Александр Пушкин - Элегия - Я видел смерть

Александр Сергеевич Пушкин
Элегия (Я видел смерть...)

Перевод на болгарский язык:
Марии Шандурковой

Елегия

Видях смъртта; седеше мълчалива
до моя тих, спокоен праг;
и гроб видях; врата към него в мрак;
душата ми помръкна и изстина...
С другарите ще се простя
и няма моята следа
в живота тъжен да намерят;
с последен поглед ще прозра -
безсмъртие не е за мене;
и гаснещият плам на младостта
ще освети нищожното подземие.
.........................................
Прости печален свят, където тъмен друм
за мен над бездната лежеше -
където вярата за мен покой не беше,
където любих, но не бях любим.

Прости ми светлина в драперии небесни,
безмълвна нощ в мъгла, зорница в утрин час,
вий хребети и ручеи с пустинен глас,
и горското безмълвие чудесно,
от всичко... прошка искам аз.

И щом като, лишен от сетна мощ,
без дъх, в болезнена агония,
промълвя ви: „Така обичах аз!...“
и стихне моят дух във изнемога,
приятели, търсете нея вий,
кажете: взе го мракът вечен,
и, може би, щом участта разкрий,
въздишка ще отрони над ковчега.

1816
Превод: 10.01.2015 г.
-----------------------------------------------
Елегия

ВидЯх смърттА; седЕше мълчалИва
до мОя тИх, спокОен прАг;
и грОб видЯх; вратА към нЕго в мрАк;
душАта ми помрЪкна и изстИна...
С другАрите ще се простЯ
и нЯма мОята следА
в живОта тЪжен да намЕрят;
с послЕден пОглед ще прозрА -
безсмЪртие не Е за мЕне;
и гАснещият плАм на младосттА
ще осветИ нищОжното подзЕмие.
.........................................
ПростИ печАлен свЯт, къдЕто тЪмен дрУм
за мЕн над бЕздната лежЕше -
къдЕто вЯрата за мЕн покОй не бЕше,
къдЕто лЮбих, но не бЯх любИм.

ПростИ ми светлинА в драпЕрии небЕсни,
безмЪлвна нОщ в мъглА, зорнИца в Утрин чАс,
вий хрЕбети и рУчеи с пустИнен глАс,
и гОрското безмЪлвие чудЕсно,
от всИчко... прОшка Искам Аз.

И щОм като, лишЕн от сЕтна мОщ,
без дЪх, в болЕзнена агОния,
промЪлвя ви: „ТакА обИчах Аз!...“
и стИхне мОят дУх във изнемОга
приЯтели, търсЕте нЕя вИй,
кажЕте: взЕ го мрАкът вЕчен,
и мОже бИ, щом участтА разкрИй
въздИшка ще отрОни над ковчЕга.

Элегия

Я видел смерть; она в молчанье села
У мирного порогу моего;
Я видел гроб; открылась дверь его;
Душа, померкнув, охладела...
Покину скоро я друзей,
И жизни горестной моей
Никто следов уж не приметит;
Последний взор моих очей
Луча бессмертия не встретит,
И погасающий светильник юных дней
Ничтожества спокойный мрак осветит.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 
Прости, печальный мир, где темная стезя
Над бездной для меня лежала —
Где вера тихая меня не утешала,
Где я любил, где мне любить нельзя!

Прости, светило дня, прости, небес завеса,
Немая ночи мгла, денницы сладкий час,
Знакомые холмы, ручья пустынный глас,
Безмолвие таинственного леса,
И все... прости в последний раз.

А ты, которая была мне в мире богом,
Предметом тайных слез и горестей залогом,
Прости! минуло всё... Уж гаснет пламень мой,
Схожу я в хладную могилу,
И смерти сумрак роковой
С мученьями любви покроет жизнь унылу.

А вы, друзья, когда, лишенный сил,
Едва дыша, в болезненном боренье,
Скажу я вам: «О други! я любил!..»
И тихий дух умрет в изнеможенье,
Друзья мои,— тогда подите к ней;
Скажите: взят он вечной тьмою...
И, может быть, об участи моей
Она вздохнет над урной гробовою.

1816