Красимир Георгиев - Любов в езерото на прокажените

          Трето – да подправиш храната си със смърт. Да станеш част от творческите образи, да влезеш в поантата. Да разбереш има ли дъно поетичната бездна, има ли още по-страшно предизвикателство.
          Бях там, видях я, докоснах я. Носът й бе разяден, дланите й бяха разтопени, месата й капеха. Търсеше чудо, а аз исках да изживея невъзможното, затова се срещнаха погледите ни.
          И откачената муза ме попита:
          – Можеш ли, поете, да се любиш с прокажената?


          ЛЮБОВ В ЕЗЕРОТО НА ПРОКАЖЕНИТЕ

Когато преди години пишех стихове и превземах светлите върхове на тъмна Индия,
обхождах прашните дюни на пустинята Тар и се опивах от греховната красота на камъка и от древния пясък на пълнолунието,
срещнах девойка с чуканчета вместо ръце и с разяден нос, от косите й капеше плът, но върху чуканчетата пееха гривни,
                а челото й бе украсено с бинди,
срещнах я до горното езеро над Храма на маймуните.


Около лечебната локва бяха клекнали буци с разлагащо се месо и отлюспваха от телата си тлен и сажди –
тук бяхме извън посоките на света, отвъд боговете, демоните и робите,
тук Вселената бе пълна с цветя, защото тук идваха да търсят надежда и покой прокажените –
корените им растяха нагоре, клоните им надолу, а душите им пълзяха към собствените закърнели утроби.

Срещнах очите на девойката с пеещите гривни и се развихри странна стихия –
светна биндито на челото й, светна биндито на душата й,
синя птица и зелена птица сляха отвъдния свят и този свят в магията –
да бъде дъжд, да бъде здраве, да бъде някога поне веднъж смъртна страст под вятъра.

И докоснах нежните чуканчета и целунах прокажената и се потопихме в отлюспените сажди,
и заплувахме блажено в езерото на обречените и поетите,
и съблече принцесата змийската кожа на страданието,
а върху тялото й цъфнаха уханни сандалови цветчета.

Може би бе решила, че аз съм бога на смъртта Йама
и че съм дошъл да я взема с колесницата си.
Тръснаха луди гриви конските глави, блесна безкрайна кълбовидна мълния над храма
и дамгоса сърцето ми голата топла топка на девицата.

Ние вече не бяхме в този свят и още не бяхме в отвъдния свят, пеехме очистителни химни в междинния свят,
                реехме се между небето и земята,
а онези с качулките клечаха в кръг около езерото и ни гледаха с остатъците на очите си,
чоплеха нечисти сили от кармата и пиеха амброзия от болката, докато капеха месата им.
Ние с принцесата бяхме жар, родена от времето, бяхме надежда за братята и сестрите,

бяхме храна за дишането с изгнили дробове, бяхме и живото, и яйцето, и зърното.
Аз бях грозното пате, тя бе лебедът, а двамата заедно бяхме прераждането.
Аз бях смъртта, а тя бе животът.
Когато плисна черният дъжд и изригна белият вятър, обладах принцесата на прокажените.

И се развихри смъртна страст, разлюля се храмът, пламна сред водите огнената ни клада,
гръмна любовен гръм и се завъртя колелото на телата ни между земята и небето.
Битието зачена небитие – поетът вече не беше поет, а страдащият вече не беше страдащ,
ние бяхме горчивия залък в устата на боговете.

Боговете ни сдъвкаха, после ни изплюха и ни разпръснаха на милиарди места сред безкрая –
имахме много пристанища и много форми, бяхме последните, но бяхме и първите.
Стенеше в екстаз разпадащата се плът и вече не знаехме
къде е смъртта и къде е безсмъртието.

Там някъде горе някой може да знае къде е живата вода, а може и нищо да не знае този някой.
Как се сресват косите на вятъра? Има ли дъно бездънната бездна?
Както ледът носи върху плещите си огъня и както пъстрата крава дава бяло мляко,
така от грозните белези на белязаната девица извираше божествена нежност.

Тя бе принцесата без устните, която бе копняла някой да я целуне.
Поздрав на теб – повелителю, който влизаш в тялото ми,
поздрав на теб – пороен дъжд, поздрав на теб – поройно здраве, поздрав на вас – страстни маймуни!
Тя бе златото, закопано от убийци в полето и изровено от мен – скиталеца.

Изтече времето. Вече не превземам светли върхове. Мълниите потънаха в годините.
Корените завладяха въздуха, а клоните пробиха земята.
Черепите на конските глави сред пясъците на пустинята.
Окапаха косите на вятъра.

Вече не пиша стихове – трудно е с тези дяволски чуканчета и с тези коварни дупки в мозъка.
Синя птица и зелена птица тръгват на дълъг път към поредното пълнолуние.
Обикалям горното езеро над Храма на маймуните – сред водите мъждука огънят ми –
и чакам съдбата си. Чакам да ме целуне.

