не беше ли достатъчно за теб величието да люлееш княза на вълните си, на своите сребристи брегове за него ти треви зелени да разстилаш, под сенки на разлистени дървета с топлите мъгли да го обличаш и да го пазиш, както пазиш птица над водите, чайка над вълните, патица сред ветровете. Не е такава – каза той – реката Стугна: с малката си струя тя погълна чужди вади и потоци и във вир до мрачните си брегове удави юношата Ростислав.” Край тъмни брегове на Днепър майката на Ростислав оплаква младия княз Ростислав. Повяхнаха от скръб цветята, а дърветата с тъга корони към земята сведоха.

Не свраки са заграчили, а по следите Игорови яздеха Гзак и Кончак. Тогава враните не гъгнеха, а гаргите замлъкнаха и свраките не грачеха, само змии пълзяха. С почукване кълвачи пътя към реката сочеха, а славеите изгрева вестяха с песните си весели. Гзаг на Кончак говореше: „Ако соколът към гнездото си лети, то да простреляме соколчето му със стрелите позлатени.” Кончак на Гзак говореше: „Ако соколът към гнездото си лети, соколчето да оплетеме като прелестна девица.” И Гзак отвърна на Кончак: „Ако го оплетеме като прелестна девица, няма да имаме нито соколче, нито прелестна девица и ще започнат да ни бият птиците в полето половецко.”  
Тъй песнотворецът Боян разказваше за времената стари и пееше за походите Святославови, за Ярослав и Олеговото потомство: „Тежко й на главата, ако е без плещи, и в беда е тялото, щом без глава е...” – така в беда е руската земя без Игор. Щом на небето свети слънцето, княз Игор е на руската земя. Край Дунава девици пеят, гласовете им се вият през морето чак до Киев. А Игор язди по Боричев към светата Пирогошча богородица. Селата радостни са, градовете – весели.

Нека възпеем славата на старите князе, а след това и младите ще величаем. Слава на Игор Святославович, на буй-тур Всеволод и на Владимир Игорович! Нека бъдат здрави и князете, и дружината, воювали за християните против нашествията на неверниците! Да бъде слава за князете и дружината! Амин.

               1187-1188 г.


Ударения
СЛО́ВО ЗА ПО́ЛКА НА И́ГОР (СЛО́ВО ЗА ПО́ХОДА НА И́ГОР – И́ГОР, СИ́Н НА СВЯТОСЛА́В, ВНУ́К НА О́ЛЕГ)

Не е́ ли вре́ме, бра́тя, със старовре́мски ду́ми таз по́вест да разка́жем – за по́хода на И́гор, И́гор Святосла́вич? Таз пе́сен да запо́чнем за ста́нали съби́тия, за и́стински неща́, а не́ с изми́слиците на Боя́н! Боя́н е ве́шт в слова́та, но што́м засъчиня́ва, в дърве́та се опли́та и като въ́лк се ски́та, като оре́л под о́блаци обли́та. За пре́жни времена́ на би́тки што́м си спо́мни, соко́ли де́сет пу́ска срешту я́то ле́беди и пъ́рвият дого́нен ле́бед пе́е за гро́хналия Яросла́в, за хра́брия Мстисла́в, закла́л Реде́д пред по́лкове касо́жски, за а́ления Ро́ман Святосла́вич. Но не́ соко́ли де́сет срешту я́то ле́бедово е Боя́н изпра́тил, бра́тя, а сво́ите проро́чески уме́ли пръ́сти върху жи́ви стру́ни е пола́гал и те́ за кня́жеската сла́ва са гърме́ли.

Да по́чнем, бра́тя, та́зи по́вест от ста́рия ни Владими́р до дне́шния ни И́гор, ко́йто, със сме́лост закале́н, зао́стрил мъжество́ и бо́ен ду́х в сърце́то, пове́де хра́брите си по́лкове към полове́цката земя́, за да гради́ земя́та ру́ска.

Погле́дна И́гор слъ́нцето и зъ́рна, че тъмнина́та на свети́лото войска́та е покри́ла, и ка́за И́гор на дружи́ната си: „Бра́тя и дружи́на! Ний по́-добре́ е в би́тката да па́днем, ала в пле́н да не попа́днем, да оседла́ем, бра́тя, бъ́рзите коне́ и си́ния просто́р на До́н да ви́дим!” И запеча́таха се ду́мите на кня́за от небе́сното виде́ние за До́н вели́ки: „Аз и́скам – ка́за – ко́пие да счу́пя в сте́пи полове́цки с ва́с, русна́ци! Аз да заги́на и́скам или да отпи́я с шле́м вода́ от До́н.”

О, ти́, Боя́не, сла́вей на преди́шно вре́ме! Ако възпе́еш те́зи по́лкове със сла́вееви тре́ли и мисълта́ ти ска́ча по дърве́тата, умъ́т ти о́блаци обли́та, изпли́тайки сред сла́вата и ста́ро, и сега́шно вре́ме, и като въ́лк обхо́ждайки Троя́нова пъте́ка от поля́ към планини́, така́ тога́ва ште се но́си сла́вата на И́гор, вну́к на О́лег: „Не бу́ря е соко́лите отне́сла през поле́тата широ́ки, а към вели́кия ни До́н летя́т ята́та пти́ци.” Или така́ запо́чвала би тя́, проро́к Боя́не, вну́к на Ве́лес: „Коне́те цви́лят след река́та Су́ла, прозвъ́нва сла́вата на Ки́ев! Тръбя́т тръби́те в Новгоро́д и знамена́ в Пути́вл се ве́ят!”

Доча́ка И́гор сво́я ми́л брат Всеволо́д. И бу́й-тур Всеволо́д му ка́за: „Ти све́тла светлина́ си, бра́те И́гор! Два́мата сме Святосла́вичи. Ти оседла́вай, бра́те, бъ́рзите коне́, а мо́ите коне́ при Ку́рск отда́вна ча́кат. Куря́ните ми са дружи́на о́питна – те под тръби́те са пови́вани, под шле́мовете са отгле́дани, с върха́ на ко́пието са отхра́нени; обхо́дени от тя́х са пъ́тиштата, ро́вовете са позна́ти, лъ́ковете са опъ́нати, колча́ните отво́рени, а са́бите нао́стрени; те като си́ви въ́лци ска́чат из поле́то и тъ́рсят че́ст за се́бе си, за кня́за тъ́рсят сла́ва.”

Тога́ва се качи́ на зла́тното си стре́ме И́гор, по поле́то чи́сто тръ́гна кня́зът. Помръ́кна слъ́нцето и мра́кът пъ́тя прегради́; тъма́та, предвешта́ла бу́ря, с гръм пти́ците пробу́ди, зверове́те се́пна. Прикри́ се ди́вото и от върха́ на дървеса́та кря́сна и заповя́да да се подчини́ земя́та непозна́та. И Во́лга, и Помо́рие, Суро́жа и Корсу́ня, а и ти́, тмутарака́нски и́дол! Поло́вците по пъ́тиштата неотъ́пкани към До́н вели́ки ве́че ти́чат, кару́ците им скъ́рцат в полуно́шт и като ле́беди подпла́шени пиштя́т и съ́скат.

Пове́жда во́йните си И́гор и към До́н ги во́ди. А беда́та де́бне, по дъ́бовете пти́ците злоко́бят, по овра́зи въ́лци бу́ря ви́кат, а орли́те с гра́к прика́нват ко́стите на зверове́те и лиси́ци джа́вкат срещу шти́тове черве́ни. О, ру́ска ши́рнала земя́, ти ве́че скри́ваш се зад хъ́лма!

Зага́сва дъ́лга но́шт. Но е́то, зора́та светлина́ припа́лва, мъгла́ поля́ните покри́ва; заспи́ват дря́згите на сла́веите, го́вор на гардже́та се пробу́жда. Русна́ците с черве́ни шти́тове широ́ките поля́ прегра́ждат и тъ́рсят че́ст за се́бе си, за кня́за тъ́рсят сла́ва.

И в пе́тък сутринта́ те полове́цките войски́ нечи́сти стъ́пкаха, обси́пвайки поле́то със стрели́, повля́коха краси́вите дево́йки полове́цки, а с тя́х и зла́то, и копри́ни, скъ́пи украше́ния. В кожу́си, пла́штове и чу́лове прека́рваха по мо́стовете през блата́ и мочурли́ви ме́стности черве́ни знамена́ от полове́цки вся́какви броде́рии, хору́гви бе́ли, я́рки ко́нски пря́порци със сре́бърни захва́тки – на хра́брия княз Святосла́вич!

В степта́ почи́ва хра́брото гнездо́ на О́лег. Тъ́й дале́ч е долетя́ло! Не е́ роде́но за оби́ди то ни от соко́л, ни от хвърка́то, ни от те́бе, че́рен га́рване, неве́рник половча́нин! Гзак бя́га като си́в вълк, а Конча́к следи́те му утъ́пква в пъ́т към До́н вели́ки.

И къ́рвави зари́ на сле́дваштия де́н разсъ́мването възвестя́ват; море́то пра́шта че́рни о́блаци, кои́то и́скат да зату́лят четирте́ слънца́, а в тя́х бобо́тят мъ́лнии. Прии́жда стра́шен гръ́м! Вали́, дъжд от стрели́ изпра́шта До́н. Ту ко́пие се чу́пи в гръ́д, ту са́бя чу́ка върху полове́цки шле́м в райо́на на река́ Кая́ла та́м до До́н вели́ки. О, ру́ска ши́рнала земя́, зад хъ́лма ве́че скри́ се!

И е́то, ветрове́те, вну́ци на Стрибо́г, обвя́ват от море́то със стрели́ към хра́бро кра́чештите по́лкове на И́гор. Земя́та тъ́тне, мъ́тни са реки́те, пра́х степта́ заси́пва; трево́жно знамена́та известя́ват, че поло́вците от До́н и от море́то и́дват и от вси́чките посо́ки по́лковете ру́ски обкръжа́ват. Деца́та бе́сови крештя́т и със стена́ степта́ разде́лят, а хра́брите русна́ци сте́п с черве́ните си шти́тове прегра́ждат.

