Монолог на Каин

Аз, Каин, неистов будувах през грозните нощи,
пресмятах как силен да стана с богатство и власт.
Да бъда единствен - и днеска, и още, и още -
стакана тържествен да вдигна в победния час.

Аз имах лозя и ливади, и златна пшеница,
над мен с дух свободен летеше орел на възбог.
В горите се лееха химни на влюбени птици,
но питах се с ярост: "Защо не долюбва ме Бог?".

И ден подир ден сам вратите душевни затварях,
обсебен от страст и от тъмната своя мечта.
Не раждах ни обич, ни смях, нито вик благодарен,
че жив съм, че имам звезда и пътека в света.

Забравил за Бога, от вихър на гордост обхванат,
аз брата си роден предадох без жал на смъртта.
Душата ми алчна постигна ли милост желана,
или с грях залостих последната своя врата?

След Божия съд аз сънувам все сънища кратки
и Авел, неканен, все шепне, тъй бледен и тих:
"Ти мен ли уби, или аз теб погубих те, братко?
Ще има ли някога кой този грях да прости?"

05.08.2014 г.