сетивно за дъжда- книга

МОЛБА

Позволи ми да те обичам.
В самотата на нощните думи.
В лудостта на това заричане.
Сред познати потайни друми.
Как набъбва с листата на мрака
този сън по невидима сянка.
Листопад от едно очакване-
да осъмна в душата ти. Някак.
Тази нощ и звездите са наши-
позволи ми да те обичам.
Без звъна на венчалните чаши.
Стигат думите, мое момиче.
Ще осъмнем в измръзнало лято-
нейде в някой разпети петък.
Ще оживеем ли… в бялото…
След телата ни-любили. Светли.
Позволи ми да те обичам.
Не поглеждай прозореца, моля те!
Две голи, бели кокичета.
Оцелели от някаква пролет.
Гледа в нас - зло, сърдито лисиче.
До безнадеждност ни люшка.
Две голи кокичета. Ничии.
В паметта- безтелесна, бездушна-
позволи ми.
Да те обичам.















































НЕПОТЪРСЕНИ ДУМИ

Ще замина от тебе
по светло.
След последните есенни думи.
С новините вечерни. В седем.
Не целунат. Без маска. Подлунен.
А душата- подкова от вятър-
ще осъмне от утре.Във тяло
на копняла по тебе морава.
Ще си тръгна- отшелник в скалите.
Носил думи за стъпки.И праг.
В една тръпнеща, болна вечер.
По листата на първия сняг.
А ръцете ще назовават
по кръга от теб
своите сезони.
Времето неузряло
с изтъняло небе ще догоня.
Като стон. Или остра болка
ще те чака премръзнал животът ми.
С една тиха вечерна стая
в мен забравила вечно
посоките.














ИЗОМЕРИ

Отвъд страха ми,
в най- проливния дъжд
е неделният праг
от колибата на новата любов.
Аз се събуждам
в новия си сън,
на ръба между
Пътя и Времето,
там , където сянката от пясъчния часовник
постепенно се налива в кръг
и превръща всичко,
което някога ми изглеждаше Истина,
в илюзия за теб.
Снегът наоколо се топи
и в него се появяват
новите скелета на Очакването за път,
увити с кожа от небе
на някой забравен в нас
вечерен залез.
Отвъд страха си,
в едно празно стъклено яйце,
оставено от напуснат полог на Времето…
когато не съм обличал
пясъчните ивици на спомена за теб,
се преплитат в една нишка
кармин и охра.
Есента на чувствата я пази
в очите ни – късен знак за любов.


















ДАЛЕЧЕН

Далече, с вино
или с хляб по вятъра,
остана в този ден
небето,
голо от съня ми,
петимната за дъждове
Река - по неизгряло още лято…
и сянка след една дъга,
чертала в пръстите на Самотата
вечерен кръг, вечерен залез
От есен, стъпки. И листа,
потекли тихо след реката
на този стъклен сън
по теб.
Безкраен като водопад,
в обратното броене на сърцето,
наднича синор от нощта.
В часа на белите листа
замира - белег по ръцете ми -
едно написано небе
за новите ята на Времето.
Далечно -
като хляб по вятъра,
в жадувалата дъждове земя,
едно сърце проклина Лятото.
На новата си Самота.
























СЪБУЖДАНЕ В НЕДЕЛЯ

Навярно те познавам в думите.
Както познавам в себе си
езика на страха.
Или сухата въздишка от есенния вятър
в очите ти.
Откъснал дневните сълзи.
Не оставил нощните …
Навярно те познавам.
Както познавам в погледа
дъха на надеждата.
Или копнежа на ръцете ми
нощем-
да те посипят
с капчици нежност.
Да те потопят
в белия пясък на желанието.
Не е трудно,
казваш ми,
да те позная.
Нали от векове
флиртуват
косите ти вечер.
Със вятъра.
Нали от името
пристига всяка нощ
пролетта на прага ми.
Всяка сутрин си отива сънена-
една налюбена жена.
А дъгата над морето остава.
като любовна рана –
сред залива на нежността ми
да свети.
Като белег един
от небето на влюбени.
Или в тесните улички
на желанието,
където потича любовният сок.
И ухае тялото ти.
Навярно те познавам в зеленото и кафявото.
Както познавам цветовете
от стъпките на дъжда.
Или самотата на отвесното падане
в капките
преди да се превърнат в памет
и да потекат очите ми.
В следата от утро
след тебе
навярно те познавам, любима.
Като една гранична линия,
останала в болката.
Отчаяна дива котка
е желанието
от белезите на небето в теб
да пия.
Докато изтъняват моите
празници на плътта.
Навярно те познавам.
като минало.
Като част
от пътя към себе си.
Навярно те познавам
като онези двамата,
които днес прекосиха
своето единствено Море.
Хванати за ръка старци.
И колко познати ми бяха
следите от тяхната обич,
Любима!
Колко познати ми бяха!



























СЪБОТЕН ЕТЮД

Душата все по стръмното живее.
Заключва нощем Времето
из вените.
Римува стъпките от теб
в далечните преддверия.
Зеленото в очите ти копнее.
Разпетия си петък спира в болката.
Облича с нощни кожи
тъмнина. И песни.
И боса през посоките-
все есени-
прелива в сън горчивия си жребий.
- - - - -
Ще се срещнем отново.
И потоп да вали.
Аз в чадъра си нощен
ще ти крия звезди.
Ти- кармин с мека охра-
като сън ще блестиш.
В мен от поглед до поглед
и с огромни очи
ще потъваш ти- рана.
А грехът – да вали!
Да вали и преваля.
В длани, устни…и в стих.






















ПОНЯКОГА...

Понякога
животът ми прилича
на самотно летище.
Дните в него идват и отлитат
в дъното на материята,
от която са направени.
От глъбините на безмълвието
Времето сякаш е дефинирано.
И завръща реките
в техните извори.
А моретата изпиват
сенките на дъната си.
И се превръщат във вечни отливи суша.
Хоросанът на хоризонта
се свлича от очите.
И потъва отново в безначалието на Брега.
Понякога животът прилича
на последното незакрито летище.
Дните сякаш са символи за думи,
останали
от живели някога хора,
постепенно превърнали се в птици.
И всмукани в течението
между минало и бъдеще,
крилете им облитат многоточията на деня.
А аз напразно се опитвам
да подредя останалите неизтекли минути
в пъзела на очите ти.




















ИЛЮЗИЯ

Като бряг аз те нося.
Като мъртво вълнение.
Като топла вечерна скала.
Нежна моя и вечна зависимост.
Посребряла в луни от листа.
В самотата следобеден пристан
на сънувани летни тела…
нося те.Топла зеница
от потънал в неделите глас.
Нося те. Сладка илюзия,
че съм жив
в преброените дни.
Че вечерникът тръгва от мене.
И потъва. Сред твоите очи.
Нося те- камък за пазва.
Или сън на зелена вълна.
Омагьосан.
Пустинник от бягства
в своя път аз те нося
и знам,
че със тебе до болка съм сраснал.
Оголял. Без небе. И без храм.
Саморасляк от нечие зърно,
Скитник в твоята свобода,
оживявам, съня си повторил.
В тази нощна неделна тъма.























ОЩЕ…

Прегърни ме!
Още…още…
Да запалим тишината.
Да не зная
с ден ли, с нощ ли
в мен ще те забрави лятото.
Да изпратя в болка стара
сивото,  снега отминал.
В  коловоз от крайна гара.
В най – затрупаните дири…
прегърни ме!
Още…още!
Да потъна в тази есен.
Да не зная
с ден ли, в нощ ли
съм обличал
думи. В песни.
Да забравя път за връщане -
някъде след мен, по бялото.
На брега да паля сънища.
В късните следи от тяло.
И честит да ме отмине
жребият на Самотата.
Прегърни ме,  прегърни ме…
В сън от миналото лято.






















ДЯВОЛСКО

В бургаската мъгла
потъва всичко-
ни звук,  ни плисък на вълна.
И,  като от самото Нищо,
от  пристан в силуета на ноември
ридае глухо корабна сирена.
И тихо, сякаш от платно на Брьогел,
на Времето единствената птица
откъсва сън от зимното море.
Дали по вълнолома  след нощта,
осъмнал в тишината на скалите,
бе точи бруст в прибоя сив до залез
самият бог на морската обител?

Самотни бели кръстове от нощ-
потъват в матовата тишина
последните ни думи за любов.
А Онзи горе майстори
обков за диска си от тях.
Денят потъва едноок,
 завързал в камъка на фара
циклопената си душа.
И ние с тебе- крайна гара
в бургаска лепкава мъгла,
така зимуваме сред бялото-
два онемели коловоза.
По кой ли вятър с къс небе
от нас ще нарисува
новия си път Съдбата?..



















НОЩЕН АЛЦХАЙМЕР


Непрестанно се сбогуваме
под аплаузите на кръвта.
Бежанци в световете си,
преминаващи опасна гранична зона.
В тишината ни тичат вълци.
И побелява,  и замръзва
от самота
бялото поле на чаршафите.
До утре от устните ще останат снегове,
за да спрат всички пътища в очите
пред непознат праг.

В едното стъкло на нощта,
срещу ято отлетели ангели,
непрекъснато с теб  се сбогуваме.
И прошепваме някъде,
в някого сърцата си.
На ухо.





























НЕДЕЛНА  МЕТАФОРА ЗА ЕДНА РЕКА

Над изгърбената в скали река
стаята бавно се стопля
в смеха на случаен слънчев лъч.
Мълчим като забравени котки.
Облизваме в себе си
нощната роса
останала от лицето на мислите
по другия…
Броим обърнатите по гръб животи,
навили докрай
свитъка свобода в сърцата си
срещу първия уличен ъгъл
на утрото.
                2
Все още мога да галя водата.
Да разтварям сенките от тела
на птици и клони
в тъмната материя на сърцето.
Докато открия там
зимна река за очите ти.
С една само светла драскотина
останала от дневната им памет.


























ИНТИМО
Откакто много дни от мен те няма…
тъгата ми наднича.От ъглите.
По снимката ти лятото прегаря.
И вените на пътя в стъпки тичат.
Пианото е само глуха сянка.
Там капят вечер звуците на мрака.
А никой не събира светлината,
останала в светулките.На прага ми.
Знам- няма те във тази зима.
И няма те във тази вечер.
Осъмнали, прозорците се взират.
А погледът им сякаш е далечен.
Но само тебе търси да открие...
откакто много дни за мен си вечност.
Как паяжината в очите ми линее.
Леглото е студено там.В една изпята песен.
И сякаш зъзне стаята от Време…
Не се навежда сянката ти.В него.
И няма глас да шепне…тихо, нежно.
Косите ми, уплели сън в дъха ти,
да се белеят вечер.С твоята безбрежност.
А все очаквам…Все към пътя гледам.
И в тишина превръщам чуждите недели.
Макар да знам, че всички пътища
се връщат.
В началото на всичките раздели.





























ВМЕСТО ПРОЛЕТ

Падна мрак.
И премаза гласа на врабците.
Там, по белите дрехи
на вишните спря.
От цветчетата, нежни като мъниста,
низа своят небесен гердан
вечерта.
Глухо блъсна прозорците вятъра.
После припна в кълбо…След дъжда.
Разпиля се със смях из ливадите.
В подранилата млада трева.
Като нощен пазач е луната.
Прежълтяла и кръгла…Клечи.
Над последната стряха…Оттатък
избелелите нощем върби.
А в капчуците пее…не спира.
Нощна, пролетна, жива вода.
И събужда поточето зимно.
В самотата на преспата сняг…























ПЕЙЗАЖ

Два летни силуета от мечти.
И две преплетени ръце до късно.
Как искам да се върна в този стих.
И времето от него да не пускам.
Луната е окъпала брега.
Там…нещо шепне на реката.
От тъмното приижда летен хлад.
И стихва в гънките на вятъра.
Два меки силуета сме сега.
Две сенки в тялото на мрака.
Зад хълмите надникна есента.
И в птиче някакво изплака.
Когато си отида някой ден.
С пресъхнали криле на прага.
В пътека ще ме облече
и в стъпки ще ме скрие ятото.
И този миг ще бъде мой.
И тези две ръце от мрака.
Ще пълнят зимния покой.
С надеждата за ново лято.





























ПЛЕНЕР

Рисувай този бряг!
На север от Приморско.
И нека с листа в теб
да каца уморено вятърът.
И писъка на чайките
да те отнася
навътре…В утрото на твоя залив.
Назад, далеко да останат
две линии от уличките тихи.
С напъпилите есенни смокини.
И къщи, във които няма никой.
Чадърите по листа ти
ще бързат,
понесли залез в летните си ризи.
Морето ще прелива
в сиво-синьо.
И ще угасва по вълните
бризът.
А ти, загърбил погледи и думи,
ще бъдеш сам,
събрал в брега на листа
око от риба, люспа слънце.
И лодка, милваща вълните.
Рисувай този бряг, рисувай
скалите в нощната му пазва!
Знам, приказката от боите
синът ти утре ще разказва
на всички дни-
между морето. И вечната черта
на хоризонта.
В една луна …такава топла…
На север спряла от Приморско.















