Лирически миниатюри

 ///

У теб... сънуваш ли ми вече
и как съм там... във твоя сън?..
Обичаш ли ме в лунна вечер
дори когато чука дъжд отвън?..

И как… целуваш ли ме дълго,
ненаситна ли съм в твоя сън?..
Нежно… ме милуваш по лицето
дъха ми как обичаш- като звън?..

///

Аз мога да съм твоя цял живот.
Толкова. Колкото за нас остава.
Въздишка да ти бъда и любов,
да те обичам, без да ти дотягам.
До теб да бъда- тиха, мълчалива,
а когато искаш- водопад ще съм.
Последна обич- сладка и горчива,
изгрев твой и заник даже и на сън.

///

Съмнения изпъстрят дните ми сурови,
нощем терзания до сутрин ме погубват.
И крясък див съм в тишината на сови.
В сърце стаена болка. От невъзможност.

Тежест съм побрала във душата. Мъчи ме.
И ме пълни с плач горчив. Ведно с`сълзи.
А аз съм горка и кървяща рана. И души ме.
По път все тръгвам, ала все път си нямам.

///

И така сме ние… песъчинки по река,
по дъното утайка и по бряг неслучен.
Все чакаме за нас оная подадена ръка
вместо сламка на удавник да се случи.

Душите ни копират само мрак и самота,
че са като изтърбушено гнездо сред зима.
Смехът го няма. А плач се шири. Тегоба.
Човекът где е?.. Май попаднал е във яма…

///

И тъй дълго търся моята врата,
а път пред мен е тежък, невървян.
И горести тълпят се в моята душа,
разраняват болни старите ми рани.

И времето не спира своя странен бяг,
а стрелките на часовника се смеят.
Искам времето да спра, а не зная как,
за любов отдавна сърцето ми копнее.

///

художник- Дамян Петров