Димчо Дебелянов. Нiч пiд Солунню

Димчо Дебелянов
НІЧ ПІД СОЛУННЮ


Переклад з болгарської Любові Цай


І знов настала ніч, така жадана,
мов мати, ніжним шепотом укрила,
на спочин зморних воїнів скликала,
над ними жально розпростерла крила.

Затихло в Удовому, де від ранку
сталеві сили між собою бились,
де сніг безмовно почорнів від крові,
а сни тривожні між зірок згубились.

Мала хатина, обгоріла, вбога,
як знак лихої воїнської долі —
у ній удвох  свою укрили втому,
що у боях надбали ми поволі.

Та край вогню душа здригнулась знову,
запаленіла в нас жага до краю —
собі вернути із вином у пітьмі
все те, що день суворий відбирає.

І не спинялись загрубілі руки —
вином червоним наповняли чаші.
Журба минала – радість незбагненна
серця собою заливала  наші.

Були розмови щирі, сокровенні
про те святе — про що мовчить людина,
і в кожнім слові в пориву душевнім
бриніла в ту стомливу мить сльозина.

Згадав Женеву він, любов колишню,
я — про свій лет стрімкий до небосхилу,
писали потім... «ти про мене думай»
... «не згадуй нашу весну давню, милу!»

Він задрімав, а я з хатини вийшов,
зійшов на пагорб і крізь сутінь ночі
я довго слухав, як до тіней сірих
величний Вардар таїну шепоче

про темряву густу і ніч віковну,
про збляклий день у цім невольнім краї,
і про майбутню зустріч при Солуні,
яка затятих ворогів чекає...

***

Оригинал:

Димчо Дебелянов
НОЩ КЪМ СОЛУН


Пак тъй жадувана нощта се върна
и с майчин шепот и милувки свежи
съзва на отдих морните войници
и жалбите им с кротък здрач замрежи.

Заглъхна Удово, където много
стоманни сили през деня кънтеха,
снегът на север почерня безмълвно
и сънищата звезден път поеха.

И в схлупената, обгорена хижа —
чер знак на лихата стихия бранна —
ний двама с него пак укрихме свойта
умора, в служба на дълга набрана.

Но край огнището у нас отново
припламна жаждата неутолима —
да си възвърнем с виното и мрака
това, що властно ни денят отнима.

И загрубелите ръце не спряха
да пълнят чашите — налей! наздраве! —
додето яснолик възторг в сърца ни
последен тъмен вопъл не сподави.

Поде се сплетен разговор, когато
отекват скъпи тайни гласовете
и в всеки девствен въздъх на душата
сълза от светла скръб проляна свети.

Той спомни нявгашна любов в Женева,
аз — своя бурен и отвъргнат полет,
а после писахме... «мисли за мене»
... «не спомняй нашата далечна пролет!»

Когато той задряма, аз възлязох
на хълма над стаените землянки
и дълго слушах Вардар да нашепва
на милосърдните среднощни сянки

за тъмнините на нощта вековна,
за бликналия ден в тоз край неволен
и за настръхналата бъдна среща
на двата вражи вихъра пред Солун...