НЕДЕЛНА МЕТАФОРА ЗА ЕДНА РЕКА

Над изгърбената в скали река
стаята бавно се стопля
в смеха на случаен слънчев лъч.
Мълчим като забравени котки.
Облизваме в себе си
нощната роса
останала от лицето на мислите
по другия…
Броим обърнатите по гръб животи,
навили докрай
свитъка свобода в сърцата си
срещу първия уличен ъгъл
на утрото.
2
Все още мога да галя водата.
Да разтварям сенките от тела
на птици и клони
в тъмната материя на сърцето.
Докато открия там
зимна река за очите ти.
С една само светла драскотина
останала от дневната им памет.


























СТРАХ

Дъждът над мен
и теб- така далечна-
рисува цветовете на нощта.
Попива пътя в нас
молитвено.
С дъха на живата вода.
Дъждът е ничий.
Пътят – също.
Еднакви – ние.
В сън – съдба.
От теб- вечерното момиче.
До моя праг на Есента.
Вали.Останала Надежда
по гланца нощен на листа.
Следа си в мен.
И бяло на осъмнал
дъгата си над залезния свят.
Ще идваш,  зная,
в спомена ми
първа.
С дъха на нощните цветя.

А моят праг е странно ничий.
Облякъл сънена бразда
на миналите дни безлични.
От ничията в мен река.
И бавно се изгубвам в него,
повит между добро и зло.
Денят събира в миг за вечност
нащърбеното си ждрело.
Там стене,  в дъното му лятно,
една забравена река.
От гланца нощен на листата.
До късен праг.
След Есента…













СЪН ПО ЛЯТОТО

…И когато поспре тишината
в моята празна неделна къща.
Сред стените с отминало време.
А денят с рязко щракване
свърши. И заключи остатъка думи.
В непотребния слънчев пясък
от брега запустял на чувствата…
И когато засипе вятърът
изтънелите диги на залеза.
С нощен мрак…отлежал.
И безпаметен.
И когато преде в самотата
своята зимна студена риза…
Аз за теб ще измоля от лятото
късче синьо, дъга…сянка близка.
…Този миг, в който крие сърцето ми
самотата на нощния пристан…
































АЛХИМИЯ

Побеляват лунните гнезда.
И тихо изгрява над птиците.
С разкованата в мен самота
търсят нова пътека зениците.
А пътеката бяга от мен
в стъпки , в полет
на влюбени думи.
Знам, ще съмне и този ми ден —
стара болка гори помежду ни…
От оттеклите в зима стъкла
ще се стича на звуци дъгата.
Слънчев лъч ще остави следа.
После…после ще свърне. По вятъра.
Само ти в този никакъв ден
ще ме чакаш. Накрая на пътя.
В този праг от преминали дни
колко още недели пристъпят…
Побелява навън този свят.
В жълто — сиво вали есента ми.
Скърцат бодро с пъртините сняг…
чужди думи. От мене те пазят.
А лицето ти , сгушено в мен,
(зад изтеклата зима в завоя)
в този студ, в този никакъв ден
тихо шепне :” отново съм твоя”…
























ВЕЧЕРНО ПИСМО

Спри го този старец в мен.
И му избоди очите.
Всичко вече е видял.
В пътищата сити…
Спри го…или отведи
до ръба ронлив – скалата.
Дето искаше преди
да говори.С твоя вятър.
Думите му съблечи.
Никой в теб да не открие.
И от всичките си дни
направи колиба.
Скрий го там – като сакат,
надалеч в тълпата.
С риза от мъгла. Без цвят.
И без път обратен.
И за всичко му прости -
в късна тиха вечер.
Някога ще легне в теб -
сянка на съблечен.


























МОЛБА

Приюти ме в колиба без покрив.
Без стени и без праг. Без прозорци,
а само с пътека. Аз ще бъда следата
от теб. И след миг ще ме няма –
в сянка твоя преминал, оттекъл…
Ослепява светът, щом отдавна облича в тополите
още мрак с празнотата на своето его.
Този, който с утрото чакаш да дойде,
в тебе спи. В камък вечност затиснал сърцето.
Приюти ме в колибата твоя от думи.
Без стреха и без покрив. А само с надежда.
Аз оставам следата от теб-в нощ такава безлунна…
всички пътища да заченат. От твоята нежност.



































УСЕЩАНЕ

Брегът е в мен.
Завоят – също.
Мъглата…Стъпките в леда-
парчета от завърнало се утро,
осъмнали след нощната мечта.
Брегът ме вика.
С две платна.
В останалите дни – с една пътека.
Една сребриста пелена
в зелените очи на тази вечер.
Брегът е тук.
Дошъл, за да ме вземе.
От теб. И всеки миг,
във който съм обичал.
Брегът на двете ти ръце
е демон.
Със сто измислени самоубийства.
Наоколо потъват дни.
В заседнали на дъното мълчания.
Лица от есенни реки
потеглят. С бавната камбана…



























РОЖДЕН ДЕН

Обещай ми днес
лицето на съня.
Да се върна - в старата си клетка.
А сърцето ще ти бъде воден знак.
(То,сърцето е лирично. И проклето…)
Обещай ми
недовършен храм.
С тебе в утро да пристъпя.
По стените без тъга
да ни среща есен. В пътя.
Отвори вратата. С тях,
в този кръг от спряло време,
да ме водиш за ръка.
И усмивка да ме вземе.
Обещай една мечта.
По небе на отлетели.
Там сърцето е следа.
Всички пътища са слепи.
В този свят съм бил роден –
без икона, свещ и бяло.
Пътник от изминал ден.
После…в теб сърцето спряло.


























ЗАГУБА

по Любомир Левчев

Капят жълти чумави петачета
в сламената шапка на нощта.
Болно е това развиделяване –
като име на мечта.
Просто си забравих очилата.
И не виждам в този свят.
(В онзи капе още вяра-
с есенния листопад…)
Спрях до сън. И бяло е у мене.
Със посоки от възли.
Сляп съм, дявол да го вземе…
точно както и преди.
Ще платя на някой вятър –
вместо мен да те погали.
На дъжда от тъмнината –
да промива дни. И рани.
Ще платя…на някой скитник.
Вместо мен да те облича.
С меки утрини. С листата,
спрели в думата “обичам”.
А отвътре – студ. Навярно
в мостовете съм удавил
всички спомени за тебе ,
очилата си забравил.






















ОЧАКВАНЕ

Душата е притихнала
като след раждане.
И падат в нея зимите,
стрехите натежали
в снега си от недели,
в които те е нямало…

И ето ме сега-
 в средата на декември-
с бразда от тишина.
И тяло за съмнения.
С пъртина мокър сняг,
попила дни от стъпки.
За другата земя
забравил думи в Пътя.
Из късчетата лед-
облечен дъх в стъклата-
с ръката на дете
да крия  сън по лятото.

И ето ме сега-
в износената бременност
на чуждата земя
и новото си време.
В скрижалите на сън
сглобил ковчег от думи.
Аз чакам в  зимната пъртина
следа от теб .И белег.
Така, забравила смъртта,
да дойдеш.И ме вземеш…










ДЕТЕ

 на Пламена

Изкъпано телцето ти ухае
на пряспа сън
и пролетна трева.
Навярно и денят след това
облича
очите си в зелена пелена.
Изпитвам щастие,
когато ти сънуваш,
да вляза
и с притихнало сърце
да те погаля плахо по косата.
И мигом те докосна
със лице.
Какъв олтар си ми!
Да се пречисти
Душата идва в детското телце.
При теб е моята молитва.
От дневното
и нощното сърце.
При теб дори е бог.
И тихо литва
молбата ми по утрешния ден-
да си ми здрава и щастлива.
С усмивки в мене да растеш.

Навярно ти си бряг.
Начало.И раздяла.
Неземна радост…есенна сълза…
И сам, когато те погаля,
изпитвам щастие. И страх…
















НАЛЧЕТА

Нека изтрием лятото и зимата.
И себе си.И любовта си даже.
      Гриша Трифонов

Ще дойде зимата.
И ще разсъхнат дните.
И в сенките им,
под стрехи от минало,
душата ми ще скрие
твоята
из шепота на влюбени комини.
В терасата ще капят налчета-
износени луни
от чужди зими.
И съботите, и неделите
по техните тела ще минат.

Ще дойде лятото.
От сенките на заливи-
загадъчни
и топли като длани-
в износени луни от чуждо име
смокинята в дома на обущаря
ще си направи лунна памет.
Ще бъде сребърна,
от мрежа
на бриз и морски бели рачета,
нощта,  в която ще те скрие
душата ми.
От Раздавача…




















ОСЪМВАНЕ ПРЕД ИГНАЖДЕН
Един отшелник
вчера спря.
Край пепелта
на нашето огнище – минало.
Изправил беше
гърбавите дни.
И къс луна оставил.
За очите.
Среброто им осъмна
в моя праг.
Един отшелник
от ръба на мрака
посипа с нощна тишина
следи. И думи. За пощада.
Той бавно крачеше .
По мен.
Замислен и невидим.
Сам.Обречен.
Понесъл беше риза от мечти.
Събрали ято.
В синева.И вечер.
И тебе искаше да облече.
Сред късните дъбрави на сърцето
един отшелник вчера спря.
С осъмнала по клоните му есен.
Откъснал беше градската луна-
да презимува.На лицето ти.






ВМЕСТО ПЕТЪК
И днес
дъждът е с летен дъх,
поникнал в мокрите криле
на пеперуда.
Живее в тях
с мехурчетата чудни
на лятната сама дъга.
Римува в стих
след два
угасналата моя болка.
И сякаш вятър
от криле на сенки,
или избягал глас
по теб
в мъглата,
попива есенния здрач.
Ела…
Да пием нощното вино.
С далечни, весели години.
Да падне леденият мрак.
От мокрите криле на пеперуда
да бъде нощният ни дъжд
една вълшебна тиха лудост.
Да потече неуловим
над нас
светликът на луната.
В постеля от листа
и глас,
отминал с летния ни вятър.
Ела!
Да завали отвън.
И пътя да изтрие в нас
след тези паметни кристали
на копнежа,
когато есен лятото открадне.
А нощната безбрежност на града
остави в твоята ръка
две мокри пеперудени крила.
И белег от свещта горяла.
Ела!



КАРТИНА

Пониква в лист
и в думите умира.
От бряг до бряг
душата суха тича.
Животът все приижда
и неспирно
разражда в мен реката.
На обичал.
Зеленото заспива.
И потъвам. До есен.
В тихата пустиня на листата.
Градът е сляп
и все по-рядко
ме навестяват в него
шумните площади.
Все по-безлико от тълпата
добро и зло за мене спорят.
В крайпътна локва.
Или в блато-
По кръгове от хвърлен камък.
И гледам вятърът без име
сезоните ми как пришпорва.
Подритва пясъчната кожа
след птици, погледи…И хора.
Без страх, без болка
в мен детето
събира своята поляна.
Събира своята умора.
И в падналите епитети,
през крехката трева на мрака,
причаква облака си летен.
А зиме търси в снеговете
заспали пътища…И песни.
Добър или страхлив
е в мен човекът,
когато крие в купичката дневна
една сълза -
животът да разражда.
От бряг до бряг
душата му да тича.
А нощем, в себе си останал,
да топли с дъх
следите. На обичал.





АМПЛИТУДА

Вали. И в мрака с жълти плодове
лозници многоръки в транс чертаят
на вятъра, под сухото небе,
началото на есента
от края
на най-безликото селце в снега,
решило да попие днес света ми
в сълзите на червения петел,
в дима на зимните комини.
И старо отлежало вино
да грее в черното котле.
Потича мракът,
пали жълти свещи
в гръбнака жив на селската река.
Варосани следи от чужда вечер
в снега потулени ще спят. Ще спят
тук, в края на света ми.
А от дръвника с лунна пита
невидими ръце кръвта ще мият-
червеният петел ще е отлитнал.
В душата си нагоре. И подире му,
където жълтите лозници в транс чертаят
на вятъра по сухото лице,
по името останало от някой...
в началото на есента / или на рая /
кръвта ще пълни новото сърце.






















ЦИРКУМСКРИПТУМ

…Защото не вървиш по път.
А в сянката .(Ако отдавна имаш слънце.)
И тя показва залеза, смъртта.
Или на любовта желаната и пазва.
Защото тя е Кръста .И бразда гранична.
Живее в синор.(И понякога у теб умира…)
Без сянка слизаш в другото небе.На ничий.
Там крачат с дните ти
небесните му дири.
Все под небета от мъгливо лято,
провесили ръждясал циферблат.
Все под стрелките им, до бяло
изтъркани от новия ти свят…Готов
и сянката си да нахраниш.
Защото тя е кръста в теб, граничната обител
в невидими души.С прободни рани.
Какъв по – празничен букет за Победителя
от паднали криле на бели врани!
- - - - -
Кръгът е всичко.В дивите земи
живеят изпращачите на залез.
Започваш с тях предишните игри.
На хвърлей- време от смъртта си.
Отново и отново с белег.
(Белязаните никой не закача.)
Прекрачил есенното време.
след пощата на Раздавача.





















