Аз нямам вече свиден дом,
във който с радост да живея.
Съдбата ми – съдба-погром,
не ме щади – да оцелея.
Роден съм – вечен бежанец –
такъв до края ще остана.
Дори Небесният Отец
не вижда мойта люта рана.
Животът ми е суета –
незрим за светлината.
Какво да чакам от света,
когато празна е душата?...
Едничка ти си тук, до мен,
споделяш ми съдбата трудна.
От твоя поглед окрилен,
държа надеждата си будна.
Едничка ти
© Copyright: Радко Стоянов 2, 2015
Свидетельство о публикации №115021703108
Свидетельство о публикации №115021703108
Рецензии