Николай Дялков - Поэтична автобиография на един се

От село съм. Там – много отдалече.
От Орешник съм, свито под Сакар.
А дядо ми във детството ми рече:
«Осланяй се на своя си дувар!»

Дувари виждах много аз из къщи
и думите на дядо не разбрах.
Пораснах. И животът се намръщи –
тогава някак всичко проумях.

Не бяха майка, татко „активисти”.
Отличник бях, но влагах много труд.
А някакви, родени за артисти,
ме караха да вярвам, че съм луд.

Те бяха от цвета на обществото,
а аз – от село. Някъде – под тях.
Обичах всички в селото, защото
в самата обич няма капка грях.

И крушата си пада под дървото –
не станах „активист” и атеист.
Предложиха. Не исках. И защото
пред Бога исках тъй – да съм си чист.

Животът ми протече с триста зора
и вече май по-скоро да съм стар.
Сред хилядите крепости и хора
осланям се на моя си дувар.

Тъй пътя си от село не забравям
и селянин съм – даже и в Париж,
и селския си корен не заравям,
че станал съм надменен, току-виж.

Езика си по градски не завъртам –
какво ми носи тази суета?
По гробищата често се озъртам –
една за всички тука е пръстта.

Работех сам. И сам си носех кръста.
Зад мене нямах крепостна стена.
Постигнах всичко. Сам. Не вдигнах пръста.
Не казах „аз съм някой, ей ме – на”!

Защото обществото от избрани,
забравило пътечката назад,
от селото тогава се изхрани,
когато суетеше се в друг свят.

А мамините, градските синчета,
безбожни атеисти и насън,
и днес акъл раздават с бакърчета.
Но празни са. Душите им са вън.

Качени на високото стъпало,
измислено от тях. И пак за тях.
Тя, вярата във Бог е в тях заспала.
Прости им, Боже! Те не вършат грях.

Грехът е , Боже, вярвяй, във стените,
които са стояли все зад тях
по пътя, който води към Елита.
Такъв грях, Боже, не е техен грях.

Аз днеска знам – не вярвам в идеали.
В живота си постигам всичко сам.
За други с рози пътя са застлали.
А аз така щастлив съм си и там.

Обичам си го пустото ми село!
И хората с напукани ръце!
Онези там, надутите начело,
се хранят пак от някое селце.

Езика си по градски не завъртам –
какво ми носи тази суета?
По гробищата често се озъртам –
една за всички тука е пръстта.

Работех сам. И сам си носех кръста.
Зад мене нямах крепостна стена.
Постигнах всичко. Сам. Не вдигнах пръста.
Не казах „аз съм някой, ей ме – на”!

Защото обществото от избрани,
забравило пътечката назад,
от селото тогава се изхрани,
когато суетеше се в друг свят.

А мамините, градските синчета,
безбожни атеисти и насън,
и днес акъл раздават с бакърчета.
Но празни са. Душите им са вън.

Качени на високото стъпало,
измислено от тях. И пак за тях.
Тя, вярата във Бог е в тях заспала.
Прости им, Боже! Те не вършат грях.

Грехът е , Боже, вярвяй, във стените,
които са стояли все зад тях
по пътя, който води към Елита.
Такъв грях, Боже, не е техен грях.

Аз днеска знам – не вярвам в идеали.
В живота си постигам всичко сам.
За други с рози пътя са застлали.
А аз така щастлив съм си и там.

Обичам си го пустото ми село!
И хората с напукани ръце!
Онези там, надутите начело,
се хранят пак от някое селце.
 
(перевод с болгарского Стафидова В.М)

Поэтическая автобиография
Одного крестьянина

Я из села. Длина туда дорога
Под небесами где-то среди гор
Учил меня мальчишку дед мой строго
«Всегда держись за собственный забор».

И повидал заборов я не мало
Но вникнуть в суть сей фразы не сумел
Но вырос я и жизнь чуть-чуть помяла
И лишь тогда немного поумнел.

Отец и мать мои не «активисты»
Я был отличник, стоило трудов
Элита - прирождённые артисты
 Внушали мне что я из дураков.

Они, конечно, общества соцветье
А я село, простая шелуха
Да я село люблю своё заметьте
И в этом нет ни капельки греха

Как яблоко от яблони я тоже
Не активист какой, не атеист
Смущали. Отказался Святый Боже
Перед тобой не буду я речист.

Пусть триста зорь на свете проживу я
И бег времён моих безумно скор
За всё отвечу и не скомплексую
И обопрусь на собственный забор.
 
В село дорогу я не забываю
Крестьянское не вытравит Париж
Свой корень в прах земной не зарываю
И мне плевать что падает престиж

Без городского флёра в разговоре
Всё суета – фантазии и быль
На кладбище в моём мелькает взоре
Одна на всех кладбищенская пыль.

В трудах,, заботах нёс свой крест достойно
Без никакой поддержки за спиной
Постиг всего по-моему довольно
И не сказал: - «Смотрите я какой»!

Пусть в обществе я не среди избрАнных
Они забыли отчие пути
Их совесть совершенно без охраны
У них другой наличиствует мир.

Как среди вас не быть воображале
И корчить городского мудреца
И плещутся их истины в бокале
Но души праздны и пусты сердца

А вы кто при регалиях и рангах
Опять мы с вами бедные  о тех
В них вера в Бога сильно зашаталась
Прости им Боже! Не сочти за грех.

Мы все грешим и Господа печалим
И молодые и при бородах
Ведёт элита – люди одичали
И грех и страх и грех и страх.

Сегодня я не верю в идеалы
И сам возьму подробно разберусь
Другим ковры дороги устилали
А я и здесь прекрасно нахожусь.

Люблю тебя село моё пустое
Пусть в мозолях и ночи при свечах
Село оно – какое-никакое
Но кормит всех – раба и палача.