(Перевод с болгарского Стафидова В.М.)

       Третье – да приправишь еду свою смертью. Да станешь частью творческих образов, да влезешь в пуанты. Да разберёшься есть ли дно у поэтической бездны, и есть ли ещё страшнее призвание.
       Был там,  видел её, коснулся её. Нос её был разъеден,  ладони горели и плоть капала. Она искала чудо, а я хотел пережить невозможное, поэтому и пересеклись наши взгляды.
      И высокая муза меня спросила:
- Можешь ли ты поэт, заняться любовью с прокажённой?

Любовь в озере прокажённых

Раньше, когда я писал стихи и покорял светлые вершины тёмной Индии, обходя пыльные дюны
пустыни Тар и упиваясь греховной красотой  древнего песка на полнолуние встретил девушку,
с обрубками вместо рук и с разъеденным носом. С кос её капала плоть, но над обрубками звенели гривны, а чело было помечено красной точкой бинди, я встретил её у горного озера возле храма Маймуны.


Около лечебной лужи лежали разлагающиеся куски мяса и выплёскивали из себя тлен и сажу. –
Сюда стекались все направления мира, богов, демонов и рабов
Здесь вселенная утопала в цветах, ибо сюда шли прокаженные за надеждой и покоем
Корни их росли вверх, а ветви вниз, а души их ползли к собственным низменным утробам.

Здесь я встретился с взглядом девушки с поющими гривнами и разыгралась странная стихия –
Бинди света на её челе и бинди света её души,
Синяя птица и зелёная птица слились с потусторонним миром и этим в магию –
Чтоб был дождь, чтоб было здоровье, чтоб была некая смертная страсть как ветер.

Я прикоснулся к нежным её обрубкам и поцеловал прокажённую, и мы потонули в липкой саже
И с блаженством поплыли к озеру обреченных и поэтов
И сняла с себя принцесса змеиную кожу страдания
И тело её расцвело и пахнуло сандаловыми цветочками.

Может быть она решила, что я бог смерти Яма,
И пришёл её взять на колеснице своей.
Тряхнули гривами конские головы, блеснула бескрайняя шаровидная молния над храмом
И сердце моё забилось,  как гладкий теплый мячик девушки.

Мы сегодня не были в этом мире, и ещё не были в том, пели очистительные гимны между мирами. Реяли между небом и землёй
А те под капюшонами разместившиеся вокруг озера смотрели остатками своих глаз,
Лузгали нечистую силу своей кармы и пили амброзию боли, пока стекала плоть их.
Мы с принцессой были огнём, рождённые временем, мы были надеждой для братьев и сестёр.

Мы били пищей для дыхания с гнилыми легкими, живым существом, яйцом и семенем.
Я был грозным гусём, а она белой лебедью, мы вместе переживали перерождение.
Я был – смерть, она была – жизнь.
Когда пошёл чёрный дождь и задул белый ветер я овладел принцессой прокажённых

И завихрилась смертная страсть, закачался храм, вспыхнула в водах огненная воля,
Пророкотал любовный гром и завертелось колесо тел наших между небом и землёй.
Бытие зачинает небытие – поэт сегодня не есть поэт, а страдающие сегодня не есть страдальцы.
Мы были горьким злаком в устах богов.

Боги нас сдавили, потом сплюснули и рассыпали в миллиардах мест в бесконечности
Мы имели много пристанищ и много разных форм, были последними, но были и первыми.
Стонет в экстазе распадающаяся плоть, и сейчас мы не знаем
Где есть смерть и где есть бессмертие.

Там на верху кто-нибудь может и знает где есть живая вода, а может и ничего не знает этот кто-нибудь.
Как расчёсываются волосы на ветру? Есть ли дно у бездонной бездны?
Как на льду плещется огонь и как пестрая корова даёт белое молоко
Как девушка с такими страшными шрамами может источать божественную нежность. 

Она была принцесса без губ, которая мечтала о поцелуе
Поздравляю тебя повелитель, вторгающийся в её тело
Поздравляю тебя бурный дождь, поздравляю тебя бурное здоровье, поздравляю вас страстные маймуны.
Она была золото, закопанное от убийц в поле и выкопанное мною скитальцем.

Истекает время. Сегодня я не беру светлые вершины. Молнии потонули во времени
Корни завладели воздухом, а ветки пробили землю.
Черепа конских голов рождаются среди песков пустыни
Без грив, унесённых ветром.

Сейчас я не пишу стихов – трудно с этими дьявольскими обрубками и с этими коварными дырками в голове
Синяя птица и зелёная птица тронулись в долгий путь к банальному полнолунию.
Обхожу горное озеро нал Храмом Маймуны – среди вод его мерцает и мой огонь
И жду судьбу свою. Жду её поцелуя.