ДЕЛНИЧНО

След три в дъжда
навярно е часа на гарата-
едни изпращат в мен,
а други в мен посрещат…
Нощта отваря късните си барове
с илюзията за убита вечност.
В изтеклите прозорци светлината
облича нишка по Вретеното,
подрежда капки лято в календара,
в дъжда догаря. С падналия вятър…
Все още в мен е гара –
сън от лятото.
Ухае мракът, вкаменен до розово.
Стърчи в подгизналия свят
като очакване
желанието да поемеш. В коловозите.
С дъжда догаря падналия вятър.
И в нощ затварям късните си срещи
с илюзията за живяла вечност.
В изпратени.
Или в посрещнати.



























СЕДИМЕНТ

Къде във дните си сега…
На прага зимата те чака.
И по бинтованите ти крила
похърква кротко
някогашен вятър.
Ще те почисти зимата от днес.
Ще побелее в теб честита.
Живот ще ти отнеме. И даде.
И вътре ще е сито, сито, сито…
Защо ти са пътеки, гласове?
Нали безмълвието е упорство?
В снега си кротък седимент.
И воден знак. За болест.
- - - - -
Върти се дневното капричио.
На плочата стърчат изтрити
следи от „правилните” пътища.
Ти в зимата с калта си влизаш.
Снегът е пийнал санитар-
залита в тебе, криволичи.
И бавно, с дневната ролетка,
събираш камерно деня.
В осъмналите мажоретки
от нощния локал.
























АНТИ

Икар е бил направен
от крило –подарък
на изгубена надежда.
Човек и птица бил –
ведно.
И пазил своето небе.
Добрите ветрове да среща.
Той имал безпогрешен хоризонт.
Избирал сам
и врагове.И свои.
Крилото в него знаело
защо
и пред кого
да прави вятър…
Цвета си как да промени.
Незабелязано.И умно.
И как от своите пера
стрели да дялка.
Вместо думи.
Икар е можел да лети
(нали…научен от Крилото)
Живял в небета от мечти.
Но в слънцето на Бог
бил
восък…

























СПОМЕН

Небето се събличаше.
По въздуха,
така незрим
от твоя силует.
Кървеше погледът.
Отнякъде потичаше.
В следобедния сънен листопад.
По есенния лъч
си тръгваха очите ти.
И сенките след него те сънуваха.
Избрали мястото
и датата на раждане.
Във петия сезон – на любовта ми…
Сред тъмните ками на кипарисите
денят кървеше …в залеза.До хълма.
Земята бе объркала посоките.
И бавно се събличаше в звездите.
Опряла на нощта,
все още тръпнеща
сред мъхестите острови на лятото,
една река във теб ще се завръща.
С прощалните пера от ято…
И тихо нейде ще се свличат,
из сънения глас на канарите,
забравените дни в един обичал.
С подхлъзнали се камъчета минало…
.....
Кървеше погледът.
Отнякъде потичаше.
Така незрим след твоя силует.
Душата бе загубила посоките
и тихо нейде се събличаше.
В небето на един поет.






















ПЕРПЕТУУМ

“Не остарявай – отлагай просешкия дял…”
Чавдар Добрев

Отлагай просешкия дял…Отлагай!...
До края.И до пътя…(Знаеш ли…)
Честта не струва пукната пара.
Но там( в кръвта ти онемяла)
ще учи твоите деца
как да намерят ято…
Пази сърцето от дъга…Пази…
Да не пресича мрак.И вятър.
На шута смешките помни(или плача…)
Не остарявай в тебе бялото.
Отлагай просешкия дял…
преровил самотата.
В живота ти е още цял
копнежът по върбата.
Честта не струва пукнат грош…
(Отдавна в тебе чака
една река.Без сън и нощ.
С въже.И речен камък…)
Отлагай просешкия дял.Далече
от Стената…
бъди си Странникът отвън,
докоснал стръкче вяра.
Смъртта е само част от теб.
(Дали е по-добрата…)
Прибрала вятъра.За днес
В косите на върбата.





























МЕТАФОРА ОТ ЗИМАТА НА ЕДНА СЪБОТА

На моето детство скритите листа
от дните-
купчина сънливи пеперуди,
изваяли чертите на света ми.
В ефира на хвъркатата си хубост.
И днес аз тичам подир тях-
невидимите живи амплитуди
от дни,
в които бях.
Или не бях…
Пречистен от лица.И сенки.
 В купа.

Но винаги оставам сам.
С прашец крила на сипкави минути.
Полепнал пръстите, косите
в случайни късни ириси из Пътя,
в замръкнали следи на листопада …Един,
с вечерни думи пред снега,
по сипея ронлив на паметта си
пресякъл дневната забрава.




















ОБЕЩАНИЕ ПРЕД  ПРАГА НА ЗИМАТА

От времето със хиляди лица
до хоризонта,  който
ти оприличи на бягство,
В цъфтящите напролет дървеса
И в Юдовото – твоето причастие…
Тъй мамеща, непостижима.
Като вълната- ласка за брега.
Тъй мигновена,  мимолетна-
една самотна пясъчна следа
на отлетяло в други детство…потъваш в мен.
Преливаш ме.
Пречистваш
жаравата на миналите дни.
До камък,
в пътя ми изровен.И чакам утрото на този миг,
когато в мене няма да се съмне.
А времето със хиляди съдби
до извора повторно ще ме върне-
в онази ивица мъгли
на пристана-
тъй светлосиня, мамеща, непостижима.
Като химера за богатство
в неизлечимо болен мим…ще се повторя
в любовта ти.И в този миг от есента,
в цъфтящите напролет дървеса,
на Юдовото – в нежното лилаво.
Отхвърлен и осъден,  и безвластен.
Накрая.
В живата вода.
Ще се повторя.
В своето си бягство.
Далеч от хоризонти.
И лица.















ДИАБОЛИ  ПО ЛЯТОТО

Минава лятото на този ден,
а аз живея някъде далече-
в самотен спомен прероден.
Или в тревица пожълтяла вечност.
Ожънат клас от късна лятна нива
в запалено от есени стърнище.
След августовски сънища отминал.
Несрещнат. И потънал,  ничий…
Като в голям и слънчев път,
покрай стрехи и бързи стъпки,
прелита в моята река
живот в сполуки,  несполуки.
И профили от къси дни
изпратени в стъклата му
монетно капят.
Звъни вечерната луна
из жълтите павета на съдбата.
А теб те има.В този миг, в цвета
на залеза-една и съща.
В шума от нощната тъма
по вятъра,  пръстта,  водата.
Измислена.И вездесъща-
портрет на вечната Жена.
С останало за спомен лято,
в една изтичаща  река,
из тази пепел от живяла вяра.
Облякла в телените мрежи
последната за мен луна
в небето оцеляло на отшелник.
Сред звуците на радостта,
в уханието на копнежа
от краткия вечерен смях
на две зелени мокри сенки.

С два въглена от твоите очи
опарил ледената стая
на моя късен декемврийски стих,
по който лятото минава…
за мене, мила, остави
една сънувана луна
в неделното око на фара.
Измислена.
И вездесъща.
Портрет на вечната  Жена.




ДЕЛНИЧНА  МАНТРА

Бъди благословена,  безнадеждност.
        Стоян Каролев

Бъди благословена,  Безнадеждност!
Аз станах роб на твоето време.
На пристана ти.
На кръга ти нежен,
когато нощем в болката ме вземеш.
И зрител твой,  и мим,
облякъл вещо,
кръвта на твоето движение –
безсрочен и безвременен,  безмитен…
Бъди благословено-жива. Вечно!
В живота-кръг.
В живота- пантомима.
Замръквай в мен.Осъмвай ме
Различен.
Да,  никога един и същ двуличник!
Избродил дневното си огледало,
бездънна и безматерна бъди ми…
В един бокал със вино отлежало
аз ставам роб на тъжното ти име,
на пристаните в теб,
на тихите си зими -
да помня по кръвта на твоето движение
осъмналите пътища на Времето…
Когато нощем в болката ме вземеш.

Бъди благословена,  Безнадеждност!





















СКИТНИК


Във пролуките от любов до любов,
от звучащата тишина на неона,
с вятър спрял
по средата на лятото,
на брега в огледалото ласкаво...или
в мрачното тържество на дъжда
с оцеляла от детството улица...аз вървя
все нататък, нататък-
сякаш свършва страха.Сред събудени люляци,
зад чертата си минало
аз вървя-по съня се изкачвам,
по отвеса от време,
все по думите-дни на кълвача
дето в сухия сняг още падат.
И мълком ме вземат...Аз вървя.
С миризмата на нощ и дъга,
с онзи тих и невидим поглед,
в който търси утеха
и моята човешка душа,
в думи -дни окачила подкова.






















НЯКЪДЕ в мене-
като в поличба,
пълна със гласове-
драска стъклата
небесна метличина.
Стигам до малко дете.
Сам съм. Из глината –
мокро и делнично-
капе на стъпки снега.
Долният свят е ръждив.
Лаконичен.
В подпис. И нечий печат.

Като извечна спирала
Пътеката
ситни по нулев кръг.
В зима от есени,  сенки. И преки…
тебе очаква брегът.
Да помълчим,
в него кърпили мрежи.
С вятър от тичинков прах.
В някакъв изгрев-
желана,  копнежна…
да помълчим, Самота.

Ще ти ушия последната дреха-
залезно сиво платно.
Някой ще палне
от крайната вечер
капка съсирен живот.




















РАЗГОВОР

Дойде си зимата
и в тебе,  старче.
Дойде- пресипнала.
И ъгловата.
Дъха на здрача вкамени.
Бронхитно свирна в телесата.
А ти,  разкъсван от стени,
от улици разкъсван.И от грижи…
В съня си,  кротък като дим,
солта на пътищата ближеш.
В дома,  в дърветата,  в палтото старо.
В останали  сами следи.
В целувките – нарочни.И случайни.
В останали добри и лоши дни…
ти Нея чакаш в зимното си лято.
Изтрила в късни мигове снега
да се притисне в тебе-
топла,  тиха,  бяла.
И в каменната кожа на морето
да падне твоята сълза.




























ДУМИ

Безмълвно и безсилно,
и безкрайно.
В хартиените дири на съня.
Изчезнали и припознати тайни
по дневното лице
на паметта ми
събличат вечерните думи.
В безлюдни от мълчания следи.
Една сама дъга – небесен улей -
потъва с тях.
Измива всичко лично.
И в утро срича
новото си име-
отломка от вселена
на обичал.
Безмълвно.
Безглаголно.
И безлично.
В хартиените дири на света.






























ДНЕВНИ МИНОРИ ОТ ЕДИН ЮДА

Много ми станаха дните.
И да свърша
като нишка последна
по вретеното искам.
Не съм зрънцето Божие.
Аз съм мършата, дето гние сама
и отдавна на кръвната Нива.
С колеблива съдба –
като тиха и дълга болест.
Много ми бяха…Искам
да си отида.
Няма риба бях
в реката ти, Боже,
дето изсъхна…Нищото.
Бях избраният Юда до днес
да те целува.
И кърви. Не минава
от сълзи и студ
тази лудост.
А отвън,
с миризми на тела и на чужди стомаси,
как потичат в следобеда
с живата хорска меласа
насмешливите погледи
на апостоли, клети от Тебе.
В тази Нива зарових среброто
на дните си.В тази.
И защо ме излъга за пътя след нея.
Не питам.


















ПРЕЗУМПЦИЯ

Всеки сам строи своя затвор.
Буда

...И понеже
всеки завой
на Надеждата
е в боклука,
долазил от Космоса.
Понеже ни наблюдава
през телескопите си
протоплазмата на свръхсъществата.
А всички сме програмирани
с милиони клетъчни цикли
и навярно им изглеждаме във всеки миг
Различни…
Понеже небето е заключило
синевата си
в утрото на птиците от твоите ръце.
Или очите ти.
И понеже...понеже
дозата
ежедневна Свобода
весело ми подвиква
от везните на Господ,
че съм объркал себе си. С теб…
А седемте сезона на чувствата
ми помагат всеки ден
да поемам щастливо
глътката си въздух
като подарък...
Навярно тогава
ще се науча
да обичам този свят.
Като осъден на смърт
от живота вътре в мен.
Ден преди въжето
да освободи
духа ми от тялото.
А в часа на смъртта
да сричам човешките думи
за вяра,
в които всеки завой
на Съдбата
рисува знака „ безкрайност”...
п.п.
Като жива вода
по ръба на капчука
или стъпка в пръстта
на отминала птица…
Любовта си отива –
делнична.
Глуха.
Любовта си отива
от моите зеници.
Сякаш болна мечта
отминава. С внезапност.
Или в стъпкан от думите ден...
Любовта ми – съсухрена дума по никой.
Любовта си отива.От мен...
Някъде.
В чуждите залези сгушена.
Или в сърдечния край на деня.
Любовта спря.
Размина безлико лицата ни.
В капки мастило. След два…

































НЕДЕЛЕН ЛИСТ ОТ ЕДНО ИЗГУБЕНО ВРЕМЕ

Заваля. Неусетно. По здрач.
В стръкче дъжд ме пови
Самотата.
Като птица от мокри листа
и алеята припна. По вятъра.
Вместо теб съм прегърнал съня.
Вместо теб- спомен
в тяло зелено
от лятото.
Самотата е с дъх на листа,
отлетели на среща.Със някого.
А така ме целува дъжда!
Като тебе тогава…някога.
Навалях се от нощна тъга.
Затова, че сега тук те няма.
Знам, от утре- измръзнала, тиха,
оцеляла от хорска тъма-
ще ме следва мечта от стиха ти.
По алеята с мокри листа.
Ще ми бъде предречена – пясък
в стъкленицата земен живот.
И начало, и край ще ми бъде.
Щом намеря от тебе листо.

