Яр-ту́ре Всеволо́д! Сража́ваш се отпре́д пред вси́чки, стрели́ в пога́нците изпра́шташ, с дама́ски ме́ч разси́чаш ри́зниците вра́жи. След те́б, къде́то да препу́скаш, присвя́ткайки със сво́я зла́тен шле́м, лежа́т глави́те полове́цки нечести́ви и шле́мове ава́рски, от те́б посе́чени със закале́на са́бя, сме́л яр-ту́ре Всеволо́д. Какво́ са ра́ните за то́зи, ко́йто забра́вил е живо́та и честта́ си, град Черниго́в и ба́штината зла́тна ма́ска, приви́чките и обича́ите на сво́ята прекра́сна ми́ла Гле́бовна.

Били́ са времена́ Троя́нови, годи́ни Яросла́вови отми́наха и бя́ха по́ходи на О́лег, О́лег Святосла́вович. Нали́ с меч О́лег изкова́ сканда́ла, стрели́ пося́ в земя́та и зла́тното му стре́ме в град Тмутарака́н навле́зе, тоз звъ́н дочу́ва Всеволо́д, вели́кият пото́мък Яросла́вов, а Влади́мир пък вся́ка су́трин уши́те сво́и в Черниго́в зала́га. А самохва́лството до съ́д дока́ра жа́дния за сла́ва Бори́с Вячесла́вич и смъ́ртен зеленя́шт покро́в застла́ в трева́та от кои́ло заради́ оби́да на хра́брия и мла́д княз О́лег. Между́ уго́рски коне́-раванли́и по съ́штата река́ Кая́ла башта́ си Святопо́лк прека́ра към свя́тата Софи́я в Ки́ев. По вре́мето, кога́то при О́лег Горисла́вич се зася́ваше и ни́кнеше вражда́та, заги́ваше роди́ната на вну́ка на Даждбо́г и в крамоли́те кня́жески чове́шките живо́ти се скъся́ваха. По ру́ските земи́ тога́ва ря́дко си подви́кваха ора́чи, но че́сто гра́чеха злове́што га́рвани, поде́ляйки си тру́повете, а гардже́тата от гра́ка се опи́ваха и ли́тваха за пля́чка. Било́ е тъ́й в оне́зи по́ходи и би́тки, но за би́тка като дне́шната не се́ е чу́вало.

От ра́нно у́тро та до къ́сна ве́чер и от къ́сна ве́чер до разсъ́мване летя́т стрели́те закале́ни, тря́скат са́бите по шле́мове, прони́зват ко́пия дама́ски в непозна́ти сте́пи сред земи́те полове́цки. Под ко́нските копи́та че́рната земя́ със си́ви ко́сти е зася́та и с кръ́в поля́та е; те с мъ́ка се изка́чваха по ру́ската земя́.

Какво́ шуми́, какво́ звъни́ преди́ зора́та ня́къде в далечина́та? Там И́гор по́лковете връ́шта, жа́л му е за Всеволо́д, при бра́та ми́л на по́мошт. И де́н се би́ят, вто́ри де́н се би́ят, но на тре́тия по пла́дне знамена́та И́горови па́дат покосе́ни. Ту́к, на брега́ на бъ́рзата Кая́ла, бра́тята разде́лят се, тук къ́рвавото ви́но бе́ изпи́то и свъ́ршиха пиру́ването хра́брите русна́ци: те сва́товете ште́дро напои́ха, но па́днаха уби́ти за земя́та ру́ска. Трева́та жалости́ва ги покри́ва и дърве́тата плани́нски към земя́та им се скла́нят.

И времена́ неве́сели настъ́пили са ве́че, бра́тя, степта́ изсму́ка ру́ските ни си́ли. Оби́да заклини́ се във войски́те на Даждбо́жия пото́мък, като мома́ върху земя́ Троя́нова пристъ́пи и зама́ха с ле́бедов разма́х над си́ните вълни́ на До́н: с това́ прого́ни времена́ штастли́ви. Така́ война́та на князе́те срешту нечести́вците приклю́чи, зашто́то ка́зал бе́ше бра́т на бра́та: „И това́ е мо́е, и това́ е съ́што мо́е!” Докато си гово́реха князе́те за ма́лкото „това́ голя́мо”, ковя́ха разправи́и сво́и. А пога́нците от вси́ страни́ прии́ждаха с побе́дите си сред земя́та ру́ска.

О, ка́к дале́че прелетя́ соко́лът, уби́вашт пти́ци, към море́то! А хра́брата войска́ на И́гор ве́че ня́ма да възкръ́сне! И пла́ч се занаре́жда, и стена́ние поне́се се по ру́ската земя́, от пла́мналия ро́г пося́та с о́гън. Изпла́каха очи́те си жени́те ру́ски, наре́ждайки: „До на́ште ми́ли ве́че ня́ма да сме в сго́вор, ни с ми́слите, ни с ду́мите им, ни́й с очи́те си не ште́ ги запленя́ваме и зла́то и сребро́ в ръце́те си не ште́ държи́м!”

Засте́на, бра́тя, Ки́ев в те́жка мъ́ка, а Черниго́в от зли́ беди́ засте́на. Тъга́ разля́ се по земя́та ру́ска, като река́ нахлу́ печа́л безме́рна по земя́та ру́ска. Князе́те докато си крамоли́ прехвъ́рлят, то нечести́вците побе́дно ру́ската земя́ напа́дат и с да́н от ка́терича ко́жа все́ки дво́р обла́гат.

Нали́ тез два́ма хра́бри Святосла́вичи – И́гор и Всеволо́д, събу́дили са зло́то, кое́то с бу́ря бе приспа́л башта́ им Святосла́в вели́ки Ки́евски: дока́рал сво́йте си́лни по́лкове и закале́ни ме́чове, навля́зал сред земя́та полове́цка, потъ́пкал хъ́лмове и низини́, реки́ и езера́ размъ́тил, пото́ци спря́л и пресуши́л блата́; от по́лкове пога́нски полове́цки той лукомо́реца Кобя́к като вие́лица изтръ́гна – и бе́ Кобя́к събо́рен в Ки́ев, в твърдина́та Святосла́вова. Тога́ва не́мци и венециа́нци, тога́ва гъ́рци и мора́вци, пя́ли за сла́вата на Святосла́в, сега́ упре́кват И́гор, че кня́зът пля́чката е потопи́л на дъ́ното на полове́цката река́ Кая́ла и зла́тото си разпиля́л е. А сле́д това́ княз И́гор се преме́сти от седло́то зла́тно на седло́то ро́бско. И помрачня́ха гра́дските стени́, весе́лието се́кна.

А Святосла́в трево́жен съ́н видя́л на хъ́лмовете в Ки́ев: „През та́зи но́шт покри́ваха ме на легло́ от ти́с с покро́в от че́рно – ка́зва, – със све́тло ви́но че́рпеха ме, но приме́сено бе с мъ́ка, изси́пваха голе́ми би́сери от пра́зните колча́ни полове́цки на гърди́те ми и велича́еха ме. И по́кривът на мо́ята оби́тел златовръ́ха ве́че бе́ без кня́з, а на лива́дите там до Плесне́ск в ноштта́ безкра́йна си́ви вра́ни гра́чеха.”

И ка́зали боля́рите на кня́за: „Скръбта́ е ра́зума ти покори́ла, кня́же. Нали́, кога́то два соко́ла отлетя́ха от тро́на зла́тен на башта́ ти, те и́скаха Тмутарака́н да завладе́ят и с шле́мове вода́ от До́н да пи́ят. Ала пога́нците пося́коха крила́та им със са́бите си и соко́лите с вери́ги окова́ха.

Бе тъ́мно в то́зи тре́ти де́н, кога́то помръ́кнаха слънца́та: два́та стъ́лба пу́рпурни уга́снаха, а с тя́х и два́та мла́ди ме́сеца на О́лег и на Святосла́в се с мра́к покри́ха и потъ́на сред море́то дързостта́ им към пога́нците. Тъма́та на река́ Кая́ла надделя́ над светлина́та и като коти́ло от гепа́рди се разпръ́снаха по ру́ската земя́ поло́вци. Позо́р нати́сна сла́вата, наси́лието надделя́ над свобода́та и пти́ца Ди́в се про́сна на земя́та. И го́тските краса́вици, запя́ли на брега́ на си́ньото море́, звънте́йки с ру́ско зла́то, възпя́ха вре́мето на Бу́с и мъ́ст за ха́нския прова́л на Шарока́н тая́ха. Загу́бихме, дружи́на, сво́ето весе́лие.”

Вели́кият ни Святосла́в тога́ва, отро́нил зла́тно сло́во, със сълзи́ приме́сено, изре́че: „Ви́е, синове́, о, И́горе и Всеволо́де, избъ́рзахте земя́та полове́цка с ме́чове да кървави́те в тъ́рсене на сла́ва; нече́стно ги надви́хте и без че́ст кръвта́ пога́нска ля́хте. Сърца́та ви са хра́бри, от стома́на здра́ва изкова́ни са и в сме́лост закале́ни. Какво́ ли на глава́та мо́я бя́ла натвори́хте!

Не ви́ждам ве́че аз властта́ на си́лния, бога́тия и во́дештия мно́го во́йни мо́й брат Яросла́в, дели́л побе́ди с черниго́вските боля́ри и с войво́дите, с татра́ните, с шелби́рите, с топча́ките, с реву́гите, с олбе́рите. Нали́ без шти́тове, с кинджа́лите си са́мо с бу́йни въ́згласи те по́лковете побежда́ваха и на предци́те сла́вата разна́сяха.

