Любовен Лъх

/поетичен диалог/

Йорданка Радева/
Влади Владимиров

В
От допир жив на живата вода-
тя, жаждата, открито извисена,
оставяла в душите ни следа,
простря се, но остана не ранена.
И в търсене на истина и плам,
и в скитане едно през самотата,
откъснати от пошлост и от срам,
потърсихме любов и в голотата.
И ето- пак допират се ръце,
и пак се вие вечер, а мъглите
дори да натъжават в мен сърце,
не могат да прикрият те лъчите.
Понеже като лъч е любовта,
докосне те и сгрява тя душата,
дори в сластта й лъха чистота,
дори в страстта й лъха чистотата.

Й

И тишина полегна плахо помежду ни.
Със нея сме стихнали и ний… Мълчим.
Любовта ни- всеки път по- нова е.
По телата ни се свлича… Пак мълчим.
И нищо веч не искаме. Нe питаме дори.
Очи с очите си говорят… Ний мълчим.
Сърцето ми за сърцето твое бие учестено.
Помежду ни тишина е.
С теб мълчим.

В
Но може би с мълчание говорим,
без шепот, а с докосване и жар,
и с допир жив открито да отворим
затвореният истински олтар
и с допир плод любовен да открием,
горчилката сама да не горчи,
и най-прекрасна сладост да отпием,
с най-жадните... любовните очи!!!