СЕТИВНО В ДНЕВНАТА МЪГЛА

Очите ти
завъртат ключа.
И с мириса на тишина
и лудост
леглото навлажнява
в мен
гангрената на мрака без слова –
преминали,
изтекли слепи есени;
три-четири филиза Самота,
забучени в саксия утро
до тялото на негоряла свещ.
След хлипането тихо на вратата
очите ти…изкачвам бавно -
аз в стълбата до тях докоснал днес
за първи път небето на съня им.
От тялото на твоя нежен смях
ще стопля зимния си вятър.
В очите ти…наоколо, след два,
е щастие от моето Вчера.
Наситено с усещане за теб,
по тихия копнеж на самотата
когато вдигам
поглед. И сърце…































РАЗГОВОР

Дойде си зимата
и в тебе, старче.
Дойде- пресипнала.
И ъгловата.
Дъха на здрача вкамени.
Бронхитно свирна в телесата.
А ти, разкъсван от стени,
от улици разкъсван.И от грижи…
В съня си, кротък като дим,
солта на пътищата ближеш.
В дома, в дърветата, в палтото старо.
В останали сами следи.
В целувките – нарочни.И случайни.
В останали добри и лоши дни…
ти Нея чакаш в зимното си лято.
Изтрила в късни мигове снега
да се притисне в тебе-
топла, тиха, бяла.
И в каменната кожа на морето
да падне твоята сълза.





















ДНЕВЕН ПОСЛЕСЛОВ

Когато си прибрал стрелките,
а циферблатът в теб се зъби
с нападалата от стените охра.
И лазят камерно минутите
в ръждясалата ос на Времето…
в безпаметно кълбо събуден.
С лила от сенки.
С дъх на вятър.
Очакваш гостите на прага.
Но идва вечер Самотата.
Раздава картите.По спомен.
И тихо себе си оставя.
В белязан цвят ей таз колода,
в която си прибрал стрелките,
любовното легло... и подло
изстиват думите наоколо -
безпаметно кълбо.От охра.
п.п.
Ръждиви думи.
Не по мяра.
Преспали няколко лета.
Не хванали дикиш у други.
Слепили чужда суета.
С очи от застояло време
отекли нечия следа
в семейния панелен епос
от чехли и кристален звън.
Ръждиви думи - късна рана,
зашита с кожата на сън.




















РЕСТО

И опустяха змийствени
останки от илюзии…
Петър Велчев

Подпътен и надпътен
Животът се изхлузва.
Като змия на пръстен –
съблича по илюзия.
И бърза, в нас орисан,
да шие дневни ризи.
Да довали. Да си препише
безчувствие И низост.
Подпътен и надпътен
Животът се изхлузва -
ръждив вечерен облак
от розови илюзии.
В две късни травиати
лекува своите рани.
Сънувал, че покръства
Доведените в Храма.
Ако е рекъл Господ
с отлята чаша вино,
далече от мирото,
през него ще премина.
А той, следи нахлузил,
по вечерното време,
все още кърпи думи-
май дявол с мене взема.
























SIC TRANSIT...

Да оживееш някак в Тялото.
В пропуканата земна тишина
да те събуди звук на счупено.
А Майсторът, на сън отдалечен,
в бленуван свят за тебе да се върне.
Да завърти отново равния си кръг.
Да те извае цял. И топъл.
В забравено корито по дъжда
да си събираш дните нови.
Като зърна, затиснати от хромел.
Омесени за вяра.Или грях.
Разсипал в теб следи. По спомен.
Втъкал и глината. В лица.
Да оживееш в сън.Сред бялото.
В едничка стъпка по снега.
И хилядите ти частици цяло,
така безсмислено
различни... удивително еднакви,
да месят глината. Сега,
когато Майсторът не вижда,
ръцете бягат от кръга.
А делвата расте. Без дъно.
Подпряла с гърло твоя свят.
Поглъща в прах снега отвън,
самочертае дни, самоизвайва
по тялото си Пропастта.
Да се родиш отново. В бялото.
С фалшива пукната пара
Съдбата да те изостави.
А ти да качваш оня камък
по билото от своя мрак.
И вместо майстора на памет
долапа да въртиш покорен.
За нова глинеста вода...
п.п.
Бъди у мен, Варава! Днес бъди ми!
В тълпа от хиляди сами.
Бъди наградата за име
на миналите сити дни.
Заплюй ме.Искрен.Като всички.
Свали по кожа.От гърба.
И кожата на дни обличай,
по-жив от камък в този свят.
Но никога със мен не тръгвай.
По леден път на самота.
Не става дума за разпъване.
Нали Голгота е земя?
И ризите ни с теб попива
цвета на падналия кръст.
(А аз закона съм престъпил.)
Иди! Докладвай на Онези:
„Сам бе.От глината омеси
Градината на подлостта.“



















































ЕЛЕГИЯ ОТ ЕДНО ДЕЛНИЧНО ПЪЛНОЛУНИЕ

О, тази лунна тишина,
която над душите ни се спуска.
И пали с каменния фар
лица, зеници, сенки, чувства...
Далечни сме.Не можем да заспим.
Ръцете гладят гънките на спомен.
Където всеки звук е тъй раним.
В случайни ветрове.В случайни пориви.
Будуваме пред празния екран.
Ликува бледосинята му памет.
В безмълвия от тишина
очите ни безмълвно се повтарят.
Светът е тъй огромен. И щастлив.
Изпратил в теб и мен
монетата си Време.
С отломките на стъпки и следи.
И паметно отминали недели.
- - - - -
И двамата не можем да заспим.
Сред тази лунна тишина,
която самотата ни предвкусва
в лица, зеници, сенки скрити...чувства.
Където всеки звук е тъй раним.














СИМФОНИЯ


Отслабват звуците у мен. Заглъхва
тъй невидимо,  безлико
и ятото на тяхната хармония.
Подобно камък,  в блато хвърлен.
Един единствен плясък в тинята.
За оня отривист,  внезапен край
белязал знака на потъване.
Отслабват звуците у мен.
Дали защото съм подкупил
последните неделни дни,
в които нищо не се чува.
Светът нечуващо крещи.
Но аз,  навикнал с глухотата,
събирам съчките им тих.
И паля нощем в своя вятър
отминалите ти следи.
С неписаната половина
по есента на този стих.





























А ТЯ...

В отворената бленда на зениците й
поляга вечерта. Постила тъмното
най- нежния си вятър за очите.
За бялата и гръд – най-меко кадифе намира.
Далечен, като центъра на лятото,
е споменът от нощната и риза.
И нетърпението на ръцете ми,
напуснали света стоглав. И слизест.
В отворената бленда на зениците
потъват нощем градовете ми,
обличам думи от метличина.
В самотни покриви за срещи
я търся. В своето си минало.
С безликите поречия на дните
прииждат сутрин облаци из вените.
И тихо, присмехулно се откъсва
сърцето и. От моето желание.
Денят, окаменял и груб, си взема
от мен лице. И сън – за тяло.
А Тя поръчва вино и небрежно
по нощните следи забравя
шала си.






























СЪН

Там, долу… в ниското си гледам.
Където мъртви точат брадвите.
До смърт.
Където в себе си клошари днес
пътеките орисват.
Или до утро
е превърнал всеки Кръста си
в парче дърво.
С гнезда зелени, чисти...
Там долу…в ниското
е моето зачатие.
А Лесничеят сякаш е белязал
отдавна с цвят
и мястото на кладата,
и тихото ромолене останало
на пепелта след мен. По вятъра.
И днес, изправен посред хълма си,
със тяло от напъпило бесило,
бележа някак. С брадва.
В Кръста.
Смъртта. И дългото й минало.
И викам им, че вече съм осъден
за блясъка на техните топори –
Дърварите събираха следи
в безмитните гори .Редяха борина.
И палеха за мен среднощ
на детството тъй меката постеля.
Дано прогледна. Посред сън.
Във тялото само. От Слепия.































ГОСТ

На връщане през себе си
ще спра за глътка есен. В Бургас,
откраднал бяло от съня на лятото.
Ще гледам бавно, до насита, до захлас
неделните тела на платноходите.
Морето ще събирам като просяк
от шепа прегорели водорасли.
Сред „Капитана” с бялото вино
ще рецитирам тъжните си басни.
И слетите пътеки в този град
за миг като очи ще ме напуснат.
Ще бъде тихо...тихо това отплуване
от вечния Бургас.Но знам,
че виното си тук аз никога не ще допия.
Дори с вечерния, потънал като дим
сред лъскавата пазва на нощта
и пътя в мен...обратно и завинаги
едно момиче ще попива в сън
на третия перон дъжда бургаски.
Ще отлети и в нея, и във мен
една самотна утринна тераса.
Ще бъде сянка този ден
в гласа следобеден на раздавача.
И там, осъмнал в глътката вино,
ще счупя чашата си.
За да не заплача.







ПИСМО

Вечерник съм по теб,
а ти заспивай…Поне за малко
имай ме в съня си.
Сънувай своето очакване,  любима,
да ти постеля
Времето и Пътя.
Пресякъл твоите пространства,
сънувай ме!
Люлей ме в нощна пазва!
Надвесила небето си над
Странник,
прошепвай ме  до болка
из нощта си.
И никога недей по моите стъпки
от тишината ти да се събуждаш.
С отворени очи ще съм се върнал.
Тогава ще усетиш твоя пътник.
И дните му в разкъсаните ризи.
С едно осъмнало лице от лято
при тебе
как до залез влиза.





























КАРТИНА,   ЗАБРАВЕНА В ПОСЛЕДНАТА НЕДЕЛЯ НА АВГУСТ


Неделя е. Последната следа
от лятото.
Когато сетивата се отпускат.
И все по-тихо и незримо
ти падаш в своя блян по някого.
А няма в теб спасително ветрило,
с което да покръстиш ветровете си.
Следобедът е пясъчник от фигури.
И бавно те прелива
през добрия конус.
Във слюда,  кварц… И чуждо минало.

Недели от предесенен покой,
в които сетивата се отпускат.
Каручката на август трополи.
Събира падналите чувства.
И все по- тихо и незримо
умират в твоите следи
години от лета. Без име.
Преди в последния завой
и слънцето да те отмине…























ДИЛЕМА

Не идвай никога на този бряг.
И своя дневен глас
в съня на лодките не вплитай.
И не поглеждай мрежите с ръжда,
в които залезът е уловил
за теб най - истинската и самотна риба.
На този воден свят си никой-
един далечен гостенин, поел
в безмитно и напразно пътешествие.
Когото никой тук не помни.
А вятърът безпаметно повтаря
заучените есенни симфонии.
И в мокрите хриле на листопада
събира летните ти спомени.

Не спирай никога в брега си.
Защото всяка твоя дума
в мъглата нощем ще му бъде чужда.
И всяка стъпка в есенния пясък,
тревожна като писъка на чайките,
ще буди в нечий късен дом
оранжевите сенки на забравата –
ти никога не си сънувал рани.
И в този ден  от есенната памет
събличай летните желания
с едно предчувствие за някого.
От зимата.Бъди му своя пътник.
И не поглеждай мрежите ръждиви,
в които залезът е уловил
за теб самотната си риба.


















ЕЖЕДНЕВ

Всеки ден замръквам в теб.
А в нощта осъмвам.
С дяволски копнеж – да те пребродя.
Ала не успявам. И си мисля,
че си път за мене първороден.
С всички висини, морета, сипеи.
С върхове и бездни. С дни – пустини.
Ти си моят начин да обичам.
Моят сън. Вграденото ми име.
Може би забравям да си спомня-
тази буца пръст и този пясък-
че са ехо от вода. Или от помен.
Моето камино в теб. До края…
В който няма кой да ме посрещне.
С дявола забравен. Или с бога.

Ставам вече.Моят влак е долу -
в глуха гара.Сред една молитва
Сам за себе си дошъл отново-
в петъчна следа от мляно жито.
Нощем- в грейналото „Сбогом”.
Моето камино в теб…до края.





























ВМЕСТО РАЗКАЗ

Светът и аз не бяхме никак близки.
И дълго в себе си
играех. На не виждащ.
И дълго лъгах Егото,
че хоризонта
от днес за утре в мен
е стаята. И вярвах –
там, някъде назад,
в галерите-
натрошени от Времето,
захвърлени зад пристана,
ще се оттича още в Минало
смолата топла. И пречистена.
Така далече, зли и зъзнещи,
пресъхнали отлитаха годините.
Направени от восък с мека пепел
объркани. А всъщност- тъй безпътни.
Светът и аз не бяхме никак минало.
А скитници един във друг.Без мито.
Очакващи еднакво да възкръснем.
След първото отложено умиране.

