Но ви́е ре́кохте: „Ште се окуража́ваме сами́, за се́бе си ште гра́бнем пре́жна сла́ва и предстоя́штата сами́ ште подели́м!” Възмо́жно ли е, бра́тя, ста́рец да се подмлади́! Соко́лът, што́м пера́та си смени́, разби́ва пти́ци и гнездо́то си предпа́зва от оби́ди. Но е беда́, че кня́зът не пома́га – ло́ши времена́ ни връхлетя́ха. Край Ри́мов жъ́нат во́пли са́би полове́цки, а Влади́мир е в руи́ни. Тъга́ и мъ́ка са зати́снали син Гле́бов!”

Вели́ки кня́же Всеволо́д! Не ми́слиш ли да долети́ш тук отдале́ч, престо́ла зла́тен ба́штин да опа́зиш? Нали́ с гребла́та си ти мо́жеш Во́лга да разпли́скаш, а До́н със шле́м да изгребе́ш! Ако бе ту́к, роби́нята би стру́вала стоти́нка, а ро́бът стру́вал би пета́че. Нали́ ти мо́жеш су́шата със жи́ви катапу́лти да обстре́лваш – с Гле́бовите хра́бри синове́.

Ти, бу́йни Рю́рик, а и ти́, Дави́д! Къде́ са шле́мовете позлате́ни на бойци́те ви – не пла́ваха ли те́ сред кръ́в? И не ревя́ха ли дружи́ните ви хра́бри като ди́ви би́кове, раня́вани от са́би закале́ни на поле́ незна́йно? Стъпе́те, почита́еми, на зла́тно стре́ме и отмъсте́те за оби́дата на вре́мето, за ру́ската земя́, за ра́ните на И́гор, то́зи хра́бър Святосла́вич!

Гали́цки Осмоми́сли Яросла́ве! Седи́ш висо́ко ти́ на сво́я изкова́н от зла́то тро́н, със сво́ите желе́зни по́лкове подпи́раш планини́ унга́рски, спи́раш пъ́тишта пред кра́ля и врати́те ду́навски затва́ряш; хвъ́рляйки съкро́вишта през о́блаците, ко́раби реди́ш до Ду́нав. Штом бу́рите ти обтека́т земи́те, отва́ряш по́ртите на Ки́ев и от престо́ла зла́тен ба́штин по султа́ните в страни́ дале́чни стре́ляш. Ти стре́ляй, господа́рю, и в Конча́к, мъсти́ на ро́ба нечести́в за ру́ската земя́, за ра́ните на И́гор, то́зи хра́бър Святосла́вич!

Ти, сла́вни Ро́ман, а и ти́, Мстисла́в! Зове́ към по́двизи ума́ ви ми́съл сме́ла. Към по́двизи безстра́шни излети́ш ли, като́ соко́л си, ре́ешт се сред вя́търа, и се стреми́ш да изпрева́риш пти́цата по сме́лост. Нали́ под сво́ите лати́нски шле́мове желе́зни мре́жи и́мат ва́ште во́йни? Трепе́реше от тя́х земя́та и наро́ди от страни́ дале́чни – фи́ни, лито́вци и лати́ши, и черке́зи, и поло́вци – свали́ха ко́пията сво́и и глави́те си склони́ха под стома́нените ме́чове. Ала помръ́кна, кня́же, бля́съкът на слъ́нцето за И́гор и дърве́тата с беди́ листа́ отро́нват; по Руси́я и край Су́ла градове́те подели́ха си. А хра́брата войска́ на И́гор ня́ма да възкръ́сне! Дон, кня́же, ви́ка те, зове́ князе́те към побе́да, за бра́н жесто́ка ве́че бъ́рзат хра́брите князе́ Олегови́чи.

И́нгваре, Всеволо́де, а и ви́е три́мата Мстисла́вичи – соко́ли шестокри́ли от добро́ гнездо́ сте! Не чрез побе́ди сво́ите владе́ния полу́чихте! Къде́ са зла́тните ви шле́мове и шти́товете ви, и ко́пията бо́йни? Вий затворе́те по́ртите на ши́рното поле́ и в бра́н посе́йте сво́ите стрели́ изо́стрени – за ру́ската земя́, за ра́ните на И́гор, то́зи хра́бър Святосла́вич.

А Су́ла ве́че не обти́ча стру́и сре́бърни към гра́д Переясла́вл, под кря́съците на неве́рниците Дви́на вла́чи мъ́тните води́ към те́зи стра́шни полоча́ни. Еди́нствен са́мо Изясла́в, синъ́т Васи́лков, прозвъни́ по шле́мове лито́вски с о́стрите си ме́чове, надми́нал сла́вата на дя́до си Всесла́в, ала под а́лените шти́тове штом от лито́вски ме́чове бе повале́н върху окърваве́ната трева́, така́ изре́че то́й: „Дружи́ната ти, кня́же, от крила́ на пти́ци бе нако́нтена, а зверове́те къ́рви бли́заха от не́я!” И ня́маше го бра́тът Брячисла́в, ни дру́гият помо́гна – Всеволо́д. Тъй, в самота́, през зло́бната огъ́рлица напу́сна хра́брото му тя́ло би́серната му душа́. Уни́ват гласове́, изче́зват веселби́, тръбя́т тръби́те гра́дски.

Ти, Яросла́в, и ви́е, вну́ци на Всесла́в! Сведе́те ве́че знамена́, сложе́те в но́жниците ме́чове наштъ́рбени, зашто́то на деди́те сла́вата загу́бихте. Със сво́йте крамоли́ насо́чвате неве́рниците към земя́та ру́ска, към достоя́нието на Всесла́в. Нали́ с междуосо́биците тръ́гна наси́лието от земя́та полове́цка!

На се́дмия Троя́нов ве́к Всесла́в изте́гли жре́бий за люби́мата деви́ца. Улу́чил сго́дния моме́нт, на ко́ня се́дна и към Ки́евград препу́сна, и та́м доко́сна с ко́пие престо́ла зла́тен ки́евски. А в полуно́шт като опа́сен звя́р, покри́т със си́нкави мъгли́, из Белгоро́д препу́сна и до сутринта́ успе́х пости́гна: отво́ри по́ртите на Новгоро́д, оспо́ри сла́вата на Яросла́в и като въ́лк се вту́рна от Дуду́тка до Неми́га. А край Неми́га сте́лят сно́пи от глави́, върше́ят със стома́нени вери́ги, душа́та на харма́на на живо́та сла́гат и от тя́лото отвя́ват. Поля́ти с кръ́в са брегове́те на Неми́га, зася́ти са били́ със зло́, зася́ти с ко́стите на синове́те ру́ски. А кня́з Всесла́в е съ́дел лю́дете, упра́вниците гра́дски угова́рял и по въ́лчи но́штем бро́дел: по пъ́рвите петли́ от Ки́ев до Тмуторока́н кръсто́свал и като въ́лк на Хо́рс вели́кия преси́чал пъ́тя. В Поло́цк штом прозвъня́вала за у́тринна моли́тва ме́дната камба́на на Света́ Софи́я, той в Ки́ев то́зи звън дочу́вал. Душа́ всемъ́дра в хра́бро тя́ло и́мал то́й, но че́сто го връхли́тали беди́. Отда́вна прозорли́вият Боя́н разу́мна при́казка му бе́ изре́къл: „Ни́то на хи́трия, ни́то на сръ́чния, ни́то на пти́цата изку́сна Бо́жи съ́д ште се разми́не!”

О, не́ка сте́не ру́ската земя́, припо́мняйки си пре́жни времена́ и пре́дните князе́. За о́нзи, ста́рия владе́тел Владими́р, не е́ било́ възмо́жно да се прикове́ към ки́евските планини́, но знамена́та му сега́ са Рю́рикови, ка́кто и Дави́дови, и ве́че поотде́лно знамена́та се развя́ват, ве́че ко́пията в несъгла́сие припя́ват.

Край Ду́нава гласъ́т на Яросла́вна се дочу́ва като ку́кувица неоча́квана, коя́то ра́но ку́ка: „Над Ду́нава аз като ку́кувица ште летя́ – изри́ча тя́, – ръка́в копри́нен ште намо́кря та́м, в река́ Кая́ла, и ште изтри́я къ́рвавите ра́ни кня́жески от си́лното му тя́ло.”

А сутринта́ край гра́дската стена́ в Пути́вл наре́жда пла́чештата Яросла́вна: „О, ве́тре-ве́трище! Зашто́ насре́шта ду́хаш, господа́рю? Защо́ тъй бъ́рзо на крила́та си възду́шни но́сиш вра́жески стрели́ към во́йните на мо́я ми́л? Не ти́ ли е доста́тъчно висо́ко о́блаците да разду́хваш и по си́ньото море́ да лю́шкаш ко́раби? Зашто́ в треви́те мо́ето весе́лие разпръ́сна, господа́рю?”

Край гра́дската стена́ в Пути́вл наре́жда ра́но пла́чештата Яросла́вна: „О, Дне́пър сла́вен! Ти ка́менните планини́ през полове́цката земя́ проби́. Опа́зи Святосла́вовите ло́дки до Кобя́ковия ла́гер. Дока́рай, господа́рю, мо́я ми́л при ме́н, за да не му́ изпра́щам су́трин съ́лзи по море́то.”

Край гра́дската стена́ в Пути́вл наре́жда ра́но пла́чештата Яросла́вна: „Све́тло три́жди пресве́тло слъ́нце! За вси́чки ти́ си то́пло и прекра́сно. Зашто́, владе́телю, простря́ лъчи́ изга́ряшти над во́йните на мо́я ми́л? В поле́ безво́дно с жа́жда лъ́ковете им усу́ка и колча́ните затъ́кна с мъ́ка.”

