Духът на пътешествията

благодаря на съдбата
че няма да умра без да съм видяла великите градове.

за оня майски следобед в Сентрал парк
когато заспах на тревата
и за утрините без дъх в музеите на Ню Йорк

или за разходките в Парк сити и в Сънданс,
за нощта с чаша „маргарита” ,  фотоапарат и салса
в Лас Вегас

за онова смешно малко корабче в Мичиганското езеро
или за онзи мил професор по история
засвирил с непонятни гръдни мехове шотландска гайда

за  руските евреи, с които пяхме Йосиф Бродски
когато се изпиха литри водка
 
и аз разбрах че навсякъде небето е небе,
дървото дърво и човекът човек,

но че слънцето може и да убива  -
в Цветаевите домове в Москва бях с Марина
в лятото на Московските пожари
когато в отровния въздух ме приютяваха
мъртви приятели –
Гогол, Лермонтов и Булгаков
и Третяковската и Пушкинския

бях изпълнена с радост туристка а животът
на просещите артисти бе безхлебен
под каменния конник на площада Дел Сол в Мадрид

влюбих се в причудливите къщи
и градини на Гауди в Барселона
докато хората боледуваха в мисиите за бежанци
като онази сомалийка с бебето в раница на гърба й
в Калиари на остров Сардиния
и като художника до Санта Кроче  във Флоренция
от когото купих  „Понте Векио” за 5 евро

бях разсеяна мечтателка и фантазьорка
с Гоя и Веласкес, които ме очароваха
с Ел Греко в прослава на Бога,
аз плаках с Ван Гог и Гоген,
смях се с Матис, Пикасо и Хуан Миро

въздишах пред кървави залези и велики платна
пред мозайките в музея Бардо,
каменните отломъци на Картаген и Дуга
палмите, тюркоазеното море
и песента на имамите в Тунис.

искам да измоля прошка за изкушението
да се завърна в Неаполитанския залив
под червено-синьо-жълтите къщи
с накацали чаршафи в тесните улички
с дъх на паста  домати  чесън  и луда любов
като в декор за голяма опера на Джузепе Верди

и на онези които ми посочваха пътя казвайки
vedi Napoli e muori.