СИНДРОМ НА ВЕРТЕР

В сълзите дневни на дъжда.
В стрехите с падналото слънце
теб чакам днес. И дявол знае
дали това е Любовта.
Небето в мен- едно и също.
Градът-с потънала тъма
сред каменни гори чертае
безлуния. От синева.
Как бавно избледняват фреските
за паметната ми стена!
В душата тихо се завръщам-
не срещнал своята жена.
Зад толкоз пътища, мостове
и брегове от хорски студ,
сред белота на древен лотос
потъва вечерно светът.
Аз търся нещо тъй прекрасно.
В стена, безлика от мъгла.
И бавно в жилите ми сраства
покорен миг от Старостта.
Ах, дявол знае…дявол знае
в сълзите божии на дъжда.
Дали и ти не си Безкрая
от чаша вино в мен. След два…


























СЛЕДОБЕДНО АНДАНТЕ ОТ ЕДНА ДЕЛНИЧНА ЗИМА

Едва ви различавам-
топли сенки.
С дъха на вино.
И на мека гръд.
Отвън и вътре в мен е есен.
Предателски вали снегът.
Стареят бенките,
в следи покрили
безсъници и грижи.И любов.
Но аз ви търся още
в топли сипеи.
И профилът ми става все по- беден-
на сеновала есенен
обков.
Очите ми събират прах. В любимите.
Наситени.Напили своя сън.
Осиротял и в облачето винено
живее пътят, сякаш че отвън
предрешва голотата си по зима
една единствена следа-
отишло си любовно име.
С дъх на вино и гръд. И свобода.
























НЕРАЗПОЗНАТ

Аз знам добре – не могат да ме видят.
Такъв какъвто съм- един по същност.
По погледа ме преценяват.
По гланца на обувките.
И мигом – по вратовръзката с развлечен възел.
Или по чашата в дланта ми –
броят на ум лицата, глътките…
Над грешките ми светло ръкопляскат.
Но ако могат
в бучка мътна
от лед и кал да ме затворят вечно.
В тях на часа- замръзнал и „честит „…
какво за дни- за векове покрит.
Да възприема формата желана.
Да съм чуплив. Докоснат - да се валям
в петно от кал,
напръскало Стената
на тяхната безлика Тъмнина.
О, колко много в мен се е изтрило…
Добре си знам – не могат да ме видят !



























УЧАСТ

По лунен лъч навярно слизаш.
Така желана, тиха. Топла…
След дневното разпъване за хляба
Душата ми
до ръбче я напълваш.
И тръгвам, в греховете си наказан.
Люлян в любов. И чужда не-любов.
В съня- честит. И делнично премазан-
в останалия явен не-живот.
Един единствен пилигрим за теб.
Почти не чуващ дневните крамоли.
Щастлив беглец от този свят.
И пътешественик- из твоя.
Сега и моето сърце
ще разминава всички влакове.
И нощния ми свят у теб
ще оживява.В летни гари.
И разпилян по хиляди следи.
На мигове с желания…посоки…
по утро ще запаля твоя стих.
В мелодия от нощното сироко.






























ИМЕ

Когато си мисля за теб,
опитвам да дам име
на последната нощна дюна,
върху която сме се любили…
Когато си мисля за теб,
виждам твоите зеници
как ме разчитат
в посоката на желанията
сутрин,
преди нощта да си вземе
обратно чувствата…Когато си мисля за теб,
днес усещам
наранената птица на сърцето ти,
разперила нощни криле,
да накуцва по соления камънак
на брега ми,
сякаш да стигне до равната вода на Безкрая,
малко преди дневният прибой
на едно сиво житейско море
да я удави.…Когато си мисля за теб,
аз потъвам отново
в онзи сън, кротко метнал чаршафите
над телата ни, мокри от любене.
И събирам за него…събирам
по песъчинка
от същата нощна дюна,
на която днес се опитвам да дам име…
когато си мисля за теб.


















СЪЩАТА...

Ще спрем
пред себе си.
Като проклятия.
Настръхнали.
И лудо влюбени.
Разместила баирите
на голо,
Луната ще потъне
вдън съня ни.
Ще ме целуваш, ще потъваме.
Оплакали един във друг греха си.
Сънят –потаен нощен въглен,
ще пари устните. До късно.
Отвън и вътре в нас
по есен,
зад сто лета ще гледат
птиците.
Завърнали се в своите песни,
те сънищата ще преплитат.
А ти ще си останеш същата-
Вълшебната жена.И Вечната.
В една осъмнала окръжност
по моя нощен кръстопът.

























МИСЛЯ НА ГЛАС

И се събужда в тебе лятото.
Разтрива
кафявите очи на този вятър,
у тебе затъркалял зима.
В живота ти без никакво начало.
Животът ти, от болка зъл… виновен.
И много сам понякога, и много долен
зад борда на деня те хвърля, гърбом.
Попаднал ненадейно в чужда дума.
И се събужда Лятото. И се събужда.
В лицето ти откъснало кокичето.
С една надежда, че си сън от обич.
В едно тъй влюбено момиче.
Потъваш като клонка по върбата,
прегърнала рекичката си вярна.
Заслушан в шепота й нощем,
когато се събужда
Лятото.





























ПЯСЪЦИ

Изопнато време
-между девета глуха
на средната възраст
и последния перон на лятото;
-между почвените намерения
и безпочвените;
-между калта от одумването
и одумващите…
Изопнато време – като ластик
от детска игра за надскачане.
Между просещата длан.
И наказващата с просия.
„Между” в мен е празно пространство.
От не случил се по-рано Вятър
в измислен балон.
Или затръшната врата.
Едно съсирено време – в тялото,
което всъщност е сбогуване
с вчерашната ни Форма.
Първичността в нас,
която ни съблича след пясъка,
засипал онези 40 години път
на всеки.
И който отново ни превръща
в пустиня.
Като го извървим.
2
Изопнато време-
между пясъка в нас
и глината, на която ще станем.
Бог е разсипал щедро
човешкия пясъчник,
създаден от песъчинките
на хиляди глинени съдби.
А съсухрените пръсти на Съдбата
в мен
увисват в учудване,
че днес не са намерили
сутрешната си капка роса.
Любима, колко страшно е
да видиш
всеки ден как напредва Пустинята
в изопнатото време между нас.






Накрая идва с дебнещи стъпки
сивата пустинна лисица.
И натрошава
всичките глинени гърнета
в душите ни.
За една капка Обич.















































ПОЧТИ НЕВЪЗМОЖНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Сърцето спира да боли,
Изнесено пред прага на съня ти.
Но колко още прагове ме чакат
В сърца от преболели дни.
И люлки, тъй безцелно залюляни
От думи с безглаголен щрих. И име.
Сърцето спира да боли,
увито във човешка зима.
В най- искрения стих за любовта ми,
в най- истинският някога по теб,
изплетено от дневни тихи думи
сънува моето сърце земя –една пътека,
две ръце за памет.
И къс от есенното синьо-
елейно и непрежалимо
стиха си в теб да подслоня…




























АЛЕГРА

Повторих стъпките ти в мен.
И болката родилна
в ден повторих.
Осъмнах залеза. С море.
Кръвта му в мен звъня доскоро.
И искаше да проговорят
изгубените часове.
Преди насън да ти отворя
аз неродения си ден…







































ИЛЮЗИЯ

С тишината неделна  по зимата
и на стъпка от бялото в нея
лодките бавно умираха.
В камениста прегръдка от кея.

Под снега, сякаш тиха прокоба,
бе избила кръвта на вълните-
нощни сълзи в последното сбогом.
От платна.Или бризове-скитници.

Като скътана памет от лятото
там отдолу, в кърмата накрая.
До последната лодка олющена
и до скоро в искрящото бяло
аз прегръщах на спомена тялото.
От студа и снега оцеляло.

С тишината неделна  по зимата.
В камениста прегръдка от кея.
Лодките бавно умираха.
Сякаш стъпки от бялото в нея…



























ФИЗИКА НА ЕДНО  ЖЕЛАНИЕ

Да съм сянка-
мека, повратлива.
Леко да извивам.Да те топля.
Бездиханна.От прозрачно-сиво.
Скрита във деня ти.И удобно
да обличам в роля паметта си.
С нечие присъствие на риба.
Ако мога- да си бъда Никой.
Част, частичка или сън по бялото.
Да ме има – гъвкаво и живо-
зад гърба на твоето огледало.
Всъщност,  есенна да съм.Да шаренея.
В телеса  от Бъдещите долу.
Да не мръзнат в своите оперения.
Да съм секси,  длъгнеста и гола.
Никаква да бъда.Травиата.*
Безпроблемно тиха.В камъче от блато.
Да не сенча пролетния вятър.
Светлината ти да ме облича
с думи в сънища отминали.
И без дъх в едно кокиче
да стопя снега под името.
_________
* травиата, бел., ит.- безпътница
























КОЖА
Вре се светът като куче
все между мене и тебе.
Надежда Захариева

…Все между мене.И теб.
Жребий такъв ни се случи.
Мой или чужд е светът,
в който съм слепият случай.
Двойно слепен темерут-
двата си еша не зная.
С твоето лепило за случки –
сив, ежедневен…Обут
В стъпки на свои. И чужди.
Стъпкан от предния ден.
Души.
Души ме светът-
в своя си клуп омагьосан.
Нейде, до болката свит,
нежност за двама
аз прося.

Помежду мене и теб-
трудно проходили думи.
Като катран е нощта.
Свети на шията клупът.
Сив.Ежедневен.Обут.
В път и завои.Ожулен.
Двойно слепен темерут.
От единици и нули.
Все между мене.И теб.
Души проклетото куче.
Кожа пришил за небе.
Жребий такъв ми се случи.

















АЗ ЧАКАМ ТВОЕТО СЪРЦЕ ДА МИ РАЗКАЖЕШ...
Ако някога те споходи самотата, застани на някоя улица,
където има много хора, и си науми ,че чакаш някого.
Той ще дойде непременно.Някога…
     Ивайло Диманов

Аз всяка нощ дочувам
Есента.
И ударите й, връхлитащи
като във кула.
Лицето й, унило сред листата.
Вечерният й влажен дъх.
И охрата в очите й,
и вятърът,
разплитащ нишките
на нейните мъгли.
Аз чакам своето житейско лято.
В ръждивата сама лоза.
В зърнистото лице на Самотата…
аз чакам думите от теб.
Придърпал погледа на здрача,
аз чакам
твоето сърце да ми разкажеш.
Вали предателски. У мен.
Дъждец от сини птици.
По скръбната муцуна на света
лицето на снега е още чисто.
А тъй далече
и наблизо
от своето рождение и кръв,
живях до теб
преди самия себе си.
На острови без име. И без плът.
Безматерен.
В обветрени зелени ириси
в изпълнената с теб земя,
аз следвах залезните дрейфове
на пеещите дни - слънца.
И всяка вечер паля
дъха на думите от теб
в зърнистото лице на здрача.
Любима, твоето сърце
очаквам днес да ми разкажеш.










СРЕЩА В НЕДЕЛЯ

Не бе дошла Сланата...
и Мигът.
Не бе дошъл Съня,
във който
да се срещнем.
Ти бродиш
в своя късен бряг.
С осъмналата болка
палиш свещите.
Стената е обикновен квадрат.
А сякаш пръстите ти
в него крият
на сенките вечерните тела.
Но аз телата им отдавна пия...
И после
търся твоя свят,
пиян от сенчестите мисли.
Осъден на една луна,
на чаша вино, молив, листи...
Осъден в своята гора.
Крив подпис в края на платното.
Стена за тебе бях- сама...
като забравен фриз на Джото.
Сънят, във който да те срещна,
очаквах - в риза от зебло.
Ти спомняш ли си
по-самотно нещо
от тъмния свирач до бог.
И не тъкана, плетена...А груба.
Не правена по тяло на жена.
А от един живот изгубен.
В съня на хорската слана.
- - - - -
Не бе дошъл мигът
за моята риза,
в която да те облека -
захвърлила житейските капризи.
Сама. И гола по снега.
В коравата ми дреха да усетиш
на ласката копривните листа.
Нима пред лудницата ще се срещнем:
„Приятно ми е – Старостта.“


В НОЩТА, разсипала просото звездно,
ще пална свещ
пред своя заскрежен прозорец.
Ще бъде в синьо лунната корона.
И като дъх,  отлитащ вечно горе,
ще замъждукат думите за сбогом.
Небето ще ме приближи накрая.
Ще падне ничком до съня от вчера,
посипал с лунен прах дърветата. И тайно
в мен пътя зимен с нощите намерил.
За някое единствено момиче
ще бъде клетвено клеймо луната.

От бялата, не мръкнала страна,
където моят бог почива,
небето ще ме приближи
накрая.

































НАРИЧАНЕ

Наричай всеки звук в нощта
на  Нея.
И пътищата неми днес,
и падналата в теб звезда.
Наричай лудостта си да обичаш
по границата на живота.И смъртта.
Ще влиза в твоята кръв
и ще облита
посоките на късната ти страст.
Наричай като стих съня си зимен-
съдбата ти е лодка без весла.