Разпе́ни се море́то в полуно́шт, дока́раха мъгли́те урага́ни. А Бо́г пока́за на княз И́гор пъ́тя от земя́та полове́цка към земя́та ру́ска, към престо́ла зла́тен ба́штин. Изга́сват вечерта́ зари́те. И́гор спи́, буду́ва И́гор, ми́слено изме́рва И́гор дължина́та на поля́та от вели́кия Дон ча́к до ма́лкия Доне́ц. А в полуно́шт Овру́л препу́сна с ко́ня зад река́та; не́ка кня́зът се усе́ти мо́же ли да бъ́де И́гор в пле́н. И закрештя́, затрополи́ земя́та, зашумя́ трева́та, полове́цки ша́три се раздви́жиха. И се зати́ча като хермели́н княз И́гор към тръсти́ките, тъй ка́кто бя́ла па́тица стреми́ се към вода́. На бъ́рзия си ко́н се ме́тна, а от ко́ня по́сле като си́в вълк ско́чи. На Доне́ц към кривули́ците зати́ча, полетя́л като соко́л под о́блаците, тре́пешт ле́беди и гъ́ски за заку́ска, о́бед и вече́ря. А кога́то И́гор полетя́ като соко́л, тога́ва като въ́лк Овру́л го по́гна, пръ́скайки след се́бе си роса́ студе́на; ско́ро два́мата коне́те бъ́рзи умори́ха.

И промълви́ Доне́ц: „О, кня́же И́горе! Не бя́ха ли доста́тъчно за те́б вели́чията, за Конча́к омра́зата, а за земя́та ру́ска веселби́те!” И ре́че И́гор: „О́, Доне́ц! Не бе́ше ли доста́тъчно за те́б вели́чието да люле́еш кня́за на вълни́те си, на сво́ите сребри́сти брегове́ за не́го ти́ треви́ зеле́ни да разсти́лаш, под се́нки на разли́стени дърве́та с то́плите мъгли́ да го обли́чаш и да го па́зиш, ка́кто па́зиш пти́ца над води́те, ча́йка над вълни́те, па́тица сред ветрове́те. Не е́ така́ва – ка́за то́й – река́та Сту́гна: с ма́лката си стру́я тя́ погъ́лна чу́жди ва́ди и пото́ци и във ви́р до мра́чните си брегове́ уда́ви ю́ношата Ростисла́в.” Край тъ́мни брегове́ на Дне́пър ма́йката на Ростисла́в опла́ква мла́дия княз Ростисла́в. Повя́хнаха от скръ́б цветя́та, а дърве́тата с тъга́ коро́ни към земя́та све́доха.

Не свра́ки са загра́чили, а по следи́те И́горови я́здеха Гзак и Конча́к. Тога́ва вра́ните не гъ́гнеха, а га́ргите замлъ́кнаха и свра́ките не гра́чеха, са́мо змии́ пълзя́ха. С почу́кване кълва́чи пъ́тя към река́та со́чеха, а сла́веите и́згрева вестя́ха с пе́сните си ве́сели. Гзаг на Конча́к гово́реше: „Ако соко́лът към гнездо́то си лети́, то да простре́ляме соко́лчето му със стрели́те позлате́ни.” Конча́к на Гза́к гово́реше: „Ако соко́лът към гнездо́то си лети́, соко́лчето да оплете́ме като пре́лестна деви́ца.” И Гза́к отвъ́рна на Конча́к: „Ако го опле́теме като пре́лестна деви́ца, ня́ма да и́маме ни́то соко́лче, ни́то пре́лестна деви́ца и ште запо́чнат да ни би́ят пти́ците в поле́то полове́цко.”
 
Тъй песнотво́рецът Боя́н разка́зваше за времена́та ста́ри и пе́еше за по́ходите Святосла́вови, за Яросла́в и О́леговото пото́мство: „Тежко́ й на глава́та, ако е без пле́шти, и в беда́ е тя́лото, штом без глава́ е...” – така́ в беда́ е ру́ската земя́ без И́гор. Штом на небе́то све́ти слъ́нцето, княз И́гор е на ру́ската земя́. Край Ду́нава деви́ци пе́ят, гласове́те им се ви́ят през море́то ча́к до Ки́ев. А И́гор я́зди по Бори́чев към света́та Пирого́шча богоро́дица. Села́та ра́достни са, градове́те – ве́сели.

Не́ка възпе́ем сла́вата на ста́рите князе́, а сле́д това́ и мла́дите ште велича́ем. Сла́ва на И́гор Святосла́вович, на бу́й-тур Всеволо́д и на Влади́мир И́горович! Не́ка бъ́дат здра́ви и князе́те, и дружи́ната, вою́вали за христия́ните проти́в наше́ствията на неве́рниците! Да бъ́де сла́ва за князе́те и дружи́ната! Ами́н.

                Превод от староруски език на български язик: Красимир Георгиев


СЛОВО О ПЛЪКУ ИГОРЕВЪ, ИГОРЯ, СЫНА СВЯТЪСЛАВЛЯ, ВНУКА ОЛЬГОВА (адаптация на древноруския текст по първото издание на „Слова о полку Игореве”, 1800 г.)
 
Не лЪпо ли ны бяшетъ, братие, начяти старыми словесы трудныхъ повЪстий о полку ИгоревЪ, Игоря Святъславлича! Начати же ся той песни по былинамь сего времени, а не по замышлению Бояню! Боян бо вЪщий, аще кому хотяше пЪснь творити, то растЪкашется мыслию по древу, сЪрым вълком по земли, шизымъ орломъ под облакы, помняшеть бо рече първыхъ временъ усобицЪ. Тогда пущашеть 10 соколовь на стадо лебедЪй; которыи дотечаше, та преди пЪснь пояше старому Ярославу, храброму Мстиславу, иже зарЪза Редедю предъ пълкы касожьскыми, красному Романови Святославличю. Боянъ же, братие, не 10 соколовь на стадо лебедЪй пущаше, нъ своя вЪщиа пръсты на живая струны въскладаше; они же сами княземъ славу рокотаху.

Почнем же, братие, повЪсть сию отъ стараго Владимера до нынЪшнего Игоря, иже истягну умь крЪпостию своею и поостри сердца своего мужествомъ, наплънився ратнаго духа, наведе своя храбрыя плъкы на землю ПоловЪцькую за землю Руськую.

О Бояне, соловию стараго времени! А бы ты сиа плъкы ущекоталъ, скача, славию, по мыслену древу, летая умомъ под облакы, свивая славы оба полы сего времени, рища въ тропу Трояню чресъ поля на горы! Пети было пЪснь Игореви, того внуку: „Не буря соколы занесе чресъ поля широкая – галици стады бЪжать к Дону Великому”. Чи ли въспЪти было, вЪщей Бояне, Велесовь внуче: „Комони ржуть за Сулою – звенить слава въ КыевЪ!” Трубы трубять в НовЪградЪ, стоять стязи в ПутивлЪ.

Игорь ждет мила брата Всеволода. И рече ему Буй-Туръ Всеволодъ: „Одинъ братъ, одинъ свЪтъ свЪтлый – ты, Игорю! Оба есвЪ Святъславличя! СЪдлай, брате, свои бързыи комони, а мои ти готови, осЪдлани у Курьска напереди. А мои ти куряни – свЪдоми къмети: подъ трубами повити, подъ шеломы възлелЪяны, конець копия въскръмлени; пути имь вЪдоми, яругы имъ знаеми, луци у нихъ напряжени, тули отворени, сабли изъострени. Сами скачють, акы сЪрыи влъци въ полЪ, ищучи себе чти, а князю славЪ”.

Тогда Игорь възрЪ на свЪтлое солнце и видЪ от него тьмою вся своя воя прикрыты. И рече Игорь къ дружинЪ своей: „Братие и дружино! Луце жъ бы потяту быти, неже полонену быти, а всядемъ, братие, на свои бръзыя комони, да позримъ синего Дону!” Спала князю умь похоти, и жалость ему знамение заступи искусити Дону Великаго. „Хощу бо, – рече, – копие приломити конець поля Половецкаго съ вами, русици, хощу главу свою приложити, а любо испити шеломомь Дону”.

Тогда въступи Игорь князь въ златъ стремень и поЪха по чистому полю. Солнце ему тъмою путь заступаше, нощь, стонущи ему грозою, птичь убуди; свистъ звЪрин въста, збися Дивъ, кличетъ връху древа,  велитъ послушати земли незнаемЪ, ВлЪзе, и Поморию, и Посулию, и Сурожу, и Корсуню, и тебЪ, Тьмутороканьскый блъванъ! А половци неготовами дорогами побЪгоша къ Дону Великому: крычатъ телЪгы полунощы, рци лебеди роспужени.

Игорь къ Дону вои ведетъ. Уже бо бЪды его пасетъ птиць по дубию, влъци грозу въсрожатъ по яругамъ; орли клектомъ на кости звЪри зовутъ, лисици брешутъ на чръленыя щиты. О Руская земле! Уже за шеломянемъ еси!

Длъго ночь мръкнетъ. Заря свЪтъ запала, мъгла поля покрыла; щекот славий успе, говоръ галичь убудиси. Русичи великая поля чрьлеными щиты прегородиша, ищучи себЪ чти, а князю – славы.

Съ зарания въ пятъкъ потопташа поганыя плъкы половецкыя и, рассушясь стрЪлами по полю, помчаша красныя дЪвкы половецкыя, а съ ними злато, и паволокы, и драгыя оксамиты. Орьтъмами, и япончицами, и кожухы начашя мосты мостити по болотомъ и грязивымъ мЪстомъ, и всякыми узорочьи половЪцкыми. Чръленъ стягъ, бела хорюговь, чрълена чолка, сребрено стружие – храброму Святьславличю!

Дремлетъ въ полЪ Ольгово хороброе гнЪздо. Далече залетЪло! Не было онЪ обидЪ порождено ни соколу, ни кречету, ни тебЪ, чръный воронъ, поганый половчине! Гзакъ бЪжитъ сЪрымъ влъкомъ, Кончакъ ему слЪдъ править къ Дону Великому.

