Димчо Дебелянов. Старий бiвак

Димчо Дебелянов
СТАРИЙ БІВАК


Переклад з болгарської Любові Цай

                Д.Т.Калфову

Ми колись були у тих краях —
там, де сонця шир і Струма, зрання
зморено долаючи свій шлях,
морю перші шле свої вітання.

Там, поміж родючого зела,
в луках, сонцем прибраних у шати,
раптом пригадалася була
та війна і спорожнілі хати.

Поки ночі не змагав полон,
слід суворий тягся за війною,
крізь тяжкий і неспокійний сон
віддавався голосно луною.

Там би кожний кут пізнати зміг,
той, що повнить, гріє душу щиру, —
наче у крихкому світі встиг
свій знайти, загублений допіру.

Та прийшов такий нежданий час,
сон тремкий урвала небезпека —
рушили… знов темна ніч між нас,
ясний день — він так від нас далеко.

(Пам’ятаю, ніч ішла за пруг,
скорб з небес лилася все густіша,
і за кожним стогоном навкруг
аж дзвеніла полохлива тиша.)

Стоїмо тепер по інший бік…
Інший — але доля в нас єдина…
Тьма в долині, що неподалік,
і дощу скорботного краплини

по наметах… Я самотній знов,
і несе мене тужлива мрія
на бівак отой старий, що схов
дасть в таку пустинну ніч, надії —

серцю і душі…. То де вони —
сильні руки і залізні груди?...
У палючих луках бур’яни,
й забуття гірке панує всюди.

Кут забуто сонячний ізнов,
де така жадана радість тиха,
в час, коли навкруг і смерть, і кров,
марить сном і жалем серце диха…

***

Оригінал:

Димчо Дебелянов
СТАРИЯТ БИВАК               

                На Д.Т. Калфов


Някога ний бяхме там отвъд —
в оня тих и слънчев край, отдето
Струма, морна от далечен път,
праща първи поздрав на морето.

Там сред плодната зеленина
на лъки, от златен зной горени,
спомняха разгромната война
само хижите обезлюдени.

И от призори до първи сън
стъпките на рой сурови войни,
като тежък непрестанен звън,
тръпнеха сурови и нестройни.

Всеки завой там ни бе познат,
всеки кът — тъй горестно възлюбен,
сякаш всеки — в тоя малък свят
бе намерил своя свят изгубен...

Но един и в сън нечакан час
нашия притихнал сън разсече —
тръгнахме... нощта бе пак пред нас,
ясний ден — тъй блед и тъй далече.

(Помня, че през тази нощ на юг
странна скръб вещаеше луната
и при всеки стон и всеки звук
звънка бе и плаха тишината.)

Ето ни сега на други бряг...
Друг — брегът, съдбата — все еднаква...
Близката долина лъха мрак
и дъждът, скърбящ и тих, потраква

по палатките... Аз пак съм сам
и мечта тъжовна ме увлича
в стария бивак, пустинно ням,
който в тази тежка нощ прилича

на едно сърце... Къде са те —
смелите ръце, гърди железни?...
Бурен в знойните лъки расте
и в безименна забрава чезне

споменът за оня слънчев кът,
дето жадните за радост тиха,
в дни на много кръв и много смърт
мирен сън и мирни скърби пиха...


Дамян Калфов (1887-1973) – известный болгарский писатель, ровесник и близкий друг Димчо Дебелянова, которому посвящено фронтовое стихотворение «Старый бивак».
Стихотворение «Старый бивак» было опубликовано при жизни поэта в журнале «Отечество», III, кн. 26-27, 16 июля 1916 г. (за несколько месяцев до гибели Димчо Дебелянова).