Изпращай своя дъх
в нощта на дните- минало.
За пътищата ослепели в тях
ти не мисли дали са истински.
Или лъжливи.
Тъй сладък е жадуваният грях.

Обличай раменете отмалели
в целувките,  които обеща.
Ти, от морето на неделя,
рисуваш най-красивата лъжа.


























СЪРЦЕТО МИ е будно
и ще слуша-
да не пропусне
стъпките ти в мен.
Очаквана и ласкава
вълна е
в платното бяло
този ден.
И пясъкът е буден-
пали мрака.
С милиарди пясъчни слънца.
Дъха на вятъра очаквам-
в прегръдка да те задържа.

Душата слуша премаляла,
узряла като летен плод,
една симфония във бяло
пред есенния ешафод.

А ти си глас от тишината
на моята сама любов.
И мелничка кафе.За лятото.
И сън по лодка.
И платно…

























В КОЛКО ДНИ аз си казвам-„ не бива!”
В колко думи те викам- „ела!”
Ти си утро в морето щастливо
на живялата моя мечта.
И това,  дето диша тъй тихо,
между нашите плахи ръце.
Дето трепка,  играе безлико.
И живее на стъпка от теб…
То е капката лято отдавна
будна в топлия есенен дъжд.
Как наднича зад твоето рамо
самотата на нощния мъж.
В колко думи на ден- все „не бива!”-
колко пъти прошепвам-„ ела!”…
сякаш залез в морето ми живо.
А живях ли за тебе, Мечта?


































ДОЖИВЯХ като миг
в този сняг
полегатите стъпки към рая.
Аз,  неверник-прогонен,  недраг –
доживях своя спомен накрая.
Из наветите преспи от сън,
милостиво тършували в мене,
шумолеше отвесно дима.
И искряха небесните вени.
Извървях се- безлик като мъх.
И обелих сърцето до рана.
В тази есен  с бодливия дъх
бях листото на твоето рамо.
Доживях този вечерен сняг
да покрие следи, късни звуци.
Като стигнат внезапно път-
да ме няма в света ти.
От утре…
































ДЕЛНИЧНИ ТРИМЕРИ ОТ ЕДНА  ЗИМА

Сутрин светът забравя
мъгливото име на своята невинност.
И по устните остават залепени
изтритите думи от  Вчера.
В двата края на деня
с теб събличаме времето.
Не нараняваме тишината.
Навярно сутрин и любовта
своето мъгливо име забравя…
2
Една струна е нашият дъх.
Неродената музика да докосна
не смея.
В призрачния залив на очите ти
сънувам платна и лодки,
осъмнали в шепа думи –
една струна дъх между мен.И Нея.
3
Ако си тръгнеш от душата ми,  любима
повeхнал лик ще има вечерта.
И светлините от реката в мен – без име-
отворена сред празен ден врата.
Ако си тръгнеш, в чужда зима
ще спрат пътеки твоя бряг.
С мъглива дреха в своята невинност
от призрачния залив на очите ти
светът ще скрие лодки.И платна.





















НОЩТА внезапно изкривява
чертите ти,  дошли в съня.
Там сламените сенки изпълзяват,
стъкмени в хиляди измами.
И аз не виждам твоя глас.
А тежък дим в изтлялата тъма.
Бохемско време-пее Стас*.
Светът облича самотата.
Ликува Случаят.Надига вино-
наздравица зад пустите стъкла.
Бохемски- временен.От сън и зима.
Денят под сламата горя.
----

Единствен залеза ще те очаква.
Край морето.
До пристана тъй пуст…скалата вдясно.
И  сянката на лунната монета
ще ти нашепва думите за вярност.
Там  стъпките на хиляди измени
от сламените дни ще изпълзяват.
А аз не виждам твоя глас и в мене,
чертите ти зад пустите стъкла,
нощта  които изкривява.
Бохемско време – пее Стас…

------
*Стас- Стас Михайлов, известен руски бард, певец и композитор.






















Като кръг след камък по водата
ще замълчи нощта. И ще се свие.
Ако престанеш да говориш.
Ако забравиш да й кажеш, че преди
била е слънчева дъга.И залез в теб.
И шепа светъл пясък.
Ще замълчи нощта,
ако оставиш ти на кея
горчивите си думи
по водата.
Да плиснат в есенни кервани,
в дъха самотен на листа.
В зелените скали да ги съблича
от дневната им стряха
вятърът.
След сушата брега ще се задъхва,
ще замълчи далече отлетяла
нощта ти,
ако забравиш думите си в зимата.
И в тебе ще остане цяло,
незабравимо и незримо,
сърцето й от този свят
по огледалото мастилено…
ако престанеш да говориш.
На нощта.


























АНОТАЦИЯ КЪМ ЕДИН СЪБОТЕН СЛЕДОБЕД ОТ ЗИМАТА
Като нарязани парчета лента
от стар, не гледан вече филм.
Като в отишли си поети
по бялото на чужда зима,
тъгата ме пресича.Словом.
С объркания словоред.
Обхожда листопада мокър.
Прилежно клоните мете.
И в коловозите узрява.
До капки зимна светлина.
В една безмилостна забрава-
за две очи. И две лица.
А вечер дните лягат в нея-
далечни, сухи, ожаднели.
Хрипти зеленото им време
в стрелки. Забравени недели
от ъглите сами надничат.
. . . . .
И зимите са като мене-
по тъмно в чуждо ме пресичат,
съня на лятото обелили
в две пазви сняг.Между кокиче.











ПОСОКИ

Да си отидем вкъщи.
Ти – в своя единствен завинаги дом.
Аз- в сънливите нощи по пътя.
Да си отидем…Бездруго
късните птици остават
в нас да нощуват,
в очите отвъд.
Никой в съня ни не чака
нашето зимно завръщане.
В птиците – бели, безименни кръстове.
Символ на своите окръжности.
Да си отидем вкъщи.
Да ни превземе сушата.
И в бреговете от лято
нямо да шепне следобедът.
Ти – в своя вечерен дом
все същата, същата…свещ
от оставено име..
Аз- в стъпките сухи на пътя.
Без да зная дали съм те имал…















ВЕЧЕРНЯ

Вечер, когато
Морето остане само.
И светът ми наметне отгоре
едно старо, протрито житейско сако.
Вечер, когато си толкоз далечна…
нейде, от дневните дребни неща,
или от своите вечни посоки,
пада земята. Обърната.Зла.
Пада – чудовищно сляпа.Жестока.
Всичко, което обичам, лежи.
В тази написана вечност.Без име.
Всичко…Спасените в мене следи,
кърмили стъпки на пилигрима.
Вечер, когато за тебе съм стих,
а от брега ми те викат спомени,
сякаш светът в мен заспива след три.
В празните вени на болен.
















КАРТИНА

Някъде в средата на ноември,
в изгоряла свещ от друго време…
чужд,
не чакащ никой за съня си,
Пътник без лице
в една поема…Някъде,
от края на Детето.
Някога – въже за чужди вятър -
грубо. От коноп износен.
Вплел очите на листа си
в тялото на самотата
бавно се разливам в теб,
когато
Ти застанеш с малка пътна чанта,
на ноември някъде в средата,
в прага на вечерната поанта.
И потича виното по листа
в сухите лица на тези мисли-
дяволско въже за чужди вятър,
плетено от сън. Или от лято…













ДЪЖДЪТ почуква по стъклата
със онзи тих отсечен звук
на хвърлената шепа пясък.
А вечерта пониква в мен-
гражданинът на съня си-
и в триста мили път оттук
аз търся нежното причастие
на тялото ти- топло, смугло.
И капе в земното ми щастие
сънят на есенен капчук.
Как бърза младата вода
в неравенствата на света ми!
Забравил в паднала звезда
поникнали за утро думи,
светът облича тишина
с прошепнати на глас безумия.
- - - - -
Навярно тих, отсечен звук
е моето човешко съществуване
та хвърлената шепа пясък
като изстинало лице сънувам.





























КЛАДЕНЕЦ

Око вода.
С небе и пеперуда,
която бърза да си вземе сбогом.
В кръга на дяволското чудо-
с чекрък, верига от ръжда.
И весел водопад за спомени.
Око вода.
И пълен кръг от хоризонта.
Със камен бряг,
останал сам от погледите вятър.
Вземи ме в него.Сън да си напия.
Когато ме удави утре Самотата.






































СТАЯ

В тази тиха случайна
стая,
докосни ме.
С изтръпнали длани.
Аз съм топла река -
ще превържа
сиви делници в теб,
късни рани.
Събуди ден от пътя без слово,
дето спомен и праг е засипал.
Пожелай ме...отново. Отново...
в тази паметно – тиха обител.
Самотата е в нас-
дива котка.
В два - настръхнала, зла.
Дави думите.
Запали сън по лунния огън.
С всички нейни
неделни
безумия.




























ЗАТОВА ТЪЙ ОБИЧАМ ДЪЖДА...

Ще се влюбя отново.Във теб.
И в дъжда,
който днес ни намери.
Всички сиви, окаляни
дни Самота
ще захвърля доволен.В неделя.
После в мислите сал ще скова.
И морето си в теб ще преплувам.
С малък капер, откраднал света
на измислени призрачни дюни.
Ще се влюбя.
Отново.
Във теб.
От листата си флаг ще направя.
В късен есенен словоред.
С южно слънце.И нощна дъбрава.
После в мислите сал ще скова.
От мечтата си мачта направил.
Затова тъй обичам дъжда.
И накуцвам след тебе.
По памет.





























ДУМИ ПО ВЯТЪРА

…при изгрева така прохладно нежен
и привечер така далечно мил.
Иван Бурин

Завърти се в лицето ми.
Разлюлей ме.
Изпрати в мене
всички посоки.
И по никоя да не потегля…Свий ме
в малка вечерна вихрушка.
С топла улична събота.
Развържи оня Дарвинов възел –
кой съм бил? И къде ми е бъдното?
Омеси с мен
кварталните погледи.
Посред шума от толкова минали.
Покажи ми
къде колко струвах.
В оголелите стрехи Минало.
Остави ме накрая
сред белег-
не пораснала суха тръстика.
Да нахраня окото на гарван.
Или в нова луна да поникна…



























БЕЛЯЗАНИЯТ...

Пристигне ли отвън
дъждът,
замръкналия в мене просяк
потъва в дневните си мисли.
С подгизнали от кал обувки.
В листа пред себе си
се взира.
И срича битието там.По буква.
От крайния перон пресипнал,
дъхът му топли пеперуди.
Чакалнята е нощ от зима.
И, свит на две до своя ъгъл,
отпуска някъде дълбоко
ръце и памет…по хастара
на падналите си джобове.
2
Засипе ли мъгла отвън…
и въздухът потъне в жълтото,
вечерният човек у мен
проклина есента. По тъмно.
И в тъмното рисува.Тебе.
В лица, преминали отдавна.
Ръка за обич търси мракът му.
Да бъде в нищото белязан…
3
Дори когато мине
край смъртта си,
усетил ,че палачът се приготвя,
белязаният в мен го поздравява.
И в този миг под брадвата
спокойно
той за душата му се моли.
Възкръснал в третата неделя,
при мене пратеник се връща-
търколил камък.Себе си обелил
И в раната събрал и дух, и същност.














ЗАТЪМНЕНИЕ

Безшумно късни рани.
Сред безлико лято.
И ъглите му кръгли. От тъма.
Светът, навит по герба на Змията,
трепти с език,
оглежда тишината.
Светът приготвя полог. За Смъртта.
А думите, с които ви говоря,
не съм ги съчинил с вино. За помен.
Гори в небцето жаждата. По края.
Далече. В родовия корен.
Сега отровата сама шепти:
„Напразно мамих по- далеч Змията.”
Покорни и фалирали в игри-
потеглят дните. В есенния вятър.
- - - - -
Безшумни рани.
Окървавен сън.
В еднакво време: вчера, вчера, вчера…
Потъва с юга нощен, ситен звън.
От юра. Или терциера.




















АМПЛИТУДА

Вали. И в мрака с жълти плодове
лозници многоръки в транс чертаят
на вятъра, под сухото небе,
началото на зимата
от края
на най-безликото селце в снега,
решило да попие днес света ми
в сълзите на червения петел,
в дима на зимните комини.
И в старо отлежало вино
да грее черното котле.
Потича мракът,
пали жълти свещи
в гръбнака жив на селската река.
Варосани следи от чужда вечер
в снега потулени ще спят. Ще спят
тук, в края на света ми.
А от дръвника с лунна пита
невидими ръце кръвта ще мият-
червеният петел ще е отлитнал.
В душата си нагоре. И подире му,
където жълтите лозници в транс чертаят
на вятъра тъй сухото лице
по името останало от някой...
в началото на зимата / или на рая /
кръвта ще пълни новото сърце.




















ВМЕСТО РАЗСЪМВАНЕ

Угаснало е времето…там, някъде…
Или сме се изгубили
сред вятъра.
Небето е отворено. И бавно
насища вените ми залезът.
До пристана живее лятото.
В параклиса на клена и смокинята.
Където птичите ята сънуват,
че пътят им облича още синьото.
…Развиделява се. Мъгла
облизва нощните графити.
Аз знам, че тази утрин е чертата,
започваща от твоите зеници.
Излизам бързо. Както се излиза
след детски сън. Или прекрачен праг.
Една сълза, поникнала наблизо,
пресича с мене утринния мрак.






