Другаго дни велми рано кровавыя зори свЪтъ повЪдаютъ, чръныя тучя съ моря идутъ, хотятъ прикрыти 4 солнца, а в них трепещуть синии млънии. Быти грому великому, итти дождю стрЪлами съ Дону Великаго! Ту ся копиемъ приламати, ту ся саблямъ потручяти о шеломы половецкыя, на рЪцЪ на КаялЪ, у Дону Великаго. О Руская землЪ! Уже за шеломянемъ еси!

СЪ ветри, Стрибожи внуци, вЪют съ моря стрЪлами на храбрыя плъкы Игоревы. Земля тутнетъ, рЪкы мутно текуть, пороси поля прикрываютЪ, стязи глаголютъ: „Половци идуть”; отъ Дона, и отъ моря, и отъ всЪхъ странъ рускыя плъкы оступиша. ДЪти бЪсови кликомъ поля прегородиша, а храбрии Русици преградиша чрълеными щиты.

Яръ Туре ВсеволодЪ! Стоиши на борони, прыщеши на вои стрЪлами, гремлеши о шеломы мечи харалужными. Камо, Туръ, поскочяше, своимъ златымъ шеломомъ посвЪчивая, – тамо лежатъ поганыя головы половецкыя, поскепаны саблями калеными шеломы оварьскыя отъ тебе, Яръ Туре Всеволоде! Кая рана дорога, братие, забывъ чти, и живота, и града Чрънигова, отня злата стола и своя милыя хоти красныя ГлЪбовны, свычая и обычая!

Были вЪчи Трояни, минула лЪта Ярославля, были плъци Олговы, Ольга Святьславличя. Тъй бо Олегъ мечемъ крамолу коваше и стрЪлы по земли сЪяше. Ступает въ златъ стремень въ градЪ ТьмутороканЪ, той же звонъ слыша давный великый Ярославь сын Всеволодъ, а Владимиръ по вся утра уши закладаше въ ЧерниговЪ. Бориса же Вячеславлича слава на судъ приведе, и на Канину зелену паполому постла за обиду Олгову, храбра и млада князя. Съ тоя же Каялы Святоплъкь полелЪя отца своего междю угорьскими иноходьцы ко святЪй Софии къ Киеву. Тогда при ОлзЪ Гориславличи сЪяшется и растяшеть усобицами, погибашеть жизнь Даждь-Божа внука, в княжихъ крамолахъ вЪци человЪкомь скратишась. Тогда по Руской земли рЪтко ратаевЪ кикахуть, нъ часто врани граяхуть, трупиа себЪ дЪляче, а галици свою рЪчь гозоряхуть, хотять полетети на уедие.

То было въ ты рати, и въ ты плъкы, а сицей рати не слышано! Съ зараниа до вечера, съ вечера до свЪта летятъ стрЪлы каленыя, гримлютъ сабли о шеломы, трещатъ копиа харалужныя в полЪ незнаемЪ, среди земли Половецкыи. Чръна земля подъ копыты костьми была посЪяна, а кровию польяна; тугою взыдоша по Руской земли!

Что ми шумить, что ми звонить давечя рано предъ зорями? Игорь плъкы заворочаетъ: жаль бо ему мила брата Всеволода. Бишася день, бишася другый; третьяго дни къ полуднию падоша стязи Игоревы. Ту ся брата разлучиста на брезЪ быстрой Каялы; ту кроваваго вина не доста; ту пиръ докончаша храбрии русичи: сваты попоиша, а сами полегоша за землю Рускую. Ничить трава жалощами, а древо с тугою къ земли преклонилось.

Уже бо, братие, не веселая година въстала, уже пустыни силу прикрыла. Въстала Обида в силахъ Даждь-Божа внука, вступила дЪвою на землю Трояню, въсплескала лебедиными крылы на синЪм море у Дону: плещучи, убуди жирня времена. Усобица княземъ на поганыя погыбе, рекоста бо братъ брату: „Се мое, а то мое же”. И начяша князи про малое „се великое” млъвити, а сами на себЪ крамолу ковати, а погании съ всЪхъ странъ прихождаху съ побЪдами на землю Рускую.

О, далече зайде соколъ, птиць бья, – к морю. А Игорева храбраго плъку не крЪсити! За ним кликну Карна, и Жля поскочи по Руской земли, смагу людемъ мычючи въ пламянЪ розЪ. Жены руския въсплакашась, аркучи: „Уже намъ своихъ милыхъ ладъ ни мыслию смыслити, ни думою сдумати, ни очима съглядати, а злата и сребра ни мало того потрепати!” А въстона бо, братие, Киевъ тугою, а Черниговъ напастьми. Тоска разлияся по Руской земли, печаль жирна тече средь земли Рускыи. А князи сами на себе крамолу коваху, а погании сами, побЪдами нарищуще на Рускую землю, емляху дань по бЪлЪ от двора.

Тии бо два храбрая Святьславлича, Игорь и Всеволодъ, уже лжу убудиста, которую ту бяше успилъ отецъ ихъ Святъславь грозный великый Киевскый грозою: бяшеть притрепалъ своими сильными плъкы и харалужными мечи; наступи на землю Половецкую; притопта хлъми и яругы; взмути рЪки и озеры; иссуши потоки и болота. А поганаго Кобяка изъ луку моря отъ желЪзныхъ великихъ плъковъ половецкихъ, яко вихръ, выторже. И падеся Кобякъ въ градЪ КиевЪ, въ гридницЪ Святъславли. Ту НЪмци и Венедици, ту Греци и Морава поютъ славу Святъславлю, кають князя Игоря, иже погрузи жиръ во днЪ Каялы, рЪкы половецкия, рускаго злата насыпаша. Ту Игорь князь высЪдЪ изъ сЪдла злата, а въ сЪдло кощиево. Уныша бо градомъ забралы, а веселие пониче.

А Святъславь мутенъ сонъ видЪ в КиевЪ на горахъ. „Синочи, съ вечера, одЪвахуть мя, – рече – чръною паполомою на кроваты тисовЪ; чръпахуть ми синее вино, съ трудомь смЪшено; сыпахуть ми тъщими тулы поганыхъ тлъковинъ великый женчюгь на лоно и нЪгують мя. Уже дсъкы без кнЪса в моемъ теремЪ златовръсЪм. Всю нощь съ вечера бусови врани възграяху у ПлЪснеска на болони, бЪша дебрь Кисаню и не сошлю къ синему морю”.

И ркоша бояре князю: „Уже, княже, туга умь полонила. Се бо два сокола слЪтЪста с отня стола злата поискати града Тьмутороканя, а любо испити шеломомь Дону. Уже соколома крильца припЪшали поганыхъ саблями, а самою опуташа въ путины железны.

Темно бо бЪ въ 3 день: два солнца помЪркоста, оба багряная стлъпа погасоста, и в морЪ погрузиста, и съ нима молодая мЪсяца, Олегъ и Святъславъ, тъмою ся поволокоста. На рЪцЪ на КаялЪ тьма свЪт покрыла: по Руской земли прострошася половци, аки пардуже гнЪздо, и великое буйство подасть Хинови. Уже снесеся хула на хвалу; уже тресну нужда на волю; уже връжеса Дивь на землю. Се бо готския красныя дЪвы воспЪша на брезЪ синему морю, звоня рускымъ златомъ, поютъ время Бусово, лелЪютъ месть Шароканю. А мы уже, дружина, жадни веселия”.

Тогда великий Святъслав изрони злато слово, с слезами смЪшено, и рече: „О, моя сыновчя, Игорю и Всеволоде! Рано еста начала Половецкую землю мечи цвЪлити, а себе славы искати. Нъ нечестно одолЪсте, нечестно бо кровь поганую пролиясте. Ваю храбрая сердца в жестоцемъ харалузЪ скована, а въ буести закалена. Се ли створисте моей сребреней сЪдине!

А уже не вижду власти сильнаго и богатаго и многовоя брата моего Ярослава съ черниговьскими былями, съ могуты, и съ татраны, и съ шельбиры, и съ топчакы, и съ ревугы, и съ ольберы. Тии бо бес щитовь съ засапожникы кликомъ плъкы побЪждают, звонячи въ прадЪднюю славу.

Нъ рекосте: „МужаимЪся сами: преднюю славу сами похитимъ, а заднюю си сами подЪлимъ!” А чи диво ся, братие, стару помолодити! Коли соколъ въ мытехъ бываетъ, высоко птиц възбиваетъ, не дастъ гнЪзда своего въ обиду. Нъ се зло – княже ми непособие: наниче ся годины обратиша. Се у Римъ кричатъ подъ саблями половецкыми, а Володимиръ под ранами. Туга и тоска сыну Глебову!

Великый княже Всеволоде! Не мыслию ти прелетЪти издалеча, отня злата стола поблюсти? Ты бо можеши Волгу веслы раскропити, а Донъ шеломы выльяти. Аже бы ты былъ, то была бы чага по ногатЪ, а кощей по резанЪ. Ты бо можеши посуху живыми шереширы стрЪляти – удалыми сыны ГлЪбовы.

Ты, буй Рюриче и Давыде! Не ваю ли вои злачеными шеломы по крови плаваша? Не ваю ли храбрая дружина рыкаютъ, акы тури, ранены саблями калеными, на полЪ незнаемЪ? Вступита, господина, въ злата стремена за обиду сего времени, за землю Русскую, за раны Игоревы, буего Святъславлича!

Галичкы ОсмомыслЪ Ярославе! Высоко сЪдиши на своемъ златокованнЪмъ столЪ, подперъ горы Угорскыи своими желЪзными плъки, заступивъ королеви путь, затворивъ Дунаю ворота, меча бремены чрезъ облаки, суды рядя до Дуная. Грозы твоя по землямъ текутъ, отворяеши Киеву врата, стрЪляеши съ отня злата стола салтани за землями. СтрЪляй, господине, Кончака, поганого кощея, за землю Рускую, за раны Игоревы, буего Святъславлича!

