Видя ли?!

Съдбата щедро нас
един на друг ни подари.
Отдалече те докоснах
и с очите си те пих.
В душата ми на пръсти
тихичко навлезе
и нарекох ти тогава
най-  любимия си стих.
В стаената сълза
на очите ми подлунни
искреше звездичка обич
единствено за теб.
Усети ли?!.
Аз в сърцето ти се спрях
в оня миг сюблимен,
когато и луната ни предеше
по невидими пътеки
прозрачна пелерина.
И наречена за теб,
аз път към теб поемам…
Ти ме чакай!..
В този миг забравям
 себе си, годините, и времето,
откъде съм тръгнала
и накъде отивам.
Докосни ме!
Пред се спрях…
Разбрана… Неразбрана,
с недокоснати от друг мечти.
У теб сега намирам всичко.
Думите ми се изрониха от вятъра
и скъсяват разстояния между ни.
Ръка протягам и усещам
как те имам- и в душата ми покой.
И те пиша с мастило от сърцето си,
за не може всеки дъжд
написаното там лесно да отмие.
Пред една узряваща молитва,
която се побира по ръцете ми,
изричам истини разлети
от коритото но всеки ден…
Да ме имаш! Да ме знаеш!
Да ме можеш! И до края си!
Единствено и само
аз да съм в сърцето ти.
До последната забрава.
На никога! До после!