***
Ще ме забравиш
в някоя неделя,
сред някой благ лазурен поглед.
Зарязала часовника
да дремне,
оставила си дрехите
отгоре ми…
И в стъпки спазарила
топла дюна.
За гръб, бедра и тихо новолуние.
В което няма как да ме оставиш -
изтръпнало лице от суха лодка.
Под дрехите, замръкнали отгоре ми,
ще скърца като свредел
в мен часовникът.
Ще ме забравиш .
В понеделник.
Тъй както си понесла тротоара.
И двамата сами…отшелници,
с мен стигнете
отвесно
Гарата.
И в стъпки спазарила моето минало.
за новия си сън безлунен,
с изтръпнало лице прошепнеш
името,
останало от нощното целуване.























ПОНЕДЕЛНИК

Ще те намеря в някой понеделник.
От бързея на сън дошла- по Времето.
А аз лениво, петъчно ще стъпвам.
В средата на сърдито междуметие.
Денят ще бъде тежък. Или бавен.
В среда от седмица завързан.
И в стъпки ще ме подминава
дъхът на твоята привързаност.
Ще те намеря насред пътя,
където Вчера бях потъпкан,
където Днес така се губя
в черупка Утре, в прежни стъпки,
в часа на най- безкрайното отричане.
Защото днес е понеделник.
И в пясъка на твоето“обичам те“
угасва Времето- безделник.
И ставам все по-ням и тих тогава.
Кого да търся?
Колко ще намеря?.
Понеделник – съботна жарава
посред човеци в делнични постели...


























ВЪЛНА

Днес през девет лета
и през девет пътеки за вечност
цял разтварям се в тебе.
И изгубвам…далече, далече.
Аз съм няколко мига море
и небе. От блаженство.
И без тяло си следвам душата.
По ръба на сърцето.
Ех, навярно,
през всичките тези години,
ще връхлиташ отново.
Ще ме преминеш.
Аз след тебе ще се изправям.
И ще ухаят на сън косите ти.



































ЕТЮД В 5 СЛЕДОБЕД

Понякога искам
да ме забравиш.
Да съм си в ъгъла
на една тиха стая.
Като бездомник от нечие лято
да те сънувам нейде. Мъглява…
Да се усещам по- малко лъган.
Сутрин-изтрит. Вечер- дописан.
Като една плетка с думи в бяло.
От паяжината на деня.
След името.
Понякога…искам да ме забравиш.
И през стъклото да тичат спомени.
Да пожелая тихата стая -
в някой следобед.В някой октомври.
И както пониквам в тебе по празник-
хлъзгава риба от вира на съня ти-
да те обличам в дъха си невидимо.
С тихата вечност, в която ни има.
Понякога искам да ме забравиш.


























ГРАДЪТ, във който
с тебе ни няма,
не сме били...и
никога няма да бъдем...
прилича на локва
осиновeно Време.
Градът
е някаква съботна мансарда,
в която живеят незримо
съдби и пространства.
Един кавал теодосиев Вечност
навярно -да ни вземе
по малка ракия душата.
- - - - - -
Градът помежду ни е сън,
днес изтеглил зад мрака
своето делнично пъстрооко сфумато.
И заплита...заплита на възел
сякаш моето в тебе Очакване.
С малка зелена усмивка
от края на Лятото.





























ЗАСУЕТИ СЕ зимата,
подви опашка,
задави се…и в кривото й гърло
заседнаха на дните бели
часовете. И стана тихо,  глухо,
притулено.Като забравени от Бога
посрещачи, оставени сами
в кръга си светъл да изстинат,
потропват там в едни и същи
стъпки часовете.Очаквани или отминали
ще се догонят ли в очите ни
пъртините на покаянието и изкуплението,
на вината и измяната.
Преди да пожълтеят и изсъхнат,
удобно забравени
в кривото гърло на някоя  зима.



































ДОМЕНИКА

СТОЯТ привързани
и кротко ръждясват
в неделите си думите-
кораби за обратно отплуване.
В обвивките на минали нощи,
в платната, свалени завинаги,
в небето, облепено с парчета кожа
от ветровете някога изпуснати.
Стоят – привързани кораби
 за обратно отплуване-
думите в мен.Като недели.





































* * *
Ще замина от тебе
по светло.
След последните есенни думи.
С новините вечерни.В седем.
Не целунат. Без маска.Подлунен.
А душата - подкова от вятър-
ще осъмне от утре.Във тяло
на копняла по тебе морава.
Ще си тръгна- отшелник в скалите.
Носил думи за стъпки.И праг.
В една тръпнеща, болна вечер.
Зад лицето на първия сняг.
А ръцете ще назовават
по кръга от теб своите сезони.
Времето, капка восък за мрака,
с изтъняло небе ще догоня.
Като стон. Или остра болка
ще те чака премръзнал животът ми.
С една тиха вечерна стая,
в мен забравила вечно
посоките.

























ВЪЗЕЛ
Някъде, между тавана и небето,
от ръба на късния следобед,
в полушарията на сърцето,
ще изхвърля хляба си.За помени.
Ситата усмивка на дъгата,
гнилите подпори за нощта.
Тихата мелодия по вярата.
С падналата зима от кръвта.
И, навярно, всичко отначало
в другия ми свят ще се повтори-
триенето на сърце в сърце. До пламък.
Късната река за нас- от пролет.
Просторът, провесил двете думи.
В дневните тела на сто недели.
Посадил съня ти по безлуние,
ще запълвам нощните си пътища
с цветове на сенки и заблуди,
с падналите съчки от сърцето –
не горели дни по другия.
Ще изхвърля грижата и жаждата.
Всички бръчки в мислите ще свалям.
Там, където някога се струпат
дните на една Раздяла.
























ХОЛОГРАМА
Наоколо е тебеширен прах
по нощните минути на луната.
В небесната дъска от самота,
в съвсем безоблачен,
съвсем безличен град
наоколо будува лунен вятър.
И бавно приближава Пролетта.
Вали в следите си светът.
Затрупва улици и къщи
мастилено-червена светлината.
А късните стърнища в мен горят.
Изпепеляват спомени.От лято.
Аз гледам мълчаливо, побелял,
вечерното момиче на Земята.
И ми се иска в тази нощ
отново да започна.От начало.
Подобно бял неписан лист –
съвсем безоблачен, съвсем без мито-
животът да поникне чист.
С хартия за мастилото на дните.



























УДАВНИК В НЕДЕЛЯ

Като бял, навалял се облак
да поглеждаш света
все отгоре – на места тъй ефирно
накъсан. С отлетели мечти. И любови.
И по август да слизаш.Полека.
До пристанища. Сам. Без пътеки.
Да отгледаш в небето си ято
уморени от взиране птици.
Да си мил, безглаголен. Безматерен.
Тих добряк от квартална къртичина.
Да заключиш внимателно в хората
оцелелите живи погледи.
После бавно, съвсем по човешки,
да нагазиш морето си вечер.
А водата да скрие дъха ти
в своето меко мастилено руно.
Миг преди да изплува небето
от дълбокия градски купел.































ОПИСАНИЕ
Денят е кръг.И кръстопът
на пролети сред бялото от зими.
Или е ъгъл в рамката на знак.
Усещам, зримо и незримо –
живея, вплетен по средата
на сън за дневни чудеса.
Нехайно и безлично го обличам
в прашасалия юлски суховей.
В едно пламтящо огледало,
потъващо с вечерното море.
Среда на хляб.Или на път средата-
денят е мрачина от светли дати.
Посред пътеки, паднали в човеци,
които покрай мене отминават.
Стрелките му съм скрил. Дано ръждясат
от топлината на кръвта в сърцето.
Отглеждам себе си страхлив по памет,
останала в предверието на лицето ти.






























PER FIDES
Далече си от мен. По -сив
и груб от шаяк е денят
без твоето „обичам“.
Под тихата мъгла на моя път
скрежи капчук и срича
щастливите си водни дни,
попили дъх от босите момичета.
Осъмналите стъпки на жени.
Обичани.С обичали мечти.
Далече си от мен.И от капчука.
Отдавнашна пустиня ни дели.
Дали не взема и премина
за някакви четиридесет години
библейският си пясъчен килим.
Но кой ще движи в нас до края
безсънните стрелки от тялото?
Ще утоли ли мракът вечерната жажда?
Или нахалост, по звезди,
сънят без твоето“обичам“
зад тихата мъгла на моя път
ще шие стъпки.За момичета.
И нов хитон.За Любовта.






















РИСУНКА ОТ МАРТ

Снегът с наболото кокиче
потъна в плитка от поляна.
Бъбрива пролетна рекичка
изпрати сухото му тяло.
Съблече зимните парцали,
слепи мъглата в светла дреха.
От кос, кълвач и мокър вятър
в рекичката доплува ехо.
Тогава слънчевата слама
запали в църквата свещици.
Иконите порозовяха
от пламъчетата им чисти.
Вечерен ангел сред листата
осъмна в песен. И молитва.

Една добра и тъжна врана
в прозорец от съня надникна.
Видя се в сиво и зелено-
в око на сънения прилеп.
И както в приказка по памет-
за капки, водорасли, срички-
забрави в слънчевата слама.
снега с наболото кокиче.

























послепис от зимата на един мартенски сняг

Като белег в душата е споменът.
С дъх на билка от нощната чаша.
Пада тихо. В снега. И в прозореца
оцелелите думи изпраща.

После… вкус на горчиво. От камъка,
дето прагът във теб е затиснал.
Капе шумата – жива. И огнена.
Моята дневна и нощна орисница.

Само свещи надничат из двора –
пожълтелите зъби на мрака.
Лудият в мен проговори.
С трескав поглед оглежда. И чака…

А пък ти си измисли неделя.
Без леда. Сивотата. И шумата.
И по ланшната и постеля
кърпиш моето дневно безумие.

Като белег в душата е болката.
Нощем бледа. Ревнива. И мрачна.
Пада тихо снегът. Аз в прозореца
оцелелите дни ти изпращам…




















календар

В няколко житейски стръка
търси зрънцето любов
спасение.
Зимата прегаря
с бяло
кърпените облаци на времето.
И пътуват в нишки утро
моите осъмнали пътеки.
Черква е светът –
до залез
ще са богомолци
дните в него…

С пролет ще отвърже
някой
всички вечери на прага.
Нощниците на ливадите
влюбени тела ще чакат.
А в един случаен поглед,
топлите очи на мрака,
ще оставят като рана
отлетялото ми лято.
























ДЕЛНИЧНО   ПИСМО

Отлетяха нанякъде
миражите на  неделните сънища.
И юздите им,
с възли пролетни сенки опръскани,
С пъстрите речни отблясъци
помежду им втъкани,
с ивици синева обагрени.
Избяга под дните ми
онази  тънка пътека- пясъчната.
С подвижните следи
на въздишките, на сълзите.
Остана от нея делнична глина-
да омеся ограда за реките си нощем.
Видело да не видят.И вест да не получат…
След хилядолетие ще съборя зиданото.
Че кой ще тръгне да майстори огради
на пустинята в себе си!
Да легне безмълвието като опъната връв
между любовта и безразличието,
между слепотата… и страха от нова.

А дотогава ще мечтая за крилати сънища
и юздите им в мен, с възли облачета опръскани-
още търся на сляпо в земята си вечери
от забравени капки пустинно слънце.


























БЯЛОТО като далечина
си спомням-
в избелелите от сол
покриви на спомените.
В праха бял
на убитите  чувства.
В стъпките бяло
по очакваните нощи.
В бялото платно
зад страха да не те изгубя.

Бялото като смъртта си помня.



































КОЛКО малко топлина ни е останала…
Зъзнат въглените
под белия прах…Зъзнат.
И студът се притиска
като малко невръстно дете
до гърдите.
Спрял в огнището.
Разсъблякъл  в дъждовната шума
небето. И вятъра.
. . . . .
Пелена е светът.
Спи.Повит и забравил
самотата си цяла
в пет малки сънени пръстчета.
Колко малко топлина ни е оставена-
в едно цвете любов,
под шумата сгушено.
Или в бримка слънце
от последния истински  лъч на деня.
. . . . .
В очите ти.
След като ме изпрати безмълвна
проклетата червена точка
на крайния гаров семафор.


























ПРЕКОСЯВАМ вечерта.
С невкусeните плодове на желанията.
И напъпилите пътища.За нова пустиня.
Вечерта с неузрялото предчувствие
след изречени нахалост думи.
Вечерта в една жива ябълка
от греха на устните.
Вечерта с нетърпеливият си разклонен език,
съблякла кожи по счупената черупка от деня,
останал сам в тялото на следи и звуци.
Вечерта, която облизва лакомо очите на сенките
и бавно потича в тяло от пролетна върба.
.....
Така бавно, че усещам
как отново расте всичко,
което обичам на този свят.
И как се отдалечава на пръсти
моето малко егоистично Вчера.
