А ты, буй Романе, и Мстиславе! Храбрая мысль носит ваю ум на дЪло. Высоко плаваеши на дЪло въ буести, яко соколъ, на вЪтрех ширяяся, хотя птицю въ буйствЪ одолЪти. Суть бо у ваю железный паворзи подъ шеломы латинскими. ТЪм тресну земля, и многи страны – Хинова, Литва, Ятвязи, Деремела и Половци – сулици своя поврЪгоша а главы своя подклониша под тыи мечи харалужныи. Нъ уже, княже, Игорю утръпЪ солнцю свЪт, а древо не бологомъ листвие срони: по Роси и по Сули гради подЪлиша. А Игорева храбраго плъку не крЪсити! Донъ ти, княже, кличетъ и зоветь князи на побЪду. Олговичи, храбрыи князи, доспЪли на брань.

Инъгварь и Всеволодъ и вси три Мстиславичи, не худа гнЪзда шестокрилци! Не побЪдными жребии собЪ власти расхытисте! Кое ваши златыи шеломы и сулицы ляцкии и щиты! Загородите полю ворота своими острыми стрЪлами за землю Рускую, за раны Игоревы, буего Святъславлича!

Уже бо Сула не течетъ сребреными струями къ граду Переяславлю, и Двина болотомъ течетъ онымъ грознымъ полочаномъ под кликомъ поганыхъ. Единъ же Изяславъ, сынъ Васильковъ, позвони своими острыми мечи о шеломы литовския, притрепа славу дЪду своему Всеславу, а самъ подъ чрълеными щиты на кровавЪ травЪ притрепанъ литовскыми мечи. Исхыти юна кровать, а тьи рекъ: „Дружину твою, княже, птиць крилы приодЪ, а звери кровь полизаша”. Не бысть ту брата Брячяслава, ни другаго – Всеволода, единъ же изрони жемчюжну душу изъ храбра тЪла чресъ злато ожерелие. Унылы голоси, пониче веселие. Трубы трубятъ городеньскии.

Ярославе и вси внуце Всеславли! Уже понизите стязи свои, вонзите свои мечи вережени – уже бо выскочисте изъ дЪдней славЪ. Вы бо своими крамолами начясте наводити поганыя на землю Рускую, на жизнь Всеславлю: которою бо бЪше насилие отъ земли Половецкыи!

На седьмомъ вЪцЪ Трояни връже Всеславъ жребий о дЪвицю себЪ любу. Тъй клюками подпръся, о кони, и скочи къ граду Кыеву, и дотчеся стружиемъ злата стола Киевскаго. Скочи отъ нихъ лютымъ звЪремъ въ плъночи из БЪла-града, обЪсися синЪ мьглЪ; утръже вазни с три кусы: отвори врата Нову-граду, разшибе славу Ярославу, скочи волком до Немиги съ Дудутокъ. На НемизЪ снопы стелютъ головами, молотятъ чепи харалужными, на тоцЪ животъ кладутъ, вЪютъ душу от тЪла. Немизе кровави брезЪ не бологомъ бяхуть посЪяни, посЪяни костьми рускихъ сыновъ. Всеславъ князь людемъ судяше, княземъ грады рядяше, а самъ въ ночь влъкомъ рыскаше; из Кыева дорискаше до куръ Тмутороканя, великому Хръсови влъкомъ путь прерыскаше. Тому въ ПолотскЪ позвониша заутренюю рано у святыя Софеи в колоколы, а онъ въ КыевЪ звонъ слыша. Аще и вЪща душа в дръзЪ тЪлЪ, но часто бЪды страдаше. Тому вЪщей Боян и пръвое припЪвку, смысленый, рече: „Ни хытру, ни горазду, ни птицю горазду суда божиа не минути”.

О, стонати Руской земли, помянувше пръвую годину и пръвых князей! Того старого Владимира нельзЪ бЪ пригвоздити къ горам Киевскимъ; сего бо нынЪ сташа стязи Рюриковы, а друзии – Давидовы, нъ розно ся им хоботы пашут. Копиа поютъ.

На Дунаи Ярославнынъ гласъ слышитъ, зегзицею незнаема рано кычеть. „Полечю, – рече – зегзицею по Дунаеви, омочю бебрянЪ рукавъ въ КаялЪ рЪцЪ; утру князю кровавыя его раны на жестоцЪмъ его тЪлЪ”.

Ярославна рано плачетъ въ ПутивлЪ на забралЪ, аркучи: „О, вЪтре, вЪтрило! Чему, господине, насильно вЪеши! Чему мычеши хиновьскыя стрЪлкы на своею нетрудною крилцю на моея лады вои? Мало ли ти бяшетъ горЪ под облакы вЪяти, лелЪючи корабли на синЪ морЪ! Чему, господине, мое веселие по ковылию развЪя?”

Ярославна рано плачеть Путивлю городу на заборолЪ, аркучи: „О, Днепре Словутицю! Ты пробилъ еси каменныя горы сквозЪ землю Половецкую. Ты лЪлЪялъ еси на себе Святославли носады до плъку Кобякова. ВъзлелЪй, господине, мою ладу къ мнЪ, а быхъ не слала къ нему слезъ на море рано!”

Ярославна рано плачет въ ПутивлЪ на забралЪ, аркучи: „СвЪтлое и тресвЪтлое слънце! ВсЪмъ тепло и красно еси! Чему, господине, простре горячюю свою лучю на ладЪ вои? Въ полЪ безводнЪ жаждею имь лучи съпряже, тугою имъ тули затче?”

Прысну море полунощи; идутъ сморци мьглами. Игореви князю богъ путь кажетъ изъ земли Половецкой на землю Рускую, къ отню злату столу. Погасоша вечеру зари. Игорь спитъ, Игорь бдитъ, Игорь мыслию поля мЪритъ отъ Великаго Дону до Малаго Донца. Комонь въ полуночи Овлур свисну за рЪкою – велить князю разумЪти: князю Игорю не быть! Кликну, стукну земля, въшумЪ трава, вежи ся половецкии подвизаша. А Игорь князь поскочи горнастаемъ къ тростию и бЪлым гоголемъ на воду, възвръжеся на бръзъ комонь и скочи съ него босымъ влъкомъ, и потече къ лугу Донца и полетЪ соколомъ подъ мьглами, избивая гуси и лебеди завтроку и обЪду и ужинЪ. Коли Игорь соколомъ полетЪ, тогда Влуръ влъкомъ потече, труся собою студеную росу; претръгоста бо своя бръзая комоня.

Донец рече: „Княже Игорю! Не мало ти величия, а Кончаку нелюбия, а Руской земли веселиа!” Игорь рече: „О, Донче! Не мало ти величия, лелЪявшу князя на влънахъ, стлавшу ему зелЪну траву на своихъ сребреныхъ брезЪхъ, одЪвавшу его теплыми мъглами подъ сЪнию зелену древу. Стрежаше его гоголемъ на воде, чайцами на струяхъ, чрьнядьми на ветрЪх”. Не тако ли, рече, рЪка Стугна; худу струю имЪя, пожръши чужи ручьи и стругы рострена к усту, уношу князю Ростислава завори днЪ при темне березЪ. Плачется мати Ростиславля по уноши князи РостиславЪ. Уныша цвЪты жалобою, и древо с тугою къ земли прЪклонилося.

А не сорокы втроскоташа – на слЪду ИгоревЪ Ъздитъ Гзакъ съ Кончакомъ. Тогда врани не граахуть, галици помлъкоша, сорокы не троскоташа, полозие ползоша только. Дятлове тектомъ путь к рЪцЪ кажутъ, соловии веселыми пЪсньми свЪтъ повЪдаютъ. Млъвитъ Гзакъ Кончакови: „Аже соколъ къ гнЪзду летитъ, – соколича рострЪляевЪ своими злачеными стрЪлами”. Рече Кончак ко ГзЪ: „Аже соколъ къ гнЪзду летитъ, а вЪ соколца опутаевЪ красною дивицею”. И рече Гзакъ къ Кончакови: „Аще его опутаевЪ красною дЪвицею, ни нама будет сокольца, ни нама красны дЪвице, то почнут наю птици бити въ полЪ Половецкомъ”.

Рекъ Боянъ и Ходына Святъславля, пЪснотворца стараго времени Ярославля: „Ольгова коганя хоти! Тяжко ти головы кромЪ плечю, зло ти тЪлу кромЪ головы”, – Руской земли без Игоря! Солнце свЪтится на небесЪ – Игорь князь въ Руской земли. Дъвици поют на Дунаи – вьются голоси чрезъ море до Киева. Игорь Ъдетъ по Боричеву къ святЪй Богородици Пирогощей. Страны ради, гради весели.
 
ПЪвше пЪснь старымъ княземъ, а потомъ молодымъ пЪти! Слава Игорю Святъславличю, Буй Туру Всеволоду, Владимиру Игоревичу! Здрави князи и дружина, побарая за христьяны на поганыя плъки! Княземъ слава а дружинЪ! Аминь.


СЛОВО О ПЛЪКУ ИГОРЕВЪ, ИГОРЯ, СЫНА СВЯТЪСЛАВЛЯ, ВНУКА ОЛЬГОВА (адаптация по превода на „Слова о полку Игореве” на Дмитрий Лихачов)

Не начать ли нам, братья, по-стародавнему скорбную повесть о походе Игоревом, Игоря Святославича! Или да начнется песнь ему по былям нашего времени – не по замышлению Боянову! Ведь Боян вещий когда песнь кому сложить хотел, то белкою скакал по дереву, серым волком по земле, сизым орлом кружил под облаками. Поминал он давних времен рати – тогда пускал десять соколов на стаю лебедей; какую догонял сокол, та первая песнь пела старому Ярославу, храброму Мстиславу, что зарезал Редедю пред полками касожскими, красному Роману Святославичу. Боян же, братья, не десять соколов на стаю лебедей пускал, но свои вещие персты на живые струны возлагал; они же сами князьям славу рокотали.

