По мрачина
залезът свенливо се промъква по шепици от сняг.
Нощта проплаква в стон, затъжена все по някого,
до болка очите си присвила, а в зениците ;- смях.
Отвъд мрачината на брега безсловесна до безкрая,
а отвъд виновни и невиновни несметни разстояния,
тя упорито пъпли по тежки калдъръми на съня си,
и пише имена, и птици. Оставя знаци. И очаквания.
А далече някъде, отвъд пожеланите небета в паметта,
и далече... над всичките мажорни смели пожелания,
потеглям извън и само във съня си по пътища към теб,
такава... каквато само ти ме искаш и само ти ме знаеш.
И дори времето ни по вечерен мрак някога да спре,
и дори сами със теб да останем без залези и изгреви,
дори морето скръбно от зеленото до болка да реве,
ще бъда дълго там, където винаги ще се завръщам,
повече от жива, и повече от истинска... за двама ни.
В сърцето ти само . По белите очи... на мрачината.
художник- Иван Айвазовски
Свидетельство о публикации №115011608067