 * * *
В бързината  припряна
на Времето,
където шумните пътища са ничии
и мечтите ме мамят
с трошици
от усмихнати чужди мигове.
Зад канавки с попътни ириси.
Зад корави,  опърлени сипеи.
Зад лица от сено и метличина.
В бързината на Времето ничие,
под дима,  от комините  паднал,
под камбаната зимна на вятъра,
тихо събирам благоприличия-
преговарям сърцето си.
В твоето.


































* * *

Когато тръгна някога…
когато тръгна
към залеза по крайната си вечер,
по улицата с късните смокини,
преди стотици дни,
преди стотина нощи гряла.
Под сенките,  разпрегнали полека
роса и сънища
от кожата на мрака…Когато стигна
до снега си топъл,
до купчината слама разпиляна
от някоя вечерница
по тялото,
за да ме пазят от измръзване.
Преди да дам дъха си
в чужди пръсти.
. . . . .
А вечерта ще е момиче,
наканило се бавно да потъне
в гласа на нощната молитва,
доплувало до камъка си вечност.

Когато тръгна някога,
когато тръгна…назад,
към спомена за тебе.























СНЯГ

Тъй както по годишните си кръгове
дървото помни,
аз в незабравата си крия днес
сърцевина  за тебе,
моя скъп неделен гост
от светещия мрак на делничните пориви.
Или от тишината,  оцеляла в бялото…
Нима те помня
и е толкоз просто
това преливане на тиха смърт?
От тяло – в ново, от река – във бряг.
Това потъване дълбоко
в зачеркнатия ничий зимен път.
Като подвижен хвърлен мост,
от който
никой в нас не се е върнал.
Достигнахме ли долната земя,
където странно светят птици и посоки?
Нима съм те забравил
и след време ще ожаднея в сън
до следващото „ сбогом”?
Дали и чашата,  в която днес отпих
сърцевина от паметта на мрака си,
ще помни все тъй късния ми стих?

А недалеч звездите ще ме чакат…

























НЕВИДИМОСТ

В една свещица с две лица
намигаше денят ми закачливо.
От сламената шапка на нощта
звездите разпиляваха мънисто.
Познаваха ме всичките лета-
нали в един и същи сън съм скитал!
Зад пълноводната луна,
отпуснал стъпките си тихи,
рисувал бях и бавната вода,
и хляба, хвърлен по мечтите.
Къде съм днес,
в коя невидима посока
светът- далечен,  пресметлив-
поглежда в мене сито,
отвисоко…Дали съм жив.
Или отдавна прероден –
в трева,  дъбрава,  пясък, синьо…
И всеки миг от двата силуета
денят ще ми намига закачливо-
далече,  в бавната вода,
съблякъл и съня си. И мечтите…
























ОТВЪН е март и скучното начало
на следващия божи ден.
Обръщам се –назад,  през рамото
ме гледа  сито
едно изтекло Вчера,
„в което мен ме няма”.
Безпаметно и меко, като усмивка детска,
разбира,  че не мога
ни миг,  нито секунда назаем
да поискам.
Ни кръгче с вятъра- по милост,
ни ивица изписана хартия…
И само стъпка във снега-
Една,  единствена- до вечност-
ще мога да си избера.
За път.Без в миналото да поглеждам.

. . . . .

Ти винаги си там,
където думите ми скитат.
И няма как един от друг да разделят,
дори след чашата на поменното жито,
преплетените в мислите тела.


























АЛБЕДО

Един дъждовник- мракът в мен-
землисто-чер  правечен саламандър,
пълзи из кипналия сняг на март.
И в слизестата му черта
потъва дневното домашно огледало.
И сякаш не денят ме отразява,
а  тази бляскава следа
от живата безвременна правечност.
И аз се съзерцавам.Като знак-
самотно кубче от домашната игра,
останало без надпис и картини.
В шестте си дървени лица-
забравени по детството години…
Или,  игла в конец раздянат,
одраскал пътьом кожата на някой.
А всъщност – гърбавата му следа.
За паметта на мрака.
































МОТИВ

В ключалката у мен-
листо луна.
В изрезка от мастилото на мрака.
Объркани като момичета поляни
с крещящото зелено
под снега.
В косите ми – забравен сън по теб.
Останал миг.Като движение на  някой
в безлик среднощен словоред
от паметта на тишината.

. . . . .

Ята врабци отвън кълват
елейното й дневно наметало.
Събужда се от себе си светът.
Затворил във ключалка сън. И рани.






























НИКОЙ

Зад тънката корица на деня,
под лявото крило на самотата,
да съм олекнал.И невидим.
Сред тихото да се заскитам.
В следите, слети от нощта.
В мастилото студено на тъмата -
за себе си непоносим щом стана.

Наситя ли се да съм никой-
вечерно примирен,  притихнал-
да се завърна в своята си кожа.
За много или малко,
в  късите изтекли нощи,
побягнал при въжето
в себе си.И ножа.
Така отново да се срасна,
отъркал двете си лица
в брега на своята далечност
от бавна езерна вода.





























КАРТИНА

Животът се разплиташе
тъй бавно-
в дъха на кипналия сняг,
в останали от зимата петна,
в отеклата земя покрай реката,
в наболата зелена тишина
от игленика мокър на тревата.
Животът се разраждаше едва-
в изтръпнали от ветровете клони.
Като в признания за блока-
в един полузабравен свят,
израснал от разказаните думи…оттатък,
сред наболата върба,
завързала в косите си нощта.
И памет чиста. На новородено.

































ИЗМЕРЕНИЯ

В осъмналото тяло на деня
рояк от тихи пеперуди-
вали снега,
зад тъмната земя
на моя сън
нахлупил гугла до очите.
Навярно детски глас сега
шепти.И пръстчета в лицето скитат-
зад глухата площадна тишина
в един прозорец с късна зима
играта детска блика и звъни,
попила в дъх следите скрити.
И пали огън от снега.
А аз благодаря на бог
и вдишвам светлото ти име
до хоризонта си изсечен.
В монета с паднала луна.































МЕТАФОРА ОТ ЕДИН НОЩЕН ВЛАК

Пътуват дните ми по теб.
Не стигат коловозите, не стигат…
да съберат в едно сърце
на думите сънуваните мили.
Изтлели зими, минали реки-
потънали в леда парчета синьо -
пътуват дните ми. По теб.
Флотилия корита сиви. Ненужни
и без пристани за тях.
Водата есенна попива
в телата с дървени сърца
последна вечерна молитва.
. . . . .
Преди нощта, преди съня,
преди смъртта живял, аз зная-
ще бъда пътник с твоя свят.
Дано ме чакаш в лятна гара.
И вместо фар или луна
един опушен глух семафор
ще спре в червения си цвят
сърцето ми, по теб живяло.


































ПИСМО
Мое неделно бургаско Море,
с тебе сме трогателно различни.
Ти си Вечност.Тленен - моят ден.
С улици от спомени облечен.
Мое тихо вечерно Море,
с тъмните плисета на вълните
майка на дъха и на смъртта
всяка нощ от теб е поличба.
Там живея – в бялото на сън.
От дърво, небе и празна къща.
Есенните багри от деня
вените ми пълнят с теб.На връщане.
Ще забравя дните си назад.
Ще погаля водното ти тяло.
Аз, Слепецът, своя свят
в думите на пясъка оставил.
И дано прогледне вечерта
от дърво, небе. И празна къща.
Вените ми да напълни. С теб.
Като белег за едно завръщане.
































РИСУНКА

След тъмната обвивка на нощта
небето е невидимо,  прозрачно.
Като полирано стъкло.
И въздухът звънти от моите крачки-
поредната пъртина по снега.
А там,  зад мразовитите ми дни,
надраскан от криле на птици,
просторът на неделните мечти
гравира нещо много лично.
Внезапно чупи финото  стъкло.
С най- гъстата си синева потича…
. . . . .

Следобед е. Отива вече три.
В последната ми гара.И момиче.
Еднакво мъртъв или жив
сред сянката на твоето „обичам”.






































СЕТИВНО ЗА ЕДИН МАРТЕНСКИ ДЪЖД

Дъждът е заразказвал от нощта.
И шепотът му глъхне- тих,  любовен…
Сред тялото на младата вода
дъждът рисува себе си.В безкрая.
И пият в него каменните жили
дъха на мъх.И мокрота.
От бляскавия нощен прах по вятъра
над спрялата в съня река
дъждът рисува от нощта
най-хубавото мое време.
Сега съм цял едно очакване.
Да стигнеш в мен. Сама.
Да ме прегърнеш.

Дъждът е заразказвал от нощта…








































СВИЖДАНЕ

Далече от една река,
тъй както я рисувах в детството,
под върхове от юлски сняг,
дойдох да видя в тебе лятото.
Да поприказвам със щурците
в далечна и беззвездна нощ.
От кой живот си ми момиче?
С цвета на слънчево петно
да съм илюзията крехка
за петия във теб сезон.
Неразделен от равноденствия.
Наричащ себе си Любов.
И пъстрата си кожа да сваля.
Да я навеят ветровете.
С надеждата, че някога все пак,
в хилядолетната си вечност,
ще тръгне в корена ми злак.
По нечия изсъхнала кора
ще потече мъзга от мен.
И в жаждата на клоните ще блесне
отново слънчево петно.
. . . . .

Далеч от всяко равноденствие
аз лятото дойдох да видя.






























СЛЕД…

Телата са пречисти и олекнали
в безпаметното нощно любене.
Между къдриците й в тъмното
притихва моята душа-
обзглавена сякаш, топла, сита.
Преляла цялата в очите ти
вълшебното безвремие на хълма.
Или онова победно „V”,
което само аз разчитам.
Напукано стърнище е страстта.
С белязаните нощи като тази
залитаме в следите на глада си.
Слепци.Два слети воденични камъка-
за малко мливо от плътта…




































ДА ОТПЛУВАМЕ със жестове, Обич!
Обещани са всички посоки в сърцата ни.
И поръчани – новите ветрове.
А в платната на воля беснеят менади*.
В мен светът, като сън, на обратно тече.
И без котва за делнични пристани.
Днес не съм твоя сянка и палинодия*.
Неоткрит, пуст за феите остров те вика:
                „Да отплуваме!”
Да си купим от залеза време,  звезди…
Като дните на корабен дневник,  любима,
всички посоки са  глухи следи.
В тази стара,  червива коруба- нощта,
пълна с изпити чаши,
аз съм твоята  единствена сянка в калта.
Обещано лице.Екипажът.
. . . . .
Два- три куфара,  шапка,  бинокъл,  луна.
И ненужни листа.За из пътя.
С тази в нас обещана за утре земя.
Като вик от едно потъване.
- - - - -
*менади , гр.- жените –танцьорки на  бог Дионис
*палинодия- гр.- песен със смисъл, обратен на първоначалния


























ПОДОБИЕ

като след любене
когато в мен притихнеш
загърната едва от моят дъх
едва- в кашмира нежен на нощта ми
една тъй мека и прозирна линия-
от шията до мокрите бедра
когато се сгъстяват и преливат
ухания на живи цветове
в неясните подробности на мрака
как диво стене
диво стене
желанието да те имам
. . . . .
и който може
нека да разплита
къде на вятъра из дните ни
умира бялото в очите-
едничка стъпка по снега






























ОБЕЩАНИЕ
Като сън в песъчинка-
животът е толкова кратък.
В този град на заминали
от брега аргонавти
аз отново се връщам да търся
лицето на зимата.
Да погледам жените му,
да попия дъха на виното…
В този град аз не бързам
да споря със Времето.
И оттичам в съня си мъглата му,
самотата на тихите лебеди,
побелелите ветрени стъпки
из пясъка летен, нечетливо „обичам”
останало в лятното време.
„Да те пази Морето”- прошепвам
преди да си тръгна с годината.
И преди да допия виното си
и потънат в съня
всички нощни дрезини.
В този град на заминали
ще те чакат до вечност
оцелелите в мене дни.
С твоето пролетно име.























НАМЕРЕНИЕ
Наизустил следа от сън
и лепкав мрак на плащеница,
все гледам в утринта навън
криле от прелетните птици.
Телата им свободни как летят,
презрели гравитация и тленност.
Далеч от сенки, кръст и смърт.
От всичко гниещо. И земно.
И в някой неприличен ден,
осъдил и закона, и реда си,
извън канон от памтивека,
ще драсна в птичата им раса.
Захвърлил сянката човешка.

























ИМПРЕСИЯ ЗА ДВАМА
Скандално късни –
като нощен бриз,
едва облизал чашите на лятото,
разлял кафетата.
И с лепкави вълни
дописал раковини в пясъка.
Скандално тихи –
сякаш по луна-
камите на кипарисите дебнат
заглъхналите от деня слова
в лицата втора употреба.
Да ги бележат в своя кръг.
Да ги погуби самотата…
Скандално късна тишина
заплитат в мен и теб
листата.
Зелени сенки на печал,
асмите шумолят на пръсти.
В мен капе делничната кал.
Сънят - едва роден, невръстен-
попива нежната тъма.
Днес каня в есен
с моите устни
очите ти за танца чувствен
по лятната естрада на дъжда.