Начнем же, братья, повесть эту от старого Владимира до нынешнего Игоря что отвагою закалил себя, заострил сердца своего мужеством и, исполнившись ратного духа, навел свои храбрые полки на землю Половецкую за землю Русскую.

О Боян, соловей старого времени! Вот когда бы ты, соловей, эти полки щекотом своим воспел, мыслию скача по дереву, умом летая под облаками, свивая славу давнего и нынешнего времени, волком рыща по тропе Трояновой через поля на горы! Так бы тогда пелась слава Игорю, Олегову внуку: „Не буря соколов занесла через поля широкие, галок стаи летят к Дону великому”. Или так зачалась бы она, вещий Боян, внук Велесов: „Кони ржут за Сулою, звенит слава в Киеве. Трубы трубят в Новегороде, стоят стяги в Путивле”.

Игорь ждет милого брата Всеволода. И. сказал ему буй-тур Всеволод: „Один брат, один свет светлый ты, Игорь! Оба мы Святославичи. Седлай, брат, своих борзых коней, – мои давно у Курска стоят наготове. А мои куряне – дружина бывалая: под трубами повиты, под шлемами взлелеяны, с конца копья вскормлены; пути ими исхожены, овраги ведомы, луки у них натянуты, колчаны отворены, сабли наострены; сами скачут, как серые волки в поле, себе ища чести, а князю славы”.

Тогда посмотрел Игорь на светлое солнце и увидел, что тьма от него все войско покрыла. И сказал Игорь дружине своей: „Братья и дружина! Лучше в битве пасть, чем в полон сдаться. А сядем, братья, на своих борзых коней, поглядим на синий Дон!” Запала князю дума Дона великого отведать и знамение небесное ему заслонила. „Хочу, – сказал, – копье преломить у степи половецкой с вами, русичи! Хочу голову свою сложить либо испить шеломом из Дону”.

Тогда вступил Игорь князь в золотое стремя и поехал по чистому полю. Солнце мраком путь ему загородило; тьма, грозу суля, громом птиц пробудила; свист звериный поднялся; Див забился, на вершине дерева кличет – велит послушать земле незнаемой. Волге, и Поморью, и Сурожу, и Корсуню, и тебе, тмутараканский идолище! А половцы дорогами непроторенными побежали к Дону великому; скрипят телеги их в полуночи, словно лебеди кричат распуганные.

Игорь к Дону воинов ведет. Уже беду его стерегут птицы по дубам; волки грозу накликают по оврагам; орлы клектом на кости зверей сзывают; лисицы брешут на червленые щиты О Русская земля, а ты уже скрылась за холмом!

Долго ночь меркнет. Но вот заря свет запалила, туман поля покрыл; уснул щекот соловьиный, говор галок пробудился. Русичи широкие поля червлеными щитами перегородили, себе ища чести, а князю славы.

Утром в пятницу потоптали они поганые полки половецкие и, рассыпавшись стрелами по полю, помчали красных девок половецких, а с ними золото, и паволоки, и дорогие оксамиты. Ортмами, япончицами и кожухами стали мосты мостить по болотам и топким местам – и всяким узорочьем половецким Червленый стяг, белая хоругвь, червленый бунчук, серебряное древко – храброму Святославичу!

Дремлет в степи Олегово храброе гнездо. Далеко залетело! Не было оно рождено на обиду ни соколу, ни кречету, ни тебе, черный ворон, поганый половчанин! Гзак бежит серым волком, Кончак ему след прокладывает к Дону великому.

На другой день рано утром кровавые зори рассвет возвещают; черные тучи с моря идут, хотят прикрыть четыре солнца, а в них трепещут синие молнии. Быть грому великому! Идти дождю стрелами с Дону великого! Тут копьям поломаться, тут саблям постучать о шлемы половецкие, на реке на Каяле у Дона великого. О Русская земля, а ты уже скрылась за холмом!

Вот ветры, Стрибожьи внуки веют с моря стрелами на храбрые полки Игоревы. Земля гудит, реки мутно текут; пыль степь заносит; стяги весть подают – половцы идут от Дона и от моря; со всех сторон они русские полки обступили. Дети бесовы кликом степь перегородили, а храбрые русичи преградили степь червлеными щитами.

Яр-тур Всеволод! Стоишь ты всех впереди, мечешь стрелы на поганых, стучишь о шлемы мечами харалужными. Куда, тур, поскачешь, своим золотым шеломом посвечивая, там лежат поганые головы половецкие. Порублены саблями калеными шлемы аварские тобою, яр-тур Всеволод! Что тому раны, братья, кто забыл и жизнь, и почести, и город Чернигов, отчий золотой стол, и милой своей красной Глебовны свычаи и обычаи!

Были века Трояновы, прошли лета Ярославовы; были походы Олеговы, Олега Святославича Тот ведь Олег мечом крамолу ковал и стрелы по земле сеял; ступит в золотое стремя в городе Тмутаракани – звон тот слышит старый великий Ярославов сын Всеволод, а Владимир каждое утро уши себе закладывает в Чернигове. Бориса же Вячеславича похвальба на суд привела и на ковыль-траве покров смертный зеленый постлала за обиду Олегову – храброго и юного князя. С той же Каялы Святополк прилелеял отца своего между угорскими иноходцами ко святой Софии к Киеву. Тогда при Олеге Гориславиче засевалась и росла усобицами, погибала отчина Даждьбожьего внука в крамолах княжих век человечий сокращался. Тогда по Русской земле редко пахари покрикивали, но часто вороны граяли, трупы себе деля, а галки свою речь говорили, лететь собираясь на поживу. То было в те рати и в те походы, а такой рати не слыхано.

С утра раннего до вечера, с вечера до света летят стрелы каленые, стучат сабли о шеломы, трещат копья харалужные в степи незнаемой, посреди земли Половецкой. Черная земля под копытами костьми была засеяна, а кровью полита; горем взошли они по Русской земле.

Что шумит, что звенит на рассвете рано перед зорями? Игорь полки поворачивает: жаль ему милого брата Всеволода. Бились день, бились другой; на третий день к полудню пали стяги Игоревы. Тут разлучились братья на берегу быстрой Каялы; тут кровавого вина недостало; тут пир окончили храбрые русичи: сватов напоили, а сами полегли за землю Русскую. Никнет трава от жалости, деревья в горе к земле склонились.

Уже, братья, невеселое время настало, уже степь силу русскую одолела. Обида встала в силах Даждьбожьего внука, вступила девою на землю Троянову, взмахнула лебедиными крылами на синем море у Дона: прогнала времена счастливые. Война князей против поганых пришла к концу, ибо сказал брат брату: „Это мое, и то мое же”. И стали князья про малое „это великое” говорить, а сами на себя крамолу ковать. А поганые со всех сторон приходят с победами на землю Русскую.

О, далеко залетел сокол, птиц избивая, к морю! А Игорева храброго полку уже не воскресить! Запричитало по нем горе, и стенанье пронеслось по Русской земле, огонь сея из пламенного рога. Жены русские восплакались, говоря: „Уже нам своих милых лад ни мыслию смыслить, ни думою сдумать, ни очами приворожить, а золота и серебра и в руках не подержать!”

И застонал, братья, Киев от горя, а Чернигов от напастей. Тоска разлилась по Русской земле, печаль многая рекою протекла среди земли Русской. А князья сами на себя крамолу куют, а поганые с победами набегают на Русскую землю, дань беря по белке от двора.

Ведь те два храбрых Святославича, Игорь и Всеволод, зло пробудили, которое усыпил было грозою отец их Святослав грозный великий Киевский: прибил своими сильными полками и харалужными мечами, наступил на землю Половецкую; притоптал холмы и овраги; замутил реки и озера, иссушил потоки и болота: а поганого Кобяка из лукоморья от железных великих полков половецких, как вихрь, вырвал, – и пал Кобяк в городе Киеве, в гриднице Святославовой. Тут немцы и венециане, тут греки и морава поют славу Святославу, корят князя Игоря, что добычу утопил на дне Каялы, реки половецкой, золото свое рассыпал. Тут Игорь князь пересел с седла золотого, а в седло невольничье. Приуныли у городов стены, а веселье поникло.

А Святослав темный сон видел в Киеве на горах „Ночью этой с вечера накрывали меня, – сказал, – покровом черным на кровати тисовой; черпали мне светлое вино, с горечью смешанное; сыпали мне из пустых колчанов половецких крупный жемчуг на грудь и величали меня. И кровля уже без князька в моем тереме златоверхом, и всю ночь с вечера серые вороны у Плеснеска на лугу граяли”.

И сказали бояре князю: „Кручина, князь, разум твой полонила: ведь два сокола слетели с отчего стола золотого – добыть хотели города Тмутараканя либо испить шеломом из Дону. Но уже соколам крылья подсекли поганых саблями, а самих опутали путами железными.

Темно было в третий день: два солнца померкли, оба багряные столпа погасли, и с ними оба молодых месяца, Олег и Святослав, тьмою заволоклись, и в море утонули, и великую дерзость подали поганым. На реке на Каяле тьма свет покрыла: по Русской земле разбрелись половцы, как пардусов выводок. Уже насела хула на хвалу; уже перемогло насилие волю; уже кинулся Див на землю. Вот готские красные девы запели на берегу синего моря, звеня русским золотом; поют они время Бусово, лелеют месть за Шарокана. А мы, дружина, уже живем без веселья”.

Тогда великий Святослав изронил золотое слово, со слезами смешанное, и сказал: „О сыны мои, Игорь и Всеволод! Рано начали вы Половецкую землю мечами кровавить, а себе славы искать: без чести для себя ведь вы одолели, без чести для себя кровь поганую пролили. Храбрые сердца ваши из харалуга крепкого скованы, в отваге закалены. Что же сотворили вы моей серебряной седине!

Уже не вижу я силы могучего и богатого и воинами обильного брата моего Ярослава с черниговскими былями, с могутами и с татранами, с шельбирами, топчаками, ревугами и ольберами: те ведь без щитов, с одними ножами засапожными, кликом полки побеждают, звеня прадедовской славой.

Вы сказали: „Помужаемся сами, и прошлую славу себе возьмем, и нынешнюю поделим!” Но не диво, братья, и старому помолодеть! Когда сокол перья роняет, высоко птиц взбивает, не даст гнезда своего в обиду. Одна беда: князья мне не в помощь – худая пора настала. Вот у Римова кричат под саблями половецкими, а Владимир – под ранами. Горе и тоска сыну Глебову!

Великий князь Всеволод! Разве и мысли нет у тебя прилететь издалёка отчий золотой стол посторожить? Ты ведь можешь Волгу веслами расплескать, а Дон шеломами вычерпать. Здесь был бы ты, невольница была бы по ногате, а раб по резане. Ты ведь можешь и посуху живыми копьями метать – удалыми сынами Глебовыми.

Ты, храбрый Рюрик, и ты, Давыд! Ваши воины в золоченых шлемах – не они ли по крови плавали? Не ваша ли храбрая дружина рык издает, словно туры, раненные саблями калеными, в поле незнаемом! Вступите, князья, в золотое стремя за обиду нашего времени, за землю Русскую, за раны Игоря, храброго Святославича!

Галицкий Осмомысл Ярослав! Высоко сидишь ты на своем златокованом столе, подпираешь горы угорские своими железными полками, королю загораживаешь путь, затворяешь Дунаю ворота, клади бросая через облака, суды рядя до Дуная. Грозы твоей земли страшатся; Киеву отворяешь ворота, за дальними странами в салтанов стреляешь с отчего золотого стола. Стреляй же, господине, и в Кончака, поганого раба, за землю Русскую, за раны Игоря, храброго Святославича!

А ты, славный Роман, и ты, Мстислав! Храбрая дума на подвиг вас зовет. Высоко взлетаешь ты на подвиг ратный в отваге, словно сокол, на ветрах парящий, что птицу в ярости хочет одолеть. У вас железные кольчуги под шлемами латинскими: от них дрогнула земля, и многие страны – Хинова, Литва, Ятвяги, Деремела и Половцы – сулицы свои побросали и головы свои склонили под те мечи харалужные. Но уже, князь, потемнел для Игоря солнца свет, а деревья не к добру листья обронили – по Руси и Суле города поделили. А Игорева храброго полку уже не воскресить. Дон тебя, князь, кличет, зовет князей на победу. Олеговичи, храбрые князья, уже ведь приспели на брань.

Ингварь и Всеволод и вы, три Мстиславича не худого гнезда соколы-шестокрыльцы! Не по жребию побед вы себе волости расхватали! Где же ваши золотые шеломы, и сулицы лядские, и щиты! Загородите степи ворота своими острыми стрелами за землю Русскую, за раны Игоря, храброго Святославича!

Уже ведь Сула не течет серебряными струями для города Переяславля, и Двина у тех грозных полочан мутно течет под кликом поганых. Один Изяслав, сын Васильков, позвенел своими острыми мечами о шлемы литовские, побил славу деда своего Всеслава, а сам под червлеными щитами на кровавой траве побит был мечами литовскими и так сказал: „Дружину твою, князь, птицы крыльями приодели, звери кровь полизали”. И не было тут брата Брячислава, ни другого – Всеволода. Одиноко изронил он жемчужную душу из храброго тела сквозь золотое ожерелье. Приуныли голоса, веселье поникло, трубы трубят городенские.

Ярослав и все внуки Всеславовы! Уже склоните стяги свои, вложите в ножны мечи свои зазубренные – уже выпали вы из дедовской славы. Вы своими крамолами начали наводить поганых на землю Русскую, на достояние Всеславово. Из-за усобицы ведь стало насилие от земли Половецкой.

На седьмом веке Трояновом бросил Всеслав жребий о девице, ему любой. Изловчился, сел на коня, поскакал к городу Киеву, коснулся копьем золотого стола Киевского. Из Белгорода в полночь поскакал лютым зверем, завесившись синей мглой, утром отворил ворота Новугороду, расшиб славу Ярославову, поскакал волком от Дудуток до Немиги. На Немиге снопы стелют из голов, молотят цепами харалужными, на току жизнь кладут, веют душу от тела. У Немиги кровавые берега не добром были засеяны – засеяны костьми русских сынов. Всеслав князь людям суд правил, князьям города рядил, а сам ночью волком рыскал; из Киева до петухов, великому Хорсу волком путь перебегая, в Тмутаракань добирался. Ему в Полоцке звонили заутреню рано у святой Софии в колокола, а он звон тот в Киеве слышал. Хоть и вещая душа была в отважном теле, но часто он беды терпел. Ему вещий Боян такую припевку, мудрый, сложил: „Ни хитрому, ни умному, ни ведуну разумному суда божьего не миновать”.

О, стонать Русской земле, поминая прежнее время и прежних князей! Того старого Владимира нельзя было пригвоздить к горам киевским. Стали стяги его ныне Рюриковы, а другие Давыдовы, но врозь они веют, несогласно копья поют.

На Дунае Ярославны голос слышится чайкою неведомой утром рано стонет: „Полечу я чайкою по Дунаю, омочу рукав я белый во Каяле-реке, утру князю кровавые раны на могучем его теле”.

Ярославна утром плачет в Путивле на стене, причитая: „О ветр, ветрило! Зачем, господине, так сильно веешь! Зачем мчишь вражьи стрелы на своих легких крыльях на воинов моей лады? Или мало тебе высоко под облаками веять, лелея корабли на синем море! Зачем, господине, мое веселье по ковылю развеял?”

Ярославна рано утром плачет на стене Путивля-города, причитая: „О Днепр Словутич! Ты пробил каменные горы сквозь землю Половецкую. Ты лелеял на себе Святославовы челны до полку Кобякова. Прилелей же, господине, мою ладу ко мне, чтобы не слала я к нему слез на море рано!”

Ярославна рано плачет на стене в Путивле, причитая: „Светлое и тресветлое солнце! Всем ты красно и тепло. Зачем, господине, простерло ты горячие лучи свои на воинов лады? В степи безводной жаждою согнуло им луки, тоскою замкнуло колчаны?”

Вспенилось море в полуночи; смерчи идут туманами. Игорю князю бог путь кажет из земли Половецкой на землю Русскую, к отчему столу золотому. Погасли вечером зори. Игорь спит, Игорь не спит, Игорь мыслию степь мерит от великого Дону до малого Донца. В полночь Овлур свистнул коня за рекою; Велит князю не дремать. Кликнул; стукнула земля, зашумела трава, ежи половецкие задвигались. А Игорь князь поскакал горностаем к камышу, пал белым гоголем на воду. Кинулся на борзого коня и соскочил с него серым волком. И побежал к лугу Донца, и полетел соколом под туманами, избивая гусей и лебедей к обеду, и полднику, и ужину. Когда Игорь соколом полетел, тогда Овлур волком побежал, труся собою студеную росу; надорвали они своих борзых коней.

Донец сказал: „Князь Игорь! Не мало тебе славы, а Кончаку нелюбия, а Русской земле веселия!” Игорь сказал: „О Донец! Не мало тебе славы, что лелеял князя на волнах, стлал ему зеленую траву на своих серебряных берегах, одевал его теплыми туманами под сенью зеленого дерева, стерег его гоголем на воде, чайками на волнах, утками на ветрах”. Не такова, сказал, река Стугна; мелкую струю имея, поглотила она чужие ручьи и потоки, потопила в омуте у темного берега юношу князя Ростислава. Плачет мать Ростиславова по юном князе Ростиславе. Приуныли цветы от жалости, и деревья в горе к земле склонились.

То не сороки застрекотали – по следу Игореву едут Гзак с Кончаком. Тогда вороны не граяли, галки примолкли, сороки не стрекотали, ползали змеи-полозы только. Дятлы стуком путь к реке кажут, соловьи веселыми песнями рассвет вещают. Молвит Гзак Кончаку: „Коли сокол к гнезду летит, соколенка расстреляем своими золочеными стрелами”. Сказал Кончак Гзе: „Коли сокол к гнезду летит, а мы соколенка опутаем красною девицею”. И сказал Гзак Кончаку: „Коли опутаем его красною девицею, не будет у нас ни соколенка, ни красной девицы, а начнут нас птицы бить в степи Половецкой”.

Сказал Боян, песнотворец старого времени, Ярославова и Олегова: „Тяжко голове без плеч, беда и телу без головы”. Так и Русской земле без Игоря. Солнце светит на небе – Игорь князь в Русской земле. Девицы поют на Дунае, вьются голоса через море до Киева. Игорь едет по Боричеву ко святой богородице Пирогощей. Страны рады, города веселы.

Воспев славу старым князьям, а потом молодых величать будем. Слава Игорю Святославичу, буй-туру Всеволоду, Владимиру Игоревичу! Да здравы будут князья и дружина, поборая за христиан против поганых полков. Князьям слава и дружине! Аминь.

                Древнерусский текст: http://www.stihi.ru/2013/10/14/6795




---------------
Създадено от неизвестен автор, „Слово о полку Игореве” е най-значимото произведение на руската езическа култура и най-известният паметник на древната руска литература. Епосът разказва за похода от 1185 г. на новгород-северския и черниговски княз Игор Святославич срещу половецките набези. Творбата е написана към